***
Майка и се беше обадила. Очевидно парамедиците ѝ бяха позвънили, за да я уведомят, че Кейлин е откарана в спешното отделение.
Кейлин дори не беше сигурна дали са получили номера на майка ѝ, като са използвали адреса от шофьорската книжка на Кейлин, или по някакъв друг начин.
Когато майка ѝ се появи в болницата, Кейлин едва успя да я погледне.
Лекарят обясни на майката на Кейлин, че сканирането на мозъка е излязло чисто.
– Тя няма никакво кървене или продължаваща травма, за която да знаем – каза лекарят.
Майката на Кейлин, облечена в тъмно палто и изглеждаща уморена, само кимна слабо.
– Тя се държи много странно – каза майка ѝ. – Сигурна ли сте, че е добре?
Лекарят, слаба жена с гнездо от кафява сламена коса на върха на главата си, само въздъхна.
– Дъщеря ви е преживяла травматично мозъчно увреждане. Вероятно тя не е добре по начина, по който бихте искали да бъде. Освен това приятеля ѝ е бил арестуван, така че тя е разстроена и стресирана, което прави нещата да изглеждат по-лоши.
Кейлин се взираше в тавана, а в нея гореше дълбока ярост. Но знаеше, че е по-добре да не говори, тъй като лекаря и майка ѝ обсъждаха здравословното и психическото ѝ състояние.
Знаеше, че ако направи онова, което имаше половинчато желание да направи, и започне да крещи и да хвърля неща из стаята, накрая ще я затворят в психиатричното отделение. А това щеше да е точно това, което майка ѝ искаше – да докаже, че Кейлин не е психически компетентна да решава какво да прави със собствения си живот.
Тя не възнамеряваше да даде на майка си това удовлетворение, а болницата нямаше да я освободи, за да се грижи сама за себе си. Физически тя беше слаба и все по-слаба. Напрежението от загубата на Илайджа я бе натоварило.
– Ще я приберем вкъщи – чу да казва майка и, но в ушите ѝ прозвуча тъпо.
– Искаш ли това, Кейлин? – Попита лекарката, а птичите ѝ ръце се заиграха с картата, докато вадеше химикалка, за да напише нова рецепта. – Нещо за безпокойство – каза тя. – Да се приема при нужда.
Рецептата беше връчена на майката на Кейлин, която я прибра в джоба си като някаква сделка с наркотици.
Кейлин я мразеше толкова много. Мразеше я с всичко в тялото си.
Единственият човек, когото мразеше по-силно, беше Дина. И дори не беше близо до нея.
Донесоха инвалидна количка и наредиха на Кейлин да седне на стола, а после я изкараха от болницата до бордюра, където баща ѝ беше докарал колата.
За кратък миг, когато я преместиха на задната седалка на колата, тя си помисли, че наистина е видяла Дина да седи там, и Кейлин едва не изкрещя с кървав глас.
Но това беше някаква халюцинация. Когато се качи на задната седалка, тя беше празна. Баща ѝ се обърна и я погледна с уморени очи.
– Здравей, Кейлин.
На Кейлин не ѝ се искаше да отговаря, затова не каза нищо.
Майка ѝ се качи от страната на пътника и се наведе, като прошепна в ухото му. Бащата на Кейлин кимна бързо с глава.
– Разбрах – каза той, след което отби и започна да се отдалечава от болницата.
Кейлин се облегна на студеното стъкло на прозореца, притиснала буза към него, както беше правила много пъти като малка, когато пътуваше с родителите си до най-различни места. Колко различно е усещането сега, помисли си тя тъпо.
В миналото това беше успокояващо. Познатите миризми на колата – на освежител за въздух, на химическо чистене на баща ѝ, на стара кожа. Но сега си помисли, че всичко, което някога я е успокоявало, е било лъжа.
Да, родителите ѝ са я подкрепяли и обичали, но само защото тя е била идеалното дете, което те са можели да представят на приятелите и колегите си. Тя беше златното дете, а сега беше черната овца.
Сега те искаха да я унищожат, искаха да унищожат всичко, което се различаваше от техните представи за това коя е тя.
Илайджа си беше отишъл и всичко това се дължеше на тях – Дина беше просто марионетка, що се отнася до Кейлин.
Тя дори нямаше да се изненада, ако Дина беше действала от името на майка си.
– Гладна ли си?
Въпросът проряза мъглата на мрачните размисли на Кейлин за истинските намерения на семейството ѝ. Тя примигна лениво.
– Гладна? – Повтори тя, сякаш въпросът беше сложен.
– Можем да спрем в „Макдоналдс“, ако искаш. – Гласът на майка ѝ беше успокояващ, сякаш се опитваше да я приспи в състояние на покорство. Вече бяха опитали със заплахи, сега дойде ред на подкупването.
Очите на Кейлин се присвиха. Искаше да знае защо майка ѝ отново се държи толкова мило, изведнъж.
И тогава разбра защо.
Защото се е отървала от конкуренцията си. Илайджа беше единственото нещо, което стоеше на пътя ѝ да си върне контрола. Илайджа беше нейният заклет враг и за него се беше погрижила.
Тя си мисли, че без влиянието на Илайджа аз ще отстъпя и ще се върна към ролята на дъщерята, която тя иска да бъда.
Кейлин се усмихна леко, когато ѝ хрумна как ще си отмъсти. Да се заиграва, докато не открие своя отвор – и тогава да нанесе удар.
– Малко съм гладна – призна тя.
Майка ѝ се усмихна по-широко.
– Двоен чийзбургер с пържени картофи?
– И една голяма диетична кола – каза Кейлин. – Ако това е добре.
Майката и бащата на Кейлин си размениха погледи. Може би тя се е престарала прекалено много, помисли си тя. Бяха подозрителни към нейното подчинение.
Но после сякаш се отпуснаха на местата си, сякаш току-що бяха отговорили на по-важен въпрос от този какво да ядат за вечеря.
– Макдоналдс ми звучи добре – засмя се баща ѝ.
– И на мен – отвърна майка ѝ.