Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 1

За Кентън Олдс,

който ме кара да се смея всеки ден

-ДЖ.П.

 

 

 

 

Глава 1

Стоях на ръба на балкон на един от клоните на дървото на Стадиона и наблюдавах игрите в огромната кухина под него. Това дърво беше избрано заради формата си – клоните му се простираха хоризонтално, а след това се извиваха нагоре и навътре като стените на масивна ваза, достатъчно голяма, за да изглежда, че зрителите от другата страна не са нищо повече от редици от пулсиращи точки. В най-широката част на вдлъбнатината се извисяваха дванадесет кораба, шест от които боядисани в синьо „Независимост“, а останалите – в жълто „Единство“.
Приглушена светлина се процеждаше през червения и пурпурен миазъм в небето над навеса, а огромни прожектори висяха на въжета от клоните горе и осветяваха летящите кораби. Над прожекторите, точно под огромните разперени клони, холограма увеличаваше схватката и аз наблюдавах как един от корабите на „Независимост“ се откъсна от групата, избягвайки от лазерен огън, и се промъкна през обръча, обозначаващ целта.
На стадиона се разнесоха радостни възгласи, а миньорският корпус, който спонсорираше този мач, изстреля кръг от фойерверки в синьото на Независимостта. С три гола досега отборът на Независимост печелеше.
Поне в нещо печелехме.
До мен Ринакин – моят съветник в програмата за сайтонично обучение – полушеговито размахваше вимпела на Независимостта: клонче с прикрепено отгоре синьо листо от плат. Докато повечето хора на стадиона носеха дрехи в жълто или синьо, Ринакин беше облечен изцяло в черно, макар че поне сакото му имаше синкав блясък. Беше по-висок от мен, а кожата му имаше малко по-розов оттенък – и двете черти показваха, че предците му произхождат от дървото Ричинг. В дните преди пътуването с кораби обитателите на всяко дърво се смесваха само когато дърветата се блъскаха едно в друго през миазмата.
Сега, след като Ринакин бе загубил мястото си в Съвета при вълната от назначения на Единството, ние бяхме повече или по-малко равни – той като лидер на Партията на Независимостта, а аз като сайтоничка. Чувствах се странно, той беше с много сезони по-възрастен от мен и много по-мъдър, но ето че сега имахме по същество еднакъв статут, макар и да нямах неговия опит.
– Добре е, че си у дома, Аланик – каза Ринакин. – Притеснявах се за теб.
– Добре е да съм си у дома – казах аз. – Дори ако това означава, че не съм успяла.
– Много от нашите хора са се проваляли между тези клонове – каза Ринакин.
Това беше вярно. Спомних си за времето, когато провалът в игрите се усещаше като трагедия. Залогът тук беше личен – членовете на отборите победители дори в шампионатите на Младежката лига можеха да очакват да си осигурят най-добрите места като транзитни и товарни пилоти или назначения във военновъздушните сили, не че РеДаун е виждал истински бойни действия от поколения насам.
Бях прескочила всичко това, когато се проявиха сайтоничните ми сили – бях скочила от младшите лиги направо във висшите ешелони на бойния корпус. Като една от само петимата живи сайтоници на УрДейл и единствената способна да се телепортира, теоретично бях безценна за оцеляването на моя народ.
Не че им бях направила много добро по време на последната ми мисия.
Въздъхнах и се облегнах на дървената седалка, издълбана в клона на дървото. Дърветата на острова се носеха в миазмите на РеДаун, а корените им бяха засадени в големи парчета естествено срещащ се камък. Дърветата израстваха с дебели слоеве кора, достатъчно дълбоки, за да могат да се изкопаят цели помещения под повърхността им, без да се достигне до живите части на дървото в близост до основата на клоните. Тук, по-високо в клоните, можеше да се достигне до нова дървесина, като се копаеше на около шест фута – достатъчно място за издълбаване на по-малки структури, без да се навреди на дървото. Този балкон и всички места за сядане бяха старателно издълбани в кората, превръщайки го в част от огромния жив стадион. Беше добре да се върна под познатите клони, но…
