Кели Фейвър – С вярата му – Книга 14 – Част 3

***

Беше безбожен час, когато тя стана за работа на следващата сутрин.
Беше си легнала едва няколко часа преди това, а ето че сега, с кървясали очи и практически мъртъв мозък, отново ставаше, за да посрещне това, което със сигурност щеше да бъде изтощителен работен ден.
Часовникът ѝ показваше 4:15 сутринта.
Скарлет се запъти към банята и си взе горещ душ, наслаждавайки се на парата и топлината, които бавно започнаха да я връщат към живота.
Когато излезе от душа и се облече в стаята си, с ъгълчето на окото си забеляза, че е получила текстово съобщение.
Отиде до нощното шкафче и взе телефона си. Текстът беше от Брайсън.
Първото съобщение съдържаше само адреса. Второто гласеше:

„Ако можеш да ми вземеш едно голямо лате с две еспресо по пътя? Благодаря!“

Ръката ѝ се стегна и стомахът ѝ получи отвратително, киселинно парене, когато прочете написаното от него.
Ти си асистент, каза си тя. Какво очакваш? Вчера по цял ден носеше напитки на хората. Тук няма за какво да се разстройваш.
Но не ставаше дума само за това, че той я беше помолил да вземе кафе за него като първата ѝ задача, връщайки се на работа. Беше начинът, по който го беше направил – нямаше усещане, че се радва, че се е върнала, нямаше лична връзка. Това я накара да се почувства така, сякаш изобщо не му пукаше за нея.
Ти беше тази, която го помоли да запази професионализма – напомни си тя, докато излизаше от вратата на апартамента си и се отправяше към гарата.
През целия път до Ню Джърси тя се тревожеше и спореше в ума си. Започваше да се чуди дали наистина не е било грешка да се върне на работа при Брайсън. Може би, дори и с допълнителните пари, от които отчаяно се нуждаеше, психическото натоварване от това да е около Брайсън по цял ден щеше да се окаже твърде голямо, за да го понесе.
Тя взе такси до снимачната площадка, като се постара да спре възможно най-близо, за да вземе кафето на Брайсън от „Старбъкс“.
По това време вече наближаваше час пик и имаше доста дълга опашка от хора, които държаха вестници или четяха телефоните си. Всички бяха облечени за натоварения си ден и външно изглеждаха толкова мрачни, колкото Скарлет се чувстваше отвътре.
Когато най-сетне направи поръчката си, бармъна изглеждаше разсеян.
И когато най-накрая поръчката на кафето се появи, те я сбъркаха. Така че тя трябваше да чака още пет минути, докато разсеяният, но вече раздразнен барман я направи отново правилно.
В крайна сметка Скарлет пристигна на снимачната площадка. Това беше стар увеселителен парк, който беше затворен и превзет от снимачния екип. На паркинга бяха паркирани ремаркета, камиони и фургони, а щом премина през портите на увеселителния парк, Скарлет се сблъска с десетки актьори и екип – статисти, сценични работници, осветители, стилисти и гардеробисти, и всички се суетяха наоколо, сякаш косите им горяха и трябваше да намерят голяма кофа с вода, за да ги изгасят.
Тя попита няколко души дали знаят къде е Брайсън, но никой не можа да ѝ каже.
Една жена дори я погледна объркано, когато Скарлет изрече името му.
– Кой? – Попита дамата.
– Брайсън – каза и Скарлет. – Брайсън Тейлър.
– Не знам кой е той.
– Той е режисьорът.
– О, точно така. Нямам никаква представа. Аз съм просто един нисък асистент в продукцията. Съжалявам.
Тя се засмя и си тръгна, преди Скарлет да успее да каже още нещо.
След като се поразходи още няколко минути, тя забеляза Брайсън, заобиколен от тълпа хора, до една въртележка. Наблизо беше поставено голямо количество оборудване: светлини, скеле, камери, монитори, звуково оборудване. Технически лица спореха и крещяха.
Брайсън беше в центъра на всичко това, изучавайки някаква папка, която държеше, докато хората сякаш просто крещяха въпроси към него. Понякога той отговаряше, а друг път сякаш просто игнорираше всички.
Скарлет си проправи път през тълпата от хора. Когато се приближи до Брайсън, тълпата се стегна, което затрудни движението ѝ.
– Извинете, трябва да говоря с режисьора – промълви тя, като си проби път с лакти през последната линия на защита.
Брайсън се обърна в последната секунда и я видя. Изражението му се проясни.
– Ей, ти успя.
– И ти донесох нещо топло и горещо. – Тя вдигна кафето.
– А, точно така. Благодаря. – Той кимна към една малка масичка наблизо. – Можеш да го поставиш точно там, до останалите. Явно имат някаква ПА, която всяка сутрин прави обиколка за кафе. Съжалявам, не знаех. – Той се върна към разглеждането на папката си.
