***
– Той беше спасител – съгласи се Скайлър, но извъртя очи в полза на Рейвън.
Майка ѝ изглеждаше доволна да продължи да говори.
– Просто е ужасно как се отнасят към него новинарските медии. Написах писмо до Ен Би Си за него и още едно писмо до „Ню Йорк Таймс“.
Рейвън кимна признателно, като усилено се опитваше да запази сериозно лице, докато Скайлър правеше смешни физиономии, а майка ѝ продължаваше да разказва какъв светец е Джейк Новак.
Разбира се, беше вярно, че Джейк беше направил много повече за Скайлър. Това, което беше направил, беше невероятно, но имаше нещо хумористично в това да слушаш как майката на Скай говори за Джейк.
Част от това беше ситуацията. Трябваше да се смееш, за да не плачеш.
Всеки път, когато името на Джейк се появяваше, Рейвън ясно осъзнаваше факта, че те вече не са свързани нито романтично, нито делово.
Дали обаче някога е било романтично?
Тя все още не знаеше какво наистина е мислел Джейк за цялото това нещо. За нея беше романтично, но ако Джейк никога не беше изпитвал истински чувства към нея, предполагаше, че за него това винаги е било чисто бизнес.
Една медицинска сестра излезе и извика името на Скайлър.
– Могат ли да дойдат с мен? – Попита Скайлър, като направи жест към Рейвън и майка ѝ.
– Разбира се – усмихна се медицинската сестра. – Колкото повече, толкова повече.
Трите последваха медицинската сестра обратно в центъра за лечение. Тя спря, накара Скайлър да се качи на кантара и я изчака.
– Може би ще сваля поне няколко килограма – пошегува се Скайлър.
– Скъпа, не се шегувай с това – каза майка ѝ.
– Трябва да гледаш на добрата страна на нещата – отвърна медицинската сестра, като си водеше бележки.
След това медицинската сестра я заведе на едно място до прозореца. По принцип това беше една голяма стая и всички столове бяха на редове и разделени със завеси, но все пак можеше да се види, че всички седят на местата си. Уединението беше минимално. Медицинските сестри се суетяха насам-натам и от различните стойки за инфузии се чуваха силни пиукащи звуци.
Рейвън се опитваше да не се взира в другите пациенти, но беше трудно да не го прави. Повечето от тях бяха сами или до тях седеше само по един човек, който им правеше компания. Всички изглеждаха доста отегчени и примирени. Някои от тях носеха шапки, повечето бяха облечени с пластове дрехи, а някои бяха плешиви.
Една от жените беше толкова невероятно слаба, че чак ме болеше да я погледна.
Скайлър обаче изглеждаше в добро настроение. Тя седна и медицинската сестра и измери жизнените показатели, кръвното налягане, поговори с нея за това, което и предстоеше.
Ако не друго, то проблема беше в майката на Скайлър. Тя беше прекалено притеснена, разговорлива, прекъсваше медицинската сестра, за да задава неясни и безполезни въпроси.
Рейвън можеше да разбере, че тя кара Скайлър да се изнервя още повече, но нямаше какво да се направи. Тя беше нейна майка, а това превъзхождаше Рейвън във всеки един ден от седмицата.
В крайна сметка сестрата започна да пуска инфузията. Отначало всичко изглеждаше наред, но после Рейвън забеляза, че сестрата е станала много тиха и е спряла да говори и да се шегува.
Скайлър се беше присвила от неудобство и гледаше към тавана, а майка ѝ се притесняваше.
– Тя… получи ли го?
– Имам проблеми – отвърна медицинската сестра. – Изглежда, че вените ѝ не искат да сътрудничат днес.
Рейвън усети как стомаха ѝ се свива като юмрук. Можеше да каже, че колкото по-дълго продължава това, толкова повече приятелката ѝ я боли.
– Това нормално ли е, да имаш толкова много проблеми с поставянето на венозната система? – Попита майката на Скайлър.
– Виждала съм всичко това – отговори медицинската сестра, но гласът ѝ беше напрегнат.