– Трябваше да донеса тайната на технологията за хипердвигатели – казах аз. – Вместо това дадох тази възможност на хората. Те ще се опитат да се помирят с Върховенството – ще направят същите грешки, които направихме и ние.
– Може би – каза Ринакин. – Повече се притеснявам, че ние ще направим същите грешки, които сме правили.
Като се има предвид броят на жълтите петолъчки, развяващи се на стадиона, страхът беше основателен.
– Освен това сега разполагаме с информация – каза Ринакин. – Не информацията, която трябваше да получиш, но все пак важна информация.
Според мен много по-малко важна, но Ринакин имаше право. Много от моите хора вярваха, че хората са били изтребени заради отказа им да капитулират, заради упоритото им настояване да се борят за свобода, вместо да се съюзят с Върховенството. Хората бяха поучителна история, оправдание за политиките на отстъпки, които даваха на Върховенството все по-голям контрол над РеДаун.
Ако станеше известно, че хората са живи, че по някакъв начин са успели да се съпротивляват през цялото това време – всъщност, че са започнали да се освобождават от принудителния затвор на Върховенството – това щеше да бъде огромен удар за движението за Единство. Слабост, от която се надявах да се възползваме, за да извлечем някакъв успех от моя провал.
Ето защо исках да запазя информацията от Юнити колкото се може по-дълго. Трябваше да разберем как да я използваме, преди те да го направят.
Долу отборите се подредиха за поредната схватка. Според правилата сега отборът на „Единство“ щеше да назначи нов стрелец – кораб, чиято задача беше да прекоси бойното поле и да стигне до обръча на противниковия отбор, без да бъде засечен от лазерите. Всеки пилот трябваше да направи един ход като „стрингер“, докато всички не се опитаха или докато другият отбор не можеше да навакса с точките. Отборът не можеше да разчита на един силен играч – дървото беше толкова здраво, колкото е най-слабият му клон.
Единство избра своя нападател – Хавакал, един от най-силните си играчи в нападение. Независимост започна с най-добрите си играчи с надеждата да набере скорост – по-лесно е да се представиш по най-добрия начин, когато вече имаш чувството, че печелиш. Единство беше запазил най-добрите си играчи за накрая.
– Надяват се да се възползват от прекалената ни самоувереност – казах аз. – Но отборът на „Независимост“ ще разбере, че точно това правят.
– Да – каза Ринакин. – Но все пак може и да проработи.
Огледах облака от синьо-жълти вимпели, размахвани от хилядите зрители, събрали се на балконите си. Цветовете бяха почти еднакви, което би трябвало да е успокоително. Но те не бяха изравнени по време на балотажа в Съвета, когато „Единство“ помете местата в Съвета, унищожавайки мнозинството на „Независимост“. Бях отсъствала в продължение на деветнайсет цикъла на сън и напълно пропуснах балансирането.
Бях напуснала с надеждата да открия тайната, която щеше да освободи народа ми от контрола на Върховенството. Ако бях успяла и се бях върнала преди гласуването, вятърът можеше да се обърне в наша полза, но аз се върнах без нищо, само за да установя, че сме по-близо до робството от всякога.
Погледнах към Ринакин. Отначало ме беше уплашил, но въпреки че очакваше много от мен, никога не беше обезкуражаващ, а само напрегнат. Всъщност в него имаше интензивност дори когато беше отпуснат. Самият Ринакин не беше сайтоник, макар че беше напътствал повечето от сайтониците от УрДейл, когато бяхме разбрали за силата си.
Всички останали сайтоници сега работеха с Единство. И тъй като Върховенството ни определи като „опасни“, те се бяха съгласили да използват сайтоничните си способности само под надзора на Съвета.
Ние бяхме опасни за Върховенството. Щях да им го призная, ако беше вярно.
Ринакин продължаваше да се съсредоточава върху холограмата горе. И преди бях присъствала на игри с него, но когато бях на обучение, винаги имаше някакъв урок, който трябваше да науча, някаква по-голяма цел.
Днес бяхме тук, за да поддържаме имиджа си. За да докажа, че не се крия от Съвета и техните въпроси след завръщането ми преди четири цикъла сън.
Въпреки че се криех.
