***
Кейлин не знаеше дали Дина краде или не, но това нямаше значение. Трябваше ѝ нещо повече от скъпи дрехи, за да си навлече неприятности с Дина.
Във всеки случай не иска само да я вкара в неприятности. Искам да… какво?
Искам да я разоблича. Искам да разтъркам раните ѝ и да хвърля сол върху тях.
Кейлин се усмихна и кимна. Да, да разобличи малката кретенка и да покаже на всички каква всъщност е скъпоценната Дина.
Тя клекна и отмести настрани маратонките и високите токчета, търсейки нещо по-определено.
Но трябваше да бъде внимателна.
След като отмести обувките и не намери нищо, Кейлин осъзна, че е била твърде небрежна. Тя върна обувките в основния ред, в който бяха, преди да започне да шпионира.
Гардеробът не даваше нищо плодотворно.
Кейлин стана и започна да претърсва скрина, шкафчето и бюрото на Дина. Отново нямаше нищо особено.
Надяваше се да намери личен дневник, нещо, което би дало представа за лудия ум на Дина. Но досега всичко беше просто нормални тийнейджърски неща.
Ако можех само да намеря начин да се добера до телефона ѝ…
Беше сигурна, че в телефона на Дина ще има всякакви уличаващи неща. СМС-и, снимки, имейли.
– Разбира се, че е така – поклати глава Кейлин. Трябваше да е лаптопът.
Трябваше да е.
Просто трябва да разбере паролата. Вероятно това е най-очевидното нещо на света, като познаваш Дина.
Тя започна да набира различни възможни пароли.
Нищо просто не работеше. Опита различни комбинации от първото и фамилното име на Дина, добави второто име, опита да пише с главни букви по различен начин. Ако Дина беше достатъчно интелигентна, за да добави поредица от цифри в паролата си, щеше да е напълно невъзможно да я отгатне.
Но Кейлин смяташе, че Дина е твърде глупава и твърде арогантна, за да направи паролата много сложна.
Кейлин се чудеше колко време ѝ остава, преди някой да я потърси. Дина вероятно щеше да си тръгне за известно време, но колко време майка ѝ щеше да е погълната от някоя книга, колко време баща ѝ щеше да се мотае в мазето?
Времето беше кратко.
И тогава се сети. Дина не беше използвала собственото си име като парола.
Разбира се, че не.
Вместо това Кейлин въведе собственото си име като парола. Изведнъж тя влезе. Екранът се смени с изображение на работния плот на Дина.
Кейлин едва успя да повярва на себе си.
Тя използва моето име за собствената си парола. Колко страшно е това?
И какво означава това?
Превъртайки бързо към документите на Дина, Кейлин започна да се опитва да открие нещо подозрително.
Винаги си знаела, че тя е ревнива и конкурентна, но сега знаеш какво я е мотивирало да се чувства така. Иска и се да бъде като теб.
Може би щеше да има нещо, което Дина да е написала в миналото, да се изкаже, че мрази Кейлин или иска да я нарани. Кейлин отвори някои от по-скорошните документи, но всички те бяха училищни задачи.
Интересно беше, че имаше една работа по английски език, в която първият ред беше цитат от книгата „Лолита“. Кейлин смътно си спомняше, че в тази книга се разказваше за учител, който пожелава много млада ученичка.
Кейлин прегледа останалата част от статията, за да види дали има нещо странно в нея, но тя беше скучна и неинформативна.
След това тя отвори интернет браузъра и разгледа историята. Кешът не беше изчистван от доста време. Кейлин се усмихна. Сега вече беше стигнала донякъде.
В този момент тя чу шум от долния етаж. Баща ѝ, който викаше.
– Хей, къде са всички? – Извика той, гласът му беше приглушен и далечен.
– По дяволите – каза Кейлин, като примижаваше, докато се опитваше да ускори. Знаеше, че има нещо в историята на интернет. Трябваше да има нещо.
Повечето сайтове в историята на сърфирането на Дина бяха нормални неща. Онлайн пазаруване, TMZ, Facebook, Instagram. Беше успяла да извади страницата на Дина във Facebook, защото Дина беше останала влязла в системата. Тя кликна върху личните съобщения на Дина. Имаше много неща за разглеждане.
Тя имаше куп приятели и имаше десетки и десетки съобщения. Дина очевидно беше много заета пчеличка.
Откъм коридора тя чу звука от отваряне на врата, а след това гласът на майка ѝ се обади.
– Слизам долу – обади се майка ѝ. – -Видя ли Кейлин?
