***
Илайджа сменяше спукана гума.
Дъждът се изсипваше и Илайджа беше измокрен до кости, коленичил в калта, докато Кейлин стоеше наблизо и наблюдаваше.
Той сменяше гумата на колата на Дина и беше повдигнал задната лява страна, за да замени спуканата с чисто нова гума.
Дина не беше наоколо, но Кейлин знаеше, че е направила нещо, за да нарани Илайджа. Беше манипулирала по някакъв начин колата или крика. Кейлин се опита да каже нещо, да предупреди Илайджа, но той не я чу.
Гледаше го как се мъчи в дъжда, тениската му е пропита до кожа, а калта пръска дънките му, докато сменя лошата гума и се кани да сложи добрата.
Точно тогава колата издаде силен и ужасяващ скърцащ, стържещ звук – и се измъкна от крика.
Тя падна тежко, притискайки ръката на Илайджа. Той нададе ужасяващ писък на болка, който прониза Кейлин, когато видя как кръвта се излива в калта и се смесва с нея.
Сега и тя крещеше. Крещеше и крещеше, а скоро се оказа в капан в тъмнината и се бореше за живота си.
Когато се събуди, баща ѝ седеше до нея на леглото с широко отворени очи.
– Кейлин, всичко е наред. Всичко е наред. Това е просто лош сън – каза той.
Тя облиза устните си и си пое дъх. Отне ѝ миг, за да осъзнае, че нищо от това не се е случило – Илайджа не е бил затиснат под колата на Дина. И все пак, помисли си тя, реалността на това, което му се беше случило, не беше чак толкова различна.
Дина го беше хванала в капан по същия начин.
Баща ѝ сложи ръка на рамото ѝ. Косата му, забеляза тя, беше безкрайно посивяла, отколкото последния път, когато беше обърнала внимание.
– Добре съм – каза му тя.
Той я погледна със съжалителен поглед.
– Какво си сънувала?
– Нищо – каза тя, като отвърна поглед от него. – Не мога да си спомня.
Той въздъхна и кимна. Сключи ръце в скута си, но продължи да седи на ръба на леглото ѝ.
Кейлин се обърна и погледна часовника на нощното си шкафче. Той показваше осем и тридесет сутринта. Очевидно беше спала през цялата нощ.
– Знам, че това е било ужасно изпитание за теб, Кейлин – каза той.
– Татко, не искам да говоря с теб точно сега. – Тя усети, че сърцето ѝ се ускорява и дланите ѝ се потят. Гневът все още беше толкова близо до повърхността – и болката и тъгата също.
Но баща ѝ сякаш имаше други идеи.
– Знам, че не искаш да говориш с мен, и напълно разбирам защо. Но аз съм твой баща, Кейлин. И е време да проведем сериозен разговор – само ти и аз.
Кейлин въздъхна и поклати глава, като се свлече в седнало положение. Не беше лесно. Ръцете ѝ все още бяха слаби. Тя го погледна.
– Мама ли те изпрати тук, за да проведем този разговор?
– Това няма да се превърне в кръстосан разпит, Кейлин.
– Това е прост въпрос.
Той се намръщи.
– И двамата с майка ти решихме, че ще е по-добре да се опитам да поговоря с теб насаме.
– Татко, вече е твърде късно за подобни разговори. Искам да кажа, че всичко е приключило. Илайджа е в затвора. Не е нужно да се притесняваш, че ще избягам и ще се върна при него.
– Не става въпрос за него. – Баща ѝ погледна директно към нея.
– Тогава за какво става въпрос?
– Става дума за това да съберем отново семейството си.
Кейлин не можа да срещне погледа му. Мислеше за Дина и за всичко, което беше направила – особено за последното.
– Не знам дали това вече е възможно.
– Възможно е. Ние сме семейство. Това все още означава нещо, когато последно проверявах.
– Мислиш ли, че искам да е така?
– Ако искаш да се промени, тогава започни да се държиш така, сякаш ти пука. Спри да се отнасяш към всеки един от нас като към враг. Ние не сме врагове.
Тя погледна към него, но после отново се отдръпна.
– Аз обичам Илайджа.
Тя забеляза болезненото му изражение, когато я чу да казва тези думи.
– Знам, че си мислиш, че го обичаш, но…
Стомахът ѝ се сви.
– Виждаш ли, ето защо не можем да говорим, татко. Защото ти идваш тук и искаш да сме честни един с друг, но после се опитваш да ми кажеш, че не обичам човека, когото знам, че обичам.
Баща ѝ дишаше тежко през ноздрите си.
– Какво очакваш да ти кажа, Кейлин? Искаш да аплодирам решенията ти в живота? Да избягаш от дома? Да лъжеш? Заплашване? Кражба? Преместване при престъпник? Трябва ли да подкрепям подобно поведение?
Тя поклати глава, загледана в ръцете си, които стискаха покривката на леглото и я притискаха.
– Не съм искала нищо от теб.
– Искаш много повече, отколкото си мислиш – каза баща ѝ и стана от леглото. – Но дори да си мислиш, че си се отказала от нас, ние не сме се отказали от теб. И никога няма да се откажем. – Той се обърна и излезе от стаята.
Вратата на стаята ѝ беше отворена и Кейлин седеше там, загледана в празния коридор.
Не искаше да бъде там. Не можеше да издържи повече. Не можеше да издържи и минута в тази къща, да не говорим за вечността, която се простираше пред нея.
Аз съм в затвора почти толкова, колкото и Илайджа, осъзна тя внезапно.