Времето се проточи и медицинската сестра се премести от едната ръка на другата.
Накрая, когато и това не помогна, тя отиде и повика друга медицинска сестра, която също опита безуспешно.
Междувременно Скайлър се разстройваше все повече и повече. Тя вече не се опитваше да се преструва, че е добре. Вместо това в очите ѝ се появяваха сълзи всеки път, когато я побутваха и подканяха, тя стискаше зъби и гледаше настрани.
– Не мога повече да гледам това – каза майката на Скайлър. – Съжалявам, но това е прекалено. – И тя излезе от стаята.
Рейвън отиде и седна по-близо до Скайлър, хвана я за ръката.
– Хей, почти е свършило – каза тя. – Скоро ще го получат, мога да кажа.
– Сигурна ли си? – Попита Скайлър, стискайки силно ръката на Рейвън.
– Напълно съм сигурна на сто процента.
– Откъде знаеш?
– Защото съм медиум, разбира се.
Най-новата медицинска сестра, която се опитваше да вкара иглата, също току-що се беше отказала. Тя се изправи и ги погледна.
– Отивам да повикам нашия специалист – каза сестрата. – Тя се занимава с тежките случаи – тя е най-добрата в бранша. Но днес тя работи на друг етаж. Ще се върна след малко. – След това сестрата си тръгна и Рейвън и Скайлър останаха сами.
Скайлър се обърна към нея.
– Рейвън, страхувам се. Не ме беше страх преди, но сега наистина ме е страх. Вече е лошо, а дори още не е започнало истински. Това е лошо предзнаменование, нали?
Рейвън погледна спокойно приятелката си и стисна успокоително ръката ѝ.
– Не бъди глупава. Тук няма никакво лошо предзнаменование. Намират този специалист и той ще се погрижи за теб за нула време.
– Наистина ли мислиш така?
– Знам, че е така. – Но дълбоко в себе си Рейвън беше ужасена. Беше започнала да се чуди за същото нещо. Възможно ли беше това да е началото на всичко, което се обърква, началото на безкрайната болка и страдание за Скайлър?
Не, не можеш да мислиш по този начин. Трябва да останеш силна и позитивна заради Скай.
– Хей, нека ти покажа всички готини неща, които имам за днес – каза Рейвън, като запази лекия си глас. Тя грабна чантата, отвори я и започна да изброява всичко.
Въпреки че Скайлър беше прекалено нервна, за да се интересува истински, Рейвън успя да я разсее достатъчно, за да я ангажира и успокои малко.
Накрая се появи медицинската сестра, която беше специално доведена там, за да се справи с „трудните вени“ на Скайлър.
– Аз съм Нели – каза жената. Беше дружелюбна, с топла усмивка.
Рейвън обаче веднага разбра, че жената знае как да си върши работата. Тя започна да гали ръцете на Скайлър, интелигентните ѝ очи сканираха всеки сантиметър, изучавайки вените на Скайлър така, както капитан на кораб би изучавал морето.
Накрая тя обяви, че е готова.
– Рейвън – извика и Скайлър, протегна ръка и Рейвън се плъзна близо до нея и държеше ръката на Скай, докато Нели се подготвяше да постави иглата за интравенозната терапия.
Секунди по-късно това беше направено и Нели беше направила корекциите, така че интравенозната инжекция да е стабилна и да работи правилно. Тя се усмихна.
– Лесно е, скъпа.
– Как го направи толкова бързо? – Попита с възхищение Скайлър.
– Никой друг не би могъл да го направи – каза Рейвън и поклати глава. – А ти го направи за пет секунди.
– Наричат ме шепнещата с вени – каза Нели тихо и намигна. – Трябва да вървя. Ако имаш нужда от мен отново следващата седмица, просто извикай и аз ще дойда. – След това бързо закрачи натам, откъдето беше дошла.
– Мисля, че е ангел – каза Скайлър, затвори очи и издиша.
Назад към част 15 Напред към част 17