Кейлин не знаеше кога точно се е пречупила.
За момент знаеше само, че Илайджа е на задната седалка на полицейската кола и трябва да бъде отведен в затвора.
В същото време тя седеше в пикапа му и гледаше как надеждите ѝ са унищожени.
Но следващото нещо, което Кейлин знаеше, беше да се движи, да отвори вратата откъм страната на пътника и да изпадне от пикапа, удряйки коленете си в асфалта, тъй като ръцете ѝ прекъснаха по-голямата част от падането. Беше твърде слаба, за да се измъкне от пикапа толкова бързо, но не ѝ пукаше. Коленете и ръцете ѝ бяха одраскани до суровост и тя не се интересуваше от това, още по-малко го усещаше.
Крещеше и плачеше, докато се изправяше и тичаше към полицейския автомобил.
– Не – изкрещя тя. – Не, не можете да го вземете!
Когато се приближи, полицейският служител слезе от колата.
– Госпожо, върнете се в автомобила си – заповяда той.
– Не! – Каза Кейлин. Тя дори не тичаше толкова бързо, въпреки че ѝ се искаше. Беше нещо като полухълцане, полуходене, тъй като кръвта се стичаше от дясното ѝ коляно и се просмукваше през панталоните ѝ. – Недей да правиш това. Не го арестувай, моля те. Не е по негова вина. Знам, че той не е откраднал кредитната карта на сестра ми.
Полицаят вдигна ръка.
– Госпожо, спрете веднага. Не се приближавайте повече. – Ръката му всъщност беше стигнала до приклада на револвера.
Кейлин се поколеба. Тя вече се задъхваше, едва бе изминала половината път до полицейския автомобил. Сега виждаше Илайджа по-добре. Той поклащаше глава на задната седалка и се опитваше да ѝ каже нещо, но тя не го чуваше.
– Илайджа, обичам те! – Изкрещя тя.
– Не се приближавай повече – повтори полицаят. – Върни се в колата си, преди да ти сложа белезници и да те отведа в ареста за нарушаване на обществения ред и нападение над полицай.
Разумът на Кейлин беше изчезнал. Тя знаеше, че всичко е приключило. Илайджа вече беше избегнал съдбата, когато имаше изслушване за нарушаване на предсрочното освобождаване и му бяха дали още един шанс. Това беше краят на пътя за него.
Щеше да отиде в затвора и да излежава остатъка от присъдата си, вероятно с допълнително добавено време заради новото престъпление, което уж беше извършил.
Можеше да не го види на свобода поне още две-три години.
Цели две или три години далеч един от друг, водещи отделен живот.
Мисълта, че ще остане без него толкова дълго, особено когато се бореше с физическото си здраве, беше непоносима.
Тогава Кейлин се срина. По средата на пътя и се разплака. Толкова силно, че почти не виждаше, не чуваше и дори не мислеше. И тогава, сякаш всичко беше прекалено, като претоварен компютър, който се изключва – тя изгуби съзнание.
Може би е загубила съзнание.
Кейлин дори не беше сигурна какво се е случило. Беше като психическо късо съединение. В един момент тя беше там, а в следващия изчезна, като бял шум от телевизора.
Когато отново се опомни, на мястото на инцидента беше пристигнала линейка и парамедиците я преглеждаха, задавайки ѝ въпроси. Някой разглеждаше шофьорската ѝ книжка.
– Знаете ли името си? – Попита някой.
– На колко сте години? – Попитаха.
Друг човек я попита:
– Коя година е?
– Можете ли да ми кажете името на президента на Съединените щати?
Тя отговорила правилно на въпросите им, но тя разбра, че нещо не е наред. От израженията на лицата им разбра, че са загрижени за психическото ѝ състояние.
Междувременно Кейлин просто продължаваше да им повтаря, че Илайджа е бил несправедливо арестуван. Полицейската кола беше изчезнала, а тя започваше да изпада във все по-голяма истерия.
– Успокойте се – каза ѝ един от парамедиците. – Ще ве закараме в спешното отделение за някои изследвания.
– Не – изкрещя тя. – Трябва да го видя. Трябва да видя Илайджа. – Тя се опита да избяга, обратно към пикапа. Беше твърдо решена сама да шофира до който и да е участък, в който водеха Илайджа.
По някакъв начин щеше да убеди полицаите, че Илайджа не е направил нищо лошо. Но още преди да успее да се върне до пикапа, я хванаха за ръка и я придружиха до линейката.
– Наистина трябва да направим няколко теста, Кейлин.
– Добре съм – каза тя.
– Нека просто се уверим.
– Моля ви, трябва да видя Илайджа.
– Ще направим само няколко бързи теста.
И тогава я качиха в линейката, а те я привързаха към носилката и ѝ измериха жизнените показатели.
Тя отново се разплака, разплака се, защото наистина беше свършило. Сега нямаше да може да стигне до полицейския участък, преди да запишат и обвинят Илайджа в кражба.
Кейлин не беше сигурна, че някога е била толкова ниско. Но някак си по време на пътуването до болницата почувства странно спокойствие – или може би просто беше изтръпнала от шока на всичко, което се беше случило.
През задния прозорец на линейката тя видя отминаващ пейзаж, проблясък на синьо небе, проблясък на зелени дървета. Вътре парамедиците се опитваха да я заговорят, продължаваха да проверяват жизнените ѝ показатели и искаха да разберат повече за автомобилната катастрофа, в която бе попаднала преди това.
Тя обаче не се интересуваше много от разговора.
Когато пристигнаха в болницата, я внесоха на носилка, а след това я прегледа лекар. След известна консултация и казаха, че искат да и направят скенер, за да се уверят, че няма кръвоизлив или други аномалии с мозъка.
Кейлин загуби надежда. Тя им позволи да я сканират.
Престана да отговаря на въпросите им. Нищо от това вече нямаше значение. Илайджа си беше отишъл. Той беше в затвора. Нямаше да се върне.