Частният балкон ни даваше възможност да разговаряме извън обхвата на другите. Това си беше лукс по гъсто населените дървета на РеДаун.
– Поне хората все още развяват нашето знаме – измърморих аз.
– Да – каза Ринакин. – Но повечето от тях са забравили, че това е нещо повече от спорт.
– Спомних си, когато хвърлиха жребий при последното балансиране на Съвета.
– Това също е спорт – каза Ринакин. – Те гласуват за своя отбор, а някои сменят страната си, когато настоящият им отбор губи.
Той беше прав, колкото и да беше потискащо. Дори повечето от моето собствено семейство бяха сменили страната си по време на балансирането, гласувайки за Единство вместо за Независимост.
– Но в това няма никакъв смисъл. Ако достатъчно хора променят вота си, това води до загуба на другия отбор.
Костните хребети на Ринакин се извиха.
– Това е политика – каза той.
Не би трябвало да бъде. Решенията на Съвета определяха всичко и когато балансът на представителите се променяше, се променяше и политиката. Сегашният Съвет беше с мнозинство на Единство, като бяха останали само няколко делегати на Независимост, така че Единство избираше делегатите, които договаряха търговските споразумения с Върховенството.
Разбира се, Върховенството определяше условията, Върховенството винаги определя условията. Но поне когато Независимите контролираха Съвета, те не се кланяха в краката на Върховенството с надеждата да бъдат третирани като привилегировани домашни любимци.
Единство отбеляза и холограмата премина към серия от съобщения от спонсори – транспортна компания, която показваше интериора на новите си луксозни кораби, и лозя на Стърлинг с нов лимитиран вкус на сока, който се надяваха да опитаме. В края на съобщенията за подкрепа едно познато лице доминираше във въздуха в центъра на клоните.
Наналис, новият председател на Съвета и върховен канцлер на Единство. Нейният гръмък глас се обърна към тълпата от високоговорителите, вградени в подовете на балконите.
– Приветствам ви, граждани на РеДаун – каза Наналис, гласът ѝ беше горд и уверен.
– Какво е това? – Промълвих на Ринакин. – „Единство“ сега изнася прокламации? Това не е позволено, нали?
– Те трябва да ни дадат равностойно време – каза Ринакин. – Но Съветът наскоро реши да отмени това изискване, стига посланието да не е откровено политическо.
Не бях сигурна, че Наналис е способна на послание, което не е откровено политическо. Тя продължи да говори – нямаше съмнение, че това съобщение е предварително записано. Много членове на Съвета присъстваха на игрите, за да видят и да бъдат видени, но председателят на Съвета често беше твърде зает.
Наналис благодари на пилотите за усърдната им работа и подготовка.
– Вие представлявате най-доброто от нас и благодарение на вас бъдещето ни ще е светло.
Предполагах, че не е извън реда на нещата председателят на Съвета да поздравява спортистите. Но след това тя продължи.
– Наричаме се Единство и Независимост, но всички ние се радваме на предимствата както на свободата, така и на мира. Истинските врагове са тези, които се стремят да разделят РеДаун, които заплашват нашия мир, които поставят в опасност просперитета на всички обитатели.
Единство винаги ни наричаше разединители заради това, че не сме съгласни, сякаш те не правеха същото, като не бяха съгласни с нас. Но, разбира се, както обичаха да казват, обратното на разделението беше Единството. Сякаш изборът им на име не ни оставяше друга възможност, освен да се съобразяваме с тях.
– Тя ни нарече врагове – казах аз. – Как точно това е не политическо?
– Точно затова се противопоставих на това на последната сесия – каза Ринакин. – Кой трябва да определя кое е „открито“ и кое не?
Докато Наналис правеше последните си изказвания, из целия стадион се развяваха знамена – сини и жълти. Изглежда, че всички бяха съгласни с нея – и Независимост, и Единство.
Всички, освен нас.
– Прогрес за РеДаун! – Наналис обяви. – Нека враговете ѝ бързо да замлъкнат за доброто на всички нас.
Космите по тила ми се изправиха, когато гласовете запяха от целия стадион, присъединявайки се към един страхотен ръмжащ хор. Те ликуваха за хубавите думи, които щяха да ни унищожат.
