***
Майка ѝ не си направи труда да отговори, а просто се върна към играта си. Кейлин чуваше малките шумове, идващи от iPad-а, докато ръката на майка ѝ се движеше напред-назад по сензорния екран.
Тя погледна и двамата си родители и я обзе чувство на безпокойство. Щеше да е по-добре, ако имаше викове и крясъци, осъзна тя. Поне така щеше да се почувства истинска, честна и нормална.
Това мълчаливо отношение беше всичко друго, но не и нормално. Никога не беше виждала родителите си да се държат по този начин и това я изпълваше с ужас, сякаш я очакваше нещо ужасно.
Но нямаше какво да се направи по въпроса, така че Кейлин просто се качи на горния етаж. Тя спря пред стаята на Дина и чу, че вътре слабо звучи музика.
Дина си пееше някаква песен на Лейди Гага.
Кейлин се усмихна, представяйки си как по-малката ѝ сестра танцува наоколо и се преструва, че играе пред публика, както Кейлин беше виждала Дина да прави, когато беше малка.
Когато Дина беше на осем или девет години, тя на практика се покланяше на земята, по която ходеше Кейлин. Беше сладка и желаеше да се хареса. Толкова много неща се бяха променили оттогава и Кейлин не искаше нищо повече от това да може да влезе в стаята на Дина и да поговори с нея за всичко, което се беше случило напоследък.
Част от нея честно казано обмисляше да почука на вратата и да каже, че иска да поговорят. Но нещата помежду им бяха станали прекалено кисели, а освен това Кейлин беше откраднала колата на Дина. Не смяташе, че е много вероятно Дина изведнъж да реши, че иска да седнат да си плетат косите и да си говорят за момчета.
Затова накрая Кейлин просто влезе в собствената си стая, затвори вратата и седна на леглото си, като за първи път се почувства страшно сама – наистина сама. Само за няколко дни беше успяла да провали училищния си живот, романтичния си живот, а сега дори семейството ѝ сякаш не искаше да има много общо с нея.
Чудеше се дали така е започнало всичко. Понякога минаваше покрай някой бездомник или виждаше как някой се разхожда из магазин и си говори на глас, и се питаше какво ги е довело дотам.
Можеше да се предположи, че става дума за наркотици, алкохол, психично заболяване, причинено от генетично заболяване – но може би това беше просто животът. Може би наистина можеше да объркаш нещата толкова много, че всички, на които си държал, да ти обърнат гръб и всичко да се срути като пясъчен замък.
Тя не искаше родителите ѝ да я мразят.
Винаги е била доброто дете, отговорното, момичето, на което можеше да се разчита, че ще предаде задачите си навреме. Сега всичко сякаш се променяше толкова бързо, а тя не знаеше как да направи така, че да се върне към предишното.
Кейлин отиде до компютъра си и влезе в електронната си поща, а когато видя съобщение от колежа „Кеймбридж“, в гърдите ѝ се появи нова болка. Беше просто някакъв общ имейл за това, че трябва да се увери, че студентските коли са със стикери за паркиране, поставени на видно място, за да не бъдат докладвани на полицията на кампуса.
И все пак по някакъв начин този глупав малък имейл изкара на повърхността поток от емоции и по бузите на Кейлин отново потекоха сълзи.
– Престани да бъдеш такава кралица на драмата – прошепна тя и избърса сълзите.
Но беше трудно. Сякаш бяха минали години, откакто беше обикновена колежанка, не по-различна от всички останали, която очакваше с нетърпение занятията си, опитваше се да си намери приятели и може би да си намери някое сладко момче, с което да се среща. Никога не си беше представяла, че всичко може да се промени толкова бързо, и сега се чувстваше сякаш е отвън и гледа навътре.
С кого можеше да говори? Кой би могъл да я разбере?
Импулсивно взе мобилния си телефон и се обади на съквартирантката си Алисия.
След две позвънявания Алисия вдигна слушалката.
– Уау, не очаквах да те чуя някога отново.
– Не бъди глупава – отвърна Кейлин, като се опита да вкара хумор в гласа си.
– Къде си? – Попита Алисия. – Във Флорида?
– Не, у дома съм в къщата на родителите ми в Масачузетс.
– Това е шок. Не мислех, че някога ще се върнеш.
– Алисия! – Каза Кейлин. – Не си мислела, че някога ще се върна в Бостън или ще ти се обадя?
– Говоря сериозно. Мислех, че си се преместила в Сиеста Кий и сервираш маргарита и фахитас на туристите. Изглеждаше достатъчно щастлив да се махнеш от всички и всичко в Кеймбридж.
– Не от всички.
– Хм. Можеше да ме заблудиш. – Гласът на Алисия беше горчив, а не обичайният ѝ приятелски тон.
– Ти ядосана ли си?
– Не, Кейлин – каза тя, като звучеше раздразнено. – Не съм ядосана, но учех. Помниш ли как учеше? Занятията? Тестове? Някои от нас все още ги имат.
Кейлийн беше изненадана. Не беше очаквала, че Алисия ще и се разсърди. Но изглеждаше, че всички са сърдити, така че предполагаше, че няма причина да се шокира от това.
– Завиждам ти – каза Кейлин.
– В момента наистина нямам време за това. – Въздъхна Алисия. – Ще се върнеш ли в училище? Или просто ще се откажеш?
– Още не знам.
– Е… обади ми се, когато разбереш, Кейлин. – Алисия отново въздъхна. – Знаеш ли, наистина е гадно да не си наблизо. И щеше да е хубаво, ако можеше да ме предупредиш.
– Исках да го направя.
– Тогава защо не го направи?
Кейлин се замисли, но не можа да измисли нищо, което да ѝ каже и което да осмисли всичко.
– Слушай, това е сложно. Иска ми се да мога да ти дам просто обяснение.
– Разбира се, че е толкова сложно. Прекалено съм глупава, за да го разбера. И все пак някак си аз все още съм в училище, а ти – не. Разбери.
– Алисия…
– Трябва да вървя. Имам работа за вършене.
Кейлин се отдръпна от телефона и се почувства още по-зле, отколкото преди. Коментарите, които Алисия беше направила, я ужилиха силно. Но Кейлин разбираше защо съквартирантката ѝ е казала тези неща. Тя беше наранена, защото Кейлин току-що беше напуснала училище без нито дума обяснение, а сега Алисия имаше чувството, че на Кейлин не ѝ пука за нея.
Тя го разбра. Но все пак беше трудно и болезнено да получи обратната реакция, когато всичко останало сякаш се объркваше по същото време.
Кейлин слезе от компютъра и се сви под завивките в леглото си. Беше уморена, но умът ѝ се въртеше твърде бързо, за да ѝ позволи да заспи. Беше потисната, но и нервна. Това беше едно от най-лошите преживявания, които някога беше имала – да знае, че е наистина сама, без да има с кого да говори и на кого да се довери.
Опита се да си спомни за Илайджа, защото само мисълта за него обикновено я успокояваше, но сега дори и той ѝ се струваше далечен и непознат. Последният им разговор беше недоразумение и той се беше държал така, сякаш нямаше да я безпокои повече.
Какво щеше да се случи с него сега? Дали ще го пуснат от затвора, след като Джейсън е оттеглил обвиненията срещу него, или все пак ще го държат затворен? Ако излезе, щеше ли да го чуе отново?
На Кейлин ѝ беше писнало да плаче. Беше се изплакала. Беше просто празна. Изпразнена от страх, гняв, тъга и предателство.
Нищо не ѝ беше останало.
Тя се носеше.
Плаваше и изтръпваше, и в известен смисъл това беше облекчение.