– О, добре. – Тя отиде и сложи кафето. То беше идентично с това, което вече стоеше на масата.
Нищо не можеше да я накара да се почувства по-безполезна, отколкото в този момент.
– Брайсън, подготвени сме за снимките – каза един дебел плешив мъж. – Трябва да започнем през следващите десет-петнайсет минути, ако искаме да останем в курса.
– Знам – каза му Брайсън. – Някой виждал ли е Елайза или Дейл?
– Елайза се е барикадирала в караваната си – каза една мургава жена. – Казва, че и трябва време.
Брайсън вдигна поглед от папката си с напрегнато изражение.
– Какъв е проблемът?
Мургавата жена сви рамене.
– Тя не е казала. Не съм и питала.
– Наистина трябва да започнем – повтори дебелия мъж.
– Гари, чухме те и първия път – отвърна мургавата жена.
– Някой трябва да се опита да ни държи в график, Елън.
– Никой от нас не може да направи нищо по въпроса.
Гари се усмихна.
– Има нещо, което можем да направим по въпроса. Можем да започнем да снимаме.
Брайсън погледна Елън.
– Какво предлагаш?
– Елайза е известна с подобни неща. Мисля, че най-добрият ти вариант е да и дадеш двайсет минути, за да се успокои. Тя ще се оправи сама. Тя е професионалист.
Гари извъртя очи.
– Добре, значи всички ще бъдем професионалисти. Ще започна да се подготвям за следващия кадър, за да можем да наваксаме закъснението. Отдалечи се той.
Брайсън въздъхна.
– Започваме – промълви той.
– С какво мога да помогна? – Попита Скарлет.
Той я погледна.
– Можеш да помогнеш, като не ми задаваш милион въпроси.
Думите му бяха като шамар в лицето ѝ.
– Добре, разбира се – каза тя. – Съжалявам, че се притеснявам.
Той отново я погледна и омекна.
– Не исках да го кажа така, Скарлет. Просто – никога не съм осъзнавал колко много въпроси ще ми бъдат задавани. Непрекъснато. Не мога да мисля, едва ли мога да водя двуминутен разговор, без…
– Брайсън! – Изкрещя някой, сякаш по сигнал.
Той погледна към нея, раздразнен.
– Да?
– Искаш сини или зелени гелове за тази сцена?
Той затвори очи за кратко, преди да отговори.
– Сините.
– Но не използваме ли синьото повече за сцени на раздяла?
– Прав си. Да използваме зелените гелове – изкрещя Брайсън в отговор.
– Ще се държа настрана – каза Скарлет, завъртя се на пета, за да си тръгне.
– Хей – каза той, хвана я за ръката и я дръпна към себе си. – Не би могла да ми пречиш, ако се опиташ.
Но точно така, при толкова много суматоха около него, Скарлет реши да се отдалечи от битката.
Тя се разходи из увеселителния парк, по-голямата част от който беше празна и почти безлюдна. Виенското колело седеше неподвижно и високо, като древен скелет на динозавър – извисяваше се във въздуха над нея, без да се движи. Табелите, водещи към други атракциони и игри, бяха почти зловещи в утринния сумрак.
Огледалната зала, стрелбището, аркадата – всички структури бяха тихи и празни от деца и родители. Но Скарлет можеше да си ги представи в миналото, как тичат тук и там, пищят от удоволствие, ядат захарен памук и пият газирани напитки.
Тя се лута може би четиридесет минути, преди да се върне обратно към въртележките. Сцената беше почти същата като тази, която беше видяла, когато за пръв път попадна там, затова Скарлет излезе на паркинга и отиде до караваните, които се намираха точно пред парка. Едната от караваните вероятно беше на Дейл Нолан, а тя подозираше, че другата е на Елайза Джонстън.
В района се разхождаха по-малки кръгове от хора.
Една жена, носеща слушалки, стоеше пред най-близката каравана. Изглеждаше уморена и притеснена. Когато видя Скарлет, очите ѝ се разшириха.
– Моля те, кажи ми, че са те пратили да говориш с нея.
Скарлет направи пауза.
– За да говоря с Елайза?
– Да. Някой трябва да го направи, а изглежда, че всички се страхуват твърде много. Всяка минута, в която тя седи в това ремарке, струва на тази продукция хиляди долари.
– Не знам дали аз трябва да съм тази, която да опита – каза Скарлет. Тя можеше да си представи какво бедствие би било това. Тя да се опитва да говори с Елайза Джонстън? Това не беше нейното място.
– Коя сте вие? С какво се занимавате тук? – Поиска жената.
– Ами, работя с Брайсън. Асистентка съм му.
– Вие сте асистентка на Брайсън Тейлър? Отлично. Отидете, опитайте се да говорите с нея.
