Глава 10
Все още не бях сигурна накъде е десет часа, но се досетих за коя дървесна пролука говори Джорген и се промъкнах през негативното царство, като се измъкнах от другата страна. Това беше третият ми хиперскок за по-кратко време, отколкото ми се искаше, и очите изглеждаха по-приковани в мен от обикновено, но излязох от негативната сфера на половин километър от Джорген и Кималин, които бяха много по-близо един до друг.
„Как го правиш“? – попитах Джорген.
„Изпращам на охлювите изображение на място. И след това питаме мило“.
„Питате мило“?
„Това не е единственият начин“ – каза Джорген. – „Но е нашият“.
„Не бих могла да споря с резултатите им“.
Имахме миг да се преориентираме, докато врагът стреляше от дупките в Дупката. Опитах се да проследя битката на екрана на сензора си. Корабите на „Независимост“ вече бяха във въздуха и защитаваха базата. Не бях сигурна колко служители на „Единство“ са все още вътре, но можехме да се справим с тях след минута. Надявах се, че щом спечелим тази схватка, те ще се предадат.
Звездна ескадра се разпръсна, водейки вражеските кораби в кръг около дървото и насочвайки се към базата на „Независимост“. Джорген и Кималин се държаха настрана, докато Джорген даваше инструкции на останалите. Аз все още не го разбирах. Ако някой лидер постъпваше така в младежките лиги или при обучението във военновъздушните сили, веднага щеше да бъде сменен. Не повишаваше средните си показатели за стрелба или за избягване, като се мотаеше назад, и ако статистиките ти не бяха достатъчно впечатляващи, не можеше да напреднеш. Наблюдавайки работата на Джорген, се замислих дали не съм направила твърде голяма разлика между човешката агресия въз основа на няколко словесни спора и готовността да се изстреляш от една кабина.
Четири кораба на „Единство“ се заредиха по разклоненията към нас и аз завъртях кораба си, обсипвайки един от тях с десруктивен огън. Корабът заобиколи един от клоните, прелетя близо до висящите под него структури, използвайки ги за прикритие.
Това беше страхлив ход. Нямаше да стрелям по кораба, докато той минаваше над цивилни, но и нямаше да го оставя да се измъкне. Продължих да се движа точно над него, подготвяйки още огън. Корабът се завъртя около клона, извивайки се в спирала, а аз го последвах. Изчаках чист участък от клона без цивилни цели и открих огън. Корабът се опита да се измъкне, но Кималин връхлетя отстрани, а деструкторите ѝ препречиха пътя за бягство. Щитът на кораба падна, а изстрелът на Кималин попадна в един от ускорителите, като го запрати встрани от клона.
Пилотът на „Единство“ катапултира, но пропусна дървото, носейки се надолу под назъбения камък на Дупката.
„Аланик“ – каза Куилан в главата ми. – „Не знам откъде си намерил друг сайтоник, но само си влошаваш положението, като се съпротивляваш“.
Почти отвърнах, че той само си влошава положението, като се бори с нас, но се сдържах. Той не си заслужаваше.
– Амфи, Никога, Сейди се нуждае от подкрепа – каза Джорген. Последвах Кималин обратно при Джорген. Долу, в основата на дървото, видях как корабът на Сейди е притиснат от три кораба, които бяха обединили светлинните си куки в мрежа. Те се приближиха, единият от тях ускори напред и я отряза, като хвана кораба ѝ в светлинната си мрежа и го повлече след себе си. Еф Ем се движеше по петите им, а Деструкторите пламтяха.
– Сейди – каза Джеркфейс. – Искаш ли да те извадя?
– Потвърждавам – каза Сеиди. – Дързостта е готова.
Сейди изчезна от мрежата. Корабите се поколебаха за секунда, вероятно чудейки се какво се е случило, и после се обърнаха, опитвайки се да хванат Еф Ем в мрежите си. Амфи и Никога застреляха два от тях, докато Еф Ем танцуваше надалеч.
– Аланик? – Каза Джорген. – Кой е този глас в главата ми, който не си ти?
– Куилан – казах аз. – Той е на път.
– Той иска да знае кой съм, но аз не му отговарям.
– Така е по-добре – казах аз. – Повярвай ми.
Бяхме разтърсили по-голямата част от първата вълна кораби, но втората вълна ни връхлетя. Те щяха да са тук след малко.
– Досадник – каза Артуро. – Не можем да вземем всички тези кораби. Имаме ли план?
– Освен ако нямаме някакъв начин да защитим базата – каза Джорген, – ще трябва да се евакуираме.
Надявах се да имаме повече време да достигнем до другите бази на „Независимост“, да повикаме още изтребители да се присъединят към нас. Ако половината от изтребителите тук ни бяха изоставили, имахме още по-малка подкрепа, отколкото се надявах. Ако Метален Рой беше изпратил повече от своите военни, може би…
Бях казала на Коб, че ще се възползвам от това, което той е готов да изпрати, и възнамерявах да го направя. Бяхме спасили моите хора. Това все пак беше подобрение. Ако хората бяха готови да работят с мен, щяхме да продължим напред заедно.
– Да го направим – казах аз.
– Къде ще отидем? – Попита Артуро. – Можем ли да скочим с хиперскок до Метален Рой?
– Вече? – Никога каза. – Тъкмо започвахме да се забавляваме.