Напредък за РеДаун. Това беше, което всички искахме, разбира се.
Но някои от нас смятаха, че има значение към какво напредваме.
Знаех кои врагове имаше предвид бързо да заглуши.
– Не знаех, че миазмът е станал толкова гъст – казах аз.
Ринакин се вгледа в холограмата, която се беше откъснала, за да покаже корабите, докато се подреждат за следващия си двубой.
– Вятърът се е променил – каза Ринакин. – Опасявам се, че с всеки изминал момент става все по-токсичен.
Корабите прелетяха през полето за следващия двубой, но единственото, което можех да видя, бяха размахващите се сини вимпели, всеки от които представляваше човек, който би трябвало да е готов да се бори за нашата планета, за нашия дом, но вместо това се е съюзил с Единство, което иска да раздаде всичко.
– Мисля, че трябва да напуснем мача сега – каза Ринакин. – Не знам колко от тях ще повярват, че сме враг, но предпочитам да не попадам в тълпата.
Виковете отново се вдигнаха и жълти фойерверки изпълниха въздуха – сега Единство ни настигаше.
Не исках да гледам как мачът се обръща срещу нас.
– Да – казах аз. – Хайде да вървим.
Излязохме на стълбите, които се извиваха надолу по клона, минавайки покрай още частни балкони и някои по-големи, претъпкани със семейства – деца се разполагаха на раменете на родителите си, размахвайки жълти знамена. Когато стигнахме до една извивка на клона, я последвахме и се спуснахме по стълбите към платформите около ствола, спускащи се под игрището към малкия транспортен кораб на Ринакин, направен от тъмен метал, добит от ядрото на планетата.
Все още бях огорчена от загубата на собствения си кораб, който на практика беше откраднат от хората. Бях подала заявка за друг, но обработката на поръчката отнемаше време. Обикновено щяха да ми дадат такъв веднага поради статута ми на сайтоник. Но служителите на Единство сигурно искаха нещо да задържат над главата ми, докато не им кажа къде съм била и какво съм научила, докато ме е нямало. По закон те не можеха да ме принудят. С удоволствие щях да докладвам на предишния Съвет, но сега щях да се изправя пред стая, пълна с чиновници на Единство, с много малко приятелски лица.
Предполагах, че им е омръзнало да го отлагам.
Качих се на седалката на втория пилот, като предпочетох да седна до Ринакин, а не на по-меките седалки зад нас. Ринакин ни отведе далеч от дървото на Стадиона през лилавите и червени вихри на газа в миазмата. Някъде далеч под нас се намираше ядрото на планетата, отровно и необитаемо, посещавано само от миньорския корпус в тежко защитно облекло. Намирахме се в дневен цикъл – и все още няколко цикъла сън ни деляха от падането на нощта – така че околната светлина беше доста ярка.
Влетяхме в атмосферния мехур на Индустрия, едно от най-големите дървета, в което живееше почти една четвърт от населението на РеДаун. Клоните на Индустрия се простираха хоризонтално от ствола на дървото във всички посоки, а в пространството над тях се простираха кули, докато отдолу бяха окачени по-къси сгради. На няколко километра от ствола клоните стигаха до небето, а постройките, изградени спираловидно, се извиваха по клоните чак до върховете. Въздухът тук беше по-разреден, тъй като дървото преработваше токсините от атмосферата и произвеждаше кислорода, необходим за дишането ни.
Един глас достигна до съзнанието ми, въпреки че ми се искаше да го игнорирам.
Аланик“ – каза той. – „Ти и Ринакин напуснахте мача, преди да успея да ви видя. Бихме искали да се срещнем с теб в залите на Съвета незабавно„.
– Какво е това? – Попита Ринакин.
– Куилан – казах аз. Той беше един от сайтониците на Единството, най-близкият до моята възраст, макар че беше с няколко сезона по-възрастен. – Иска да се срещнем с него при дървото на Съвета.
Ако беше забелязал, че сме напуснали стадиона по-рано, щеше да ни наблюдава. Вероятно е планирал да се придвижи към нас на стадиона, където щеше да ни е по-трудно да откажем ескорт. Там, където, ако се съпротивляваме, можеше да ни обвини, че правим скандали, да обърне общественото мнение срещу нас.
Сякаш вятърът вече духаше в друга посока.

Напред към част 2

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!