Кели Фейвър – С негово съгласие – Книга 13 – Част 7

***

Накрая пристигнаха в Стамфорд. Никой от тях не говореше, докато слизаха на нивото на улицата и намираха такси. Брайсън каза на таксиметровия шофьор, че отиват в хотел „Рейнджвю“, и след това тръгнаха на път.
Седейки мълчаливо в таксито, Скарлет започваше да се охлажда. Също така започваше да съжалява за детинското си избухване.
Разбира се, че беше поласкан от това, че са го помолили за автограф. Ако обувката беше на другия крак, тя щеше да се почувства по абсолютно същия начин. И дори да беше флиртувал с онова момиче – какво от това?
Брайсън не беше нейна собственост и ако искаше да флиртува или дори да спи с всички жени, които скоро щяха да се нахвърлят върху него – това беше негов избор.
Тя прочисти гърлото си.
Брайсън я погледна.
– Добре ли си?
– Съжалявам.
– Какво?
– Казах, че съжалявам.
Той се усмихна.
– И аз.
– Няма за какво да се извиняваш. Аз бях тази, която се държеше като хлапачка.
– Слушай, Скарлет. Очевидно е, че не съм бойскаут и не очаквам и от теб да бъдеш перфектна. Ако работим толкова тясно заедно, със сигурност ще имаме няколко глупави спора и напрегнати моменти. Все пак оценявам, че казваш, че съжаляваш. – Той се усмихна.
Скарлет трябваше да отвърне поглед от него, защото очите му бяха просто твърде съблазнителни точно в този момент. Сякаш го виждаше за първи път – наистина го виждаше. Тя осъзна, че той не е просто хубав.
Брайсън беше направо разкошен, а освен това беше и секси. Как можеше да не види колко проблематично ще бъде да работи така с него?
Винаги е изпадала в лоши ситуации с мъже и сега отново щеше да го направи.
Изнервена, тя отново замълча и погледна през прозореца, без да проговори, докато не стигнаха до хотела.
Когато пристигнаха, тя беше впечатлена.
– Красиво е – каза тя, загледана в сградата.
– Да, почти перфектна е. Стара, величествена, с много характер и напълно отговаря на тона на моя филм – каза Брайсън, докато стояха край нея и ѝ се любуваха.
– Разбира се, по-голямата част от това са предположения, които направих, когато разглеждах снимки онлайн. Но както казах, имам добро предчувствие за това.
Влязоха вътре и ги посрещна една много нацупена, по-възрастна жена.
Брайсън ѝ обясни, че е тук като част от екип за проучване на мястото за снимане на игрален филм и че е говорил с управителя и е получил разрешение по-рано същия ден.
– Чудех се дали не бихме могли да направим малка обиколка, да видим някои от стаите и да обсъдим графика на филма с управителя.
Жената дълго го гледаше.
– Трябва да говорите със собственика на хотела, сър.
Брайсън изглеждаше объркан.
– Но аз току-що ви казах…
Жената поклати глава.
– Нашият управител е бил погрешно информиран. Имахме филмови екипи тук и преди и това е било катастрофа. Големите холивудски продуцентски компании винаги искат да снимат тук, защото хотелът ни е стар и красив. Само миналата година тук имахме Джулия Робъртс за един филм.
Брайсън се намръщи.
– Добре, значи тогава предполагам, че не успявам да разбера проблема.
– След последното заснемане на филм на територията на хотела нашият собственик заяви, че не желае повече да се занимава с прекъсването на работата на хотела, което е свързано с това.
– Можем да ви платим много щедра сума за евентуални неудобства – каза Брайсън, като я простреля с най-очарователната си усмивка.
Но жената не се впечатли.
– Те винаги плащат, но това не е достатъчно, за да се отчетат прекъсванията, щетите и всяко главоболие. Все пак, ако искате да се опитате да убедите собственика ни да промени решението си, ще трябва да говорите директно с него, а не с мениджъра.
– Добре – каза Брайсън и сви рамене. – Кога мога да говоря със собственика?