– Не – отговори баща ѝ.
– Ще я проверя след малко.
Кожата на Кейлин настръхна от ледени тръпки.
– О, Боже мой. – Очите ѝ се разшириха. Току-що беше открила нещо толкова безумно в компютъра на Дина, че не можеше да повярва на това, което виждаше.
Това беше нещо повече от димяща пушка – беше атомна бомба. Дина е била много, много непослушно момиче.
Но времето на Кейлин изтичаше.
Просто им покажи какво си открила. Покажи на мама и татко точно сега и животът на Дина ще свърши. Разруши живота ѝ така, както тя разруши твоя и този на Илайджа.
Всъщност Кейлин се изправи, готова да извика майка си и баща си да влязат в спалнята на Дина точно в този момент.
Дори първоначално да се разсърдят на Кейлин, че е шпионирала, това нямаше да има значение, щом видеха какво е намерила. Щом им покажеше доказателството – визуалното доказателство за това какъв човек е Дина – те никога нямаше да могат да го забравят или да го замитат под килима.
Но тъкмо когато Кейлин отвори уста, нещо отвътре ѝ каза да изчака.
Не толкова бързо.
Хайде. Дина нямаше да се поколебае да те разкара, ако ролите се разменеха.
Но това беше смисълът, нали? Кейлин си помисли. Дина не беше нищо друго освен куче нападател. Тя нямаше истинска стратегия, нямаше истинска цел. Дина причиняваше болка, защото това беше в природата ѝ, и това всъщност не ѝ помагаше да стигне по-далеч в живота.
Въпреки това Кейлин нямаше просто да направи свирка на сестра си и да не получи нищо от сделката.
Няма да си върне Илайджа. Така че какво можеш да получиш от него?
Не знам. И все пак. Но ще измисля нещо.
Кейлин седна отново на бюрото на Дина и бързо се зае с работа. Трябваше да се увери, че ще има достъп до доказателствата, когато отново и трябват.
Бъди търпелива, Кейлин. Илайджа има нужда да бъдеш търпелива.
Можеше да минат месеци или години, преди да се съберат отново, и ако Кейлин искаше да намери пътя обратно към него, трябваше да запази спокойствие и да играе играта умно.
Без прибързани ходове. Нищо да не прави само от злоба.
Тя се усмихна, докато приключваше да си изпраща по електронната поща уличаващите материали от компютъра на Дина.
А после стана и излезе от стаята. Буквално току-що беше затворила вратата на Дина и отиде до банята, когато чу майка си да я вика.
– Кейлин?
– Да? – Каза Кейлин, като измъкна глава в коридора.
Изражението на майка ѝ беше определено подозрително, докато тя вървеше по коридора.
– Струваше ми се, че те чух тук. В стаята на сестра си ли беше?
Кейлин се засмя и поклати глава.
– Защо да влизам в стаята на Дина? Не мога да понасям гледката ѝ. Последното нещо, което искам, е да бъда там, където тя прекарва по-голямата част от времето си.
– Не знам, просто ми се стори, че чух вратата ѝ да се отваря и затваря.
– Това беше моята врата. Ние сме точно една до друга.
Очите на майка ѝ казаха на Кейлин, че не вярва на извинението, но това нямаше значение.
– О. Тогава вероятно съм си го представяла.
– Ще изляза от банята след минута – каза Кейлин. – А след това искаш ли да се разходим заедно из квартала?
Очите на майка ѝ се разшириха.
– Това би било чудесно.
Кейлин се усмихна.
– Чудесно.
Тя не беше сигурна накъде изобщо отива с всичко това. Но някак си имаше смисъл. Да спечели доверието на родителите си. Да се държи така, сякаш се е примирила с поражението, дори и да планира следващата си атака.
Пусна водата и изми лицето си на мивката. Част от нея се чудеше дали не полудява. В края на краищата Илайджа определено щеше да се върне в затвора за дълго време. Нямаше да го пуснат на свобода, след като вече беше имал сблъсък със закона заради нарушаване на предсрочното освобождаване.
Това щеше да е нарушение номер две.
Той беше в затвора и Кейлин трябваше да приеме този факт. Нямаше какво да прави, нищо от случилото се между нея и родителите ѝ нямаше да промени този факт.
Но нещо вътре в нея ѝ подсказваше, че трябва да е нащрек за възможности, каквито и да са те. Тя щеше да получи свободата си и щеше да се бори, за да види отново Илайджа и да бъде с него. Без значение колко дълго щеше да чака.