Нямаше да платят нищо от обучението ѝ, така че тя не можеше да се върне в Кеймбридж. Не ѝ бяха останали никакви пари. След инцидента беше слаба и крехка и лесно се изтощаваше.
Не можеше да работи на пълен работен ден или да живее сама.
Аз съм в капан. В капана.
– Забавляваш ли се вече? – Обади се познатият, неприятен глас от коридора, когато сянката на Дина падна върху вратата на Кейлин.
Студ премина през костите на Кейлин.
Миг по-късно Дина влезе в спалнята ѝ. Беше със слънчево лице, усмихваше се, сякаш бяха най-добри приятелки и между тях никога не се беше случвало нищо странно.
– Не можех да не чуя разговора ви преди малко – каза Дина и се усмихна още по-широко. Беше облечена в карирана пола и бяла блуза, косата ѝ беше сресана и пухкава, беше гримирана – всичко това ѝ придаваше вид на по-възрастно момиче. – Можеш да си нещастна, Кейлин, но не виждам защо си го изкарваш на бедния татко.
Кейлин беше изпълнена с гняв, който беше толкова дълбок, че си помисли, че може би наистина е способна на убийство. Никой, дори Джейсън, не си беше навличал толкова много омраза.
– Нямам какво да ти кажа, Дина – отвърна Кейлин, като се опитваше да запази гласа си стабилен.
– Защо не? – Дина се пресегна към библиотеката на Кейлин и започна да я разглежда небрежно. Винаги съм си мислела, че имаш странен вкус за книги – каза тя, като извади стар екземпляр на „Кланица 5“ на Кърт Вонегът. – Никога не можех да го разбера. Но – каза тя, хвърляйки книгата обратно върху другите книги – може би е като вкуса ти към мъжете. – Тя се усмихна. – Както и да е, напоследък започнах да ценя хубавата литература. Така че може би имаме повече общи неща, отколкото си мислехме.
– Излизай, Дина. – Кейлин преглътна. Сърцето ѝ се разтуптя. Представяше си Илайджа с белезници, когото водят далеч от нея. Мислеше си как трябваше да плати за отмъстителността на Дина с години от живота си.
Не беше честно. И беше невъзможно да бъде в една и съща стая с нея.
– Слушай, знам, че сигурно си мислиш, че съм сложила кредитната си карта в якето на Илайджа – каза тя, като се приближи с няколко крачки до леглото.
– Знаеш какво си направила – отвърна Кейлин. Устните ѝ бяха изтръпнали.
Ако само имах силата си, помисли си тя. Бих скочила от това легло и бих я пребила в рамките на един сантиметър от живота ѝ.
– Работата е там, че Илайджа наистина е гаден крадец – каза Дина, а гласът ѝ звучеше тъжно, сякаш я болеше дълбоко да каже на Кейлин такова нещо.
Кейлин се вгледа в сестра си, буквално изгубила ума и дума.
Дина се усмихна широко.
– А дори и да не беше гаден крадец – което и двете знаем, че е – Илайджа е неудачник. Влиза и излиза от затвора, напълно безполезен. Как би могла да се видиш с някой като него?
– Дина, знаеш ли какъв е проблемът ти? – Попита Кейлин.
– Защо не ми го кажеш? – Дина скръсти ръце и наклони глава.
– Никой никога не те е обичал – каза Кейлин.
Дина изхърка, но на Кейлин ѝ се стори, че вижда малка гримаса, почти незабележима, сякаш Дина веднага се е наранила, а после се е престорила, че не е.
– Ако това, което сте имали ти и онзи неудачник, се нарича любов – каза Дина – тогава мисля, че ще се откажа.
– Аз не говоря за Илайджа. Говоря за мама и татко. Те никога не са те обичали така, както обичаха мен – каза Кейлин. – Ти го знаеше и това те побъркваше.
Дина се ухили.
– Те просто те боготворяха, защото нямаха представа какъв имбецил си била през цялото време. Но сега се погледни, лежиш там като торба с кости. Изхвърлена от училище. Без приятели. Никакво гадже. Мама и татко те мразят. Отвращаваш ги.
– Но ме обичат – каза тихо Кейлин. – Той винаги ще ме обича и ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Защото никой никога няма да те обича, Дина.
Усмивката на Дина избледня, а очите ѝ станаха по-студени и мъртви дори от тези на Джейсън.
– Трябва да внимаваш какво ми казваш, Кейлин. Не знаеш на какво съм способна.
Кейлин изведнъж се почувства по-силна, отколкото се беше чувствала от много време насам. Може би това беше приливът на адреналин от целия гняв, но тя се накара да стане от леглото и да се изправи, бързо, без усилие. После се приближи на няколко сантиметра от мястото, където стоеше Дина, и я погледна в очите.
– Ти не знаеш на какво съм способна. И ако не напуснеш стаята ми – точно сега – ще ти счупя носа.
Дина се засмя, но направи крачка назад.
– Мога да те поваля, ако дишам върху теб.
– Опитай ме, малка кучко. – Дина стисна юмруци.
Устните на Дина потрепнаха, а после тя се завъртя на пета и излезе от стаята.
Когато беше на безопасно място в коридора, Дина се спря и заговори още веднъж.
– Боже, току-що ми хрумна ужасна мисъл. Мислиш ли, че Илайджа ще отиде в истински затвор… като… такъв, в който ще бъде изнасилван от група големи престъпници? Симпатичен млад човек като него…
Кейлин искаше да изтича след нея, но сега силата, която бе почувствала преди малко, сякаш бързо избледняваше.
Сякаш усетила това, Дина се захили, а после се отдалечи, сякаш светът ѝ принадлежеше.
Назад към част 3 Напред към част 5