Тя отиде и набра нещо в компютъра си.
– Просто проверявам календара му – каза тя.
Брайсън се обърна и се усмихна успокоително на Скарлет. Скарлет се опита да отвърне на усмивката, но беше притеснена. Не разполагаха с достатъчно време, за да продължат да разузнават местата.
Всичко беше стигнало дотам, че трябваше да се направи сега – или дори преди това.
– Можеш да говориш със собственика утре сутринта в девет, когато той дойде.
Брайсън се изправи.
– Утре?
– Да, тогава е на разположение. И във всеки случай не бих си поемала дъх. Той ми даде ясно да разбера, че вече не желае в нашия хотел да се снимат филми.
– Да, ти вече го каза. – Въздъхна Брайсън, а по красивото му лице се появиха първите наченки на разочарование. – Проблемът е, че разговарях с управителя на хотела и той ми даде съвсем различна история. Направих уговорки и планове, базирани на идеята, че този хотел е на мое разположение. Много е важно да не ни заобикалят по този въпрос…
– Не искам да заобикалям никого – казва тя. – Мениджърът, с когото сте говорили, е нов и не е знаел, че собственикът ни има силно мнение по въпроса. Мениджърът е сгрешил, като ви е обещал каквото и да било, и ще бъде информиран за грешката си, когато го видя отново.
Скарлет се намеси точно когато Брайсън се канеше да каже още нещо, за което знаеше, че само ще нажежи обстановката.
– Много ви благодарим за помощта – каза тя. – Ще се радваме да поговорим със собственика утре, когато дойде.
Жената повдигна вежди.
– Е, не мога да ви обещая, че ще има много време за вас – но може би ще успеете да го улучите за пет минути. Той е много зает с бизнеса на хотела, както можете да си представите.
– Разбира се – каза Скарлет.
– Моля, извинете ни за момент – каза Брайсън на жената, след което дръпна Скарлет настрани и я измъкна от ушите на служителката. – Какво си мислиш, че правиш?
– Какво имаш предвид? Уреждам ни среща със собственика. Това е най-добрият шанс, който имаме. – Всъщност това беше единственият шанс, който имаха, но тя знаеше, че е по-добре да не му го казва.
– Майната му, ще измисля нещо друго.
– Брайсън, ние сме в беда и ти го знаеш. Нека просто дадем на този човек най-доброто си подаване утре и да се молим за късмет.
Брайсън въздъхна, обмисляйки това, което му казваше. Той провери телефона си.
– Добре. Тогава по-добре да се върнем на влака. И ще трябва да се срещнем утре сутринта, за да успеем да се измъкнем оттук навреме.
Скарлет поклати глава.
– Това изглежда глупаво. Нека просто си вземем две стаи за през нощта и тогава ще можем да сме спокойни и готови утре, без да се налага да бързаме.
Брайсън я погледна примирено. Той издиша и кимна.
– Да, добре. Просто ще трябва да хвърлим заровете и да се надяваме на най-доброто. – Той се усмихна. – Досега ни вършеше работа.
Двамата се върнаха на рецепцията. Възрастната жена ги наблюдаваше предпазливо.
– Мога ли да ви помогна с нещо друго?
– Искаме да резервираме две стаи за тази нощ – каза Брайсън.
Тя пишеше на компютъра и очите ѝ се стесняваха, устните ѝ се свиваха.
– Съжалявам, но се опасявам, че не разполагаме с две свободни стаи. Всички стаи сме резервирани, с изключение на една.
– Има ли тя поне две легла?
– Не, страхувам се, че в стаята има само едно легло с кралски размери.
Брайсън погледна Скарлет и повдигна вежди в знак на въпрос.
– Може и да е така – въздъхна тя. В стомаха си усети странно трептене на вълнение. Щяха да делят една стая – може би дори да делят едно легло.
Грешно ли беше, че се радваше, че това обстоятелство се е появило?