Скарлет се опита да протестира, но жената я избута към вратата на караваната. Ако влошеше нещата, Брайсън щеше да е бесен. В същото време и се струваше, че едва ли може да влоши нещата повече, отколкото вече бяха.
– Добре, ще опитам – каза тя, подготвяйки се за това, което предстоеше.
– Успех – каза жената с тон, който подсказваше, че Скарлет ще има нужда от него. – Само не забравяйте, че тя е в много крехко състояние.
Крехко състояние? Чудесно.
Жената се отдръпна от пътя ѝ, докато Скарлет изкачваше стъпалата към вратата на караваната. Чувстваше се като агне, което отива на клане. Колко глупаво беше това?
Все пак поне се опитваше да „направи“ нещо. Не искаше да прекара целия ден, стоейки наоколо, с усещането, че е досадна.
Пое си дълбоко дъх и почука три пъти.
– Влез – обади се тих глас от вътрешността на каравана.
Когато отвори вратата и влезе, Скарлет с изненада установи, че не всичко е бляскаво за каравана на известна филмова звезда. Беше малко, с мъничък диван, няколко стола, малък кухненски бокс, в който само малък тийнейджър можеше да маневрира удобно.
Елайза седеше на един от столовете и четеше списание. Тя вдигна поглед и видя Скарлет.
– Познавам те – каза тя съвсем естествено. – Ти беше в клуба с Брайсън, когато той удари Дейл.
– Аз съм Скарлет Евърс. – Усмихна се тя.
– Мога да си представя защо си тук. – Елайза се изправи и отиде до плота, където отвинти капачката на бутилка вода „Евиан“.
– Просто си помислих, че трябва да дойда и да видя как се справяш. Всичко наред ли е?
Елайза отпи от бутилката с вода.
– Честно? Не се справям толкова добре, Скарлет. Изобщо не е добре.
Скарлет не беше сигурна какво да каже по-нататък. Обмисляше дали да зададе още въпроси, но реши да не си насилва късмета. Затова просто замълча. В края на краищата това изглеждаше работещо.
Елайза се обърна и я погледна със стабилен поглед.
– Имате ли нещо в миналото си, което бихте искали да забравите завинаги?
На Скарлет ѝ се прииска да се засмее. Тази жена нямаше представа с кого говори, нали?
– Да, мисля, че имам едно или две неща.
– Е, аз също. – Елайза погледна в далечината. – И така, събуждам се днес и моят задник пиар ми препраща тази история, която някакъв тъп журналист е написал за мен. И онова нещо, което ми се иска просто да изчезне, е точно там и ме гледа. И на никого не му пука. На никого не му пука, че това ме разяжда отвътре. Просто… отивай на работа, Елайза. Действай, въпреки че ти се иска да избягаш на милион мили и просто да си заровиш главата в пясъка.
– Това е ужасно – каза Скарлет, макар да не беше съвсем сигурна за какво говори жената.
– Шибаните таблоиди са достатъчно лоши, но след това са и хилядите коментари под статиите. Нима тези шибани хора не осъзнават, че понякога чета техните гадни, отвратителни коментари? Това е нечовешко, начинът, по който се отнасят с хората.
Скарлет се изгуби, но прецени, че е най-добре просто да изглежда съпричастна към ситуацията.
– Не мога да си представя как се справяш с пресата.
Елайза кимна.
– На всичкото отгоре те не пратиха Мери Луиз по начина, по който ми обещаха, че ще го направят.
– Коя е Мери Луиз? – Попита Скарлет, сега още по-объркана.
– Тя ми направи прическата и грима на последните два филма, в които участвах, и е нещо като мой терапевт или нещо подобно. Имах нужда от нея днес. Имах нужда от нея, а единственото, което получих, беше някакъв случаен човек, който непрекъснато говори за Шер и Джейн Фонда. Това не е човекът, от когото имам нужда точно сега, разбираш ли?
– Звучи трудно – каза Скарлет и се опита да не извърти очи от това, което изглеждаше като особено дребнаво оплакване от страна на суперзвездната актриса.
– Трудно е. На практика си губя ума тук.
– Напрежението трябва да те завладее след известно време – каза Скарлет, просто за да каже нещо.
Елайза повдигна вежди.
– Натискът? Не, не ме натоварва. Обичам напрежението. – Тя се изправи и сложи ръце на бедрата си. – Как мислиш, че съм стигнала дотук?
За миг тя сякаш се бе превърнала в нещо повече от живот в тази малка каравана.
Погледът и стойката ѝ бяха толкова драматични, че Скарлет се почувства съвсем малка в сравнение с нея. Никога не беше попадала в присъствието на човек, който може толкова бързо да променя външния си вид и поведение, сякаш Елайза беше някаква истинска вещица.

Назад към част 2                                                     Напред към част 4

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!