Брайсън довърши резервацията и плащането на стаята, а Скарлет се престори, че почти не забелязва и не се интересува. Междувременно тя водеше вътрешна битка между две противоположни части от себе си.
Едната част беше развълнувана и почти замаяна от перспективата да има толкова много време с Брайсън, време, в което всичко можеше да се случи между тях. Другата част от нея… може би по-рационалната част, се притесняваше, че това е голяма грешка, и ѝ казваше, че трябва да запази професионализма на всяка цена.
Последното нещо, от което има нужда, е да усложни и без това сложната ситуация.
Забрави за Брайсън като романтична възможност. Ако направиш нещо, с което да саботираш новия си шанс за кариера, никога няма да си простиш.
Знаеше, че това е вярно, и се чувстваше решена да не попада в старите капани. Беше време да порасне и да спре да се поддава на всяко глупаво увлечение и изкушение, което се появяваше.
Освен това кой изобщо знаеше дали Брайсън има поне малко интерес към нея?
– …да вземеш нещо?
Тя се откъсна от бурните си мисли и откри, че Брайсън я гледа с недоумяваща усмивка.
– А?
– Попитах те дали искаш да си вземеш нещо за ядене – все още сервират вечеря в трапезарията. Това ще ни даде възможност да опитаме атмосферата и да се запознаем с мястото.
– О, разбира се. – Тя му се усмихна, като се надяваше нервите ѝ да не си проличат.
– Готино. – Той и показа ключовете за стаята и плъзна един от тях в ръката и.
Докато го правеше, дланта му нежно се допря до нейната и тя усети прилив на топлина в тялото си.
– Благодаря – каза тя, изведнъж сведена до прости едносрични отговори.
Брайсън я поведе към трапезарията, която се намираше в широк, богато украсен коридор. Той беше украсен със стари картини. Двамата се любуваха на красотата на обстановката, докато се движеха по коридора.
Накрая стигнаха до трапезарията, която също беше голяма и обширна, изпълнена със свещници и маси с бели покривки. Имаше много празни маси и Скарлет не знаеше дали това се дължи на факта, че сервирането на вечерята е към края си, или просто залата беше толкова огромна, че не се пълнеше често, освен ако не ставаше дума за специални тържества.
Метрономът със стереотипни тънки мустаци ги настани на малка маса за двама близо до прозорец с изглед към задните градини, които бяха осветени по такъв начин, че им придаваха неземно сияние.
– Госпожо – каза той, като издърпа стола ѝ.
– Благодаря – засмя се Скарлет, докато сядаше.
Метрономът им подаде по едно меню и винена листа. Той препоръча едно от вината специално, след което им каза, че сервитьорът им ще дойде след малко.
Брайсън я погледна.
– Твърде много ли е?
– Не мисля така. Харесва ли ти? За филма, имам предвид?
Той погледна наоколо.
– Харесва ми. И е голямо, има достатъчно място за камерите и екипа, без да се натъпкват. Сцената с боя във второ действие – спря се той. – Забравих, че още не си я прочела.
Тя погледна надолу.
– Искам да го направя. Сигурна съм, че е много добра.
– Зависи кого ще попиташ в наши дни.
Тя нямаше възможност да проследи коментара му, защото сервитьорът им се приближи. Беше висок и млад, но доста приятен. Попита ги дали искат да започнат с бутилка вино.
Брайсън отново погледна към Скарлет, но когато тя се поколеба, той просто се обърна назад към сервитьора.
– Да, бихме искали да започнем с бутилка от най-доброто ви червено.
Сервитьорът се усмихна широко.
– Разбира се, сър.
Когато той си тръгна, Скарлет примигна объркано.
– Трябва ли да пием преди голямата ни среща утре?
Брайсън се засмя.
– Не знам за теб, но аз искам да се отпусна малко. Последните няколко седмици бяха почти престъпно интензивни и не ми остана време да се насладя на това пътуване.
– Е, това е логично.
– Освен това, седейки тук с теб в момента – каза той – просто ми се иска да отпразнувам момента.
Тя усети как бузите ѝ се изчервяват.
Това не се превръща в среща, нали? – Попита се тя, уплашена, но и с надеждата, че може би е така.
– Определено трябва да отпразнуваме факта, че и двамата все още имаме работа – каза тя.
– Ще пия за това.
– И очевидно трябва да отделиш време, за да оцениш всички успехи, които си преживял напоследък.
– Точно така. – Той кимна одобрително. – Това е духът.
Сервитьорът се върна с виното и наля малко количество за проба.
Брайсън отпи глътка.
– Чудесно.
Наляха две пълни чаши, а след това бутилката беше поставена отпред и в центъра.
Брайсън поръча средно изпечено ребро, а Скарлет – пилешки гърди и ризото.
Докато пиеше виното си, Скарлет усещаше как напрежението бавно се отдръпва от раменете и краката ѝ. Стаята ставаше все по-топла и някак си по-скучна, но по един луксозен начин, сякаш сетивата ѝ бяха по-настроени към малката сфера, която само тя и Брайсън обитаваха в този момент.
– Добре е – призна тя, отпивайки още веднъж.
– Винаги можем да вземем още една бутилка.
– Внимавай, Убиецо – пошегува се тя. – Нека просто видим как ще се справим с тази.
– Това ми напомня за вечерите със семейството ми, когато растях – каза Брайсън, като завъртя червената течност в чашата си. – След като баща ми спечелеше голямо дело, той ни водеше всички в един италиански ресторант, където се хранехме много и виното течеше.
– Баща ти е бил адвокат? – Попита изненадано Скарлет. Някак си Брайсън не ѝ изглеждаше като човек, който произхожда от сериозно, интелектуално семейство.
Всъщност тя никога не се беше замисляла от какво семейство произхожда Брайсън. Мисълта ѝ беше чужда – че Брайсън е човек, който има семейство, баща, майка, вероятно сестри и братя. Но сега, когато идеята ѝ хрумна, с изненада откри, че иска да знае колкото се може повече за него.
– Винаги изненадвам хората, които не ме познават много отдавна. – Сините му очи се спряха върху нея, а червените му устни се закачиха в лека усмивка. – Всъщност произхождам от дълъг род адвокати, включително дядовците ми от двете страни. И двамата ми братя и сестра в момента практикуват в големи фирми.
Скарлет седна назад.
– Уау. И ти не си се захванал със семейния бизнес?
Очите му станаха далечни.
– Не.
– Съжалявам – каза Скарлет, притеснена, че въпросите ѝ може да са го накарали да се стегне. – Не възнамерявах да любопитствам.
Той вдигна бутилката с вино и наля още и на двамата.
– Не, всичко е наред. – Каза той. – Доволен съм от изборите, които съм направил – е, поне от повечето от тях.
– Мислил ли си някога, че можеш да станеш адвокат?
Той кимна.
– Завърших две години право. Бях на първо място в класа си, когато се отказах.
Скарлет се почувства така, сякаш очите ѝ щяха да изскочат от главата.
– Почти си завършил право?
– Отидох в Станфорд точно като баща ми. – Засмя се той и поклати глава. – Изразът на лицето ти в момента е безценен, Скарлет.
– Съжалявам, но това – просто не е това, което бих предположила. Приличаш ми по-скоро на футболист, сърфист – едно от онези момчета, които винаги са организирали партита в гимназията и са управлявали братската къща в колежа.
– Господи, благодаря. – Очите му отново се впиха в нейните. – Радвам се да знам, че имаш толкова високо мнение за мен.
– Не става дума за това. – Тя се изчерви. – Просто искам да кажа…
– Знам какво имаш предвид. Всичко е наред, разбирам го. – Той въздъхна. – И аз бях спортист. Играех футбол – капитан в младши и старши курс. Също така имах солиден успех 6,0 и бях крал на абитуриентския бал. Типичното богато, правоимащо бяло момче от Калифорния.

Назад към част 6                                                    Напред към част 8

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!