– Не, не можем – каза Джорген. – Получих съобщение от Коб по хиперкома. Той каза, че събранието е уредило среща с Върховенството. Наложило се е да нареди ареста ни при завръщането ни, за да убеди майка ми да го държи в течение. Той е притеснен от отстъпките, които правят. Ако сега доведем хората на Аланик на Метален Рой, той се страхува, че те ще се окажат разменна монета.
– Това няма да се случи – казах аз.
– Мамка му, тези кораби се приближават бързо, дрън-дрън – каза Еф Ем. – Не можем да изтеглим всички с един хиперскок. Ще се превърнем в твърде голяма мишена, опитвайки се да свържем всички заедно.
– Еф Ем е права – каза Джорген. – Ще трябва да използваме хипердвигателите, а това означава, че трябва да е някъде, където охлювите знаят, или някъде, където аз мога да видя, поне за първия скок.
– Платформата – казах аз. – Странстващ лист. Можеш да използваш хипердвигателите си, за да стигнеш под автокулите. Сайтониците на „Единство“ не могат да се телепортират. Не могат да ни преследват там.
Поне не и ако Куилан не успее да убеди приятелите си от Върховенството да изпратят хиперскачащи сайтоници, за да ни извлекат. Той не би искал да го направи, ако можеше да помогне, опитваше се да докаже колко полезен и сговорчив може да бъде. Щеше да изгуби влиянието си, ако накара Върховенството да свърши цялата работа.
– Това може би е най-добрият ни вариант – каза Джорген. – Ще вземем със себе си колкото се може повече от УрДейл. Аланик, можеш ли да се свържеш с тях?
– В действие – казах аз.
Подкрепленията на Куилан вече пристигаха, огън от деструктори валеше през клоните горе. Звездна ескадра ги посрещна пред базата на „Независимост“, а Джорген даде заповед на ескадрата си да защитава въздушното пространство отпред. Превключих на канала на „Независимост“.
– Изтребители на Независимост – казах – наближава флот и силата му е огромна. Трябва да бягаме. Кой е вашият командир?
– Аланик – каза брат ми – нашият капитан беше ранен при взрива. Аз мога да говоря от името на групата. Къде ще отидем?
Съжалявах, че някой от тях е бил ранен, но се радвах, че Гилаф не е сред тях.
– Ще изоставим базата – казах аз, – и ще се оттеглим в „Скитащ лист“.
Последва дълго мълчание.
– Към Скитащия лист – каза друг пилот. – Платформата, която стреля по нас.
– Точно така – казах аз. – Останете заедно във въздушното пространство пред базата. Нека някой кацне и каже на тези, които нямат кораби, да се съберат в повредения кораб на Върховенството. – Това можеше да е единственият начин да приберем семейството на Ринакин и другите ни съюзници, които не са бойци, в допълнение към всички ранени. – Идваме да ви вземем. Нашите съюзници имат някои… нетрадиционни методи, но няма да ви оставим.
– Ще го направим – каза Гилаф, макар че звучеше съмнително.
– Дръжте се – казах аз. – Ще се измъкнем оттук.
– Ние ще ти пазим гърба – каза Гилаф.
– И ние твоя. – Превключих отново на канала с хората. – Цивилните се събират вътре в разбития кораб. Би трябвало да можем да използваме светлинно копие, за да ги вземем със себе си, нали така?
– Да – каза Джорген. – Странница и аз се насочваме към Странстващия лист. Ще изпратя първо Странница, а след това останалите ни кораби могат да скочат към нея. Може да ни отнеме няколко пътувания, за да съберем всички.
Надявах се хипердвигателите им да им помогнат по някакъв начин да избегнат очите. Сигурно, щом Върховенството се чувстваше в безопасност да ги използва толкова често, колкото те.
– Ако имате възможност, ще съм благодарен да ме закарате с някой от вашите хипердвигатели – казах аз. Не исках да рискувам да предприемам нов скок толкова скоро, не и ако не се налагаше.
– Добре, разбира се – каза Джорген. Звучеше объркан, но не ме попита. – Помогни ни да защитим базата, а след това ще те изтеглим, когато приключим.
Проследих него и Кималин на екрана на сензора, докато се приближаваха към платформата. Те летяха през миазмата със скорост, близка до Маг-9 – скорост, която сигурно заплашваше да раздроби корабите им.
Тези хора имаха сериозни намерения.
– Внимавайте да не се приближавате твърде много – казах им аз.
– Имаме опит с тези неща – каза Джорген. – Ще спазваме дистанция.
Опрях се на газта, настигайки хората пред базата. Вражеските кораби прорязаха въздушното пространство, опитвайки се да прогонят хората, но те се сражаваха в тандем, тормозейки врага достатъчно, за да не им позволят да кацнат и да арестуват моите хора.
Спуснах се към входа на хангара, заемайки отбранителна позиция близо до разбития кораб на Върховенството. Дори от това разстояние виждах хора, притиснати до стъклото в задната част на трюма, които ни гледаха, вероятно чудейки се какво ще се случи.
Поне да ме бяха послушали. Иначе нямаше да успея да ги измъкна.
– Добре, имам визуална информация за повърхността на платформата – каза Джорген. – Страннице, готова ли си?
– Готова – каза Кималин.
Наблюдавах на сензорите си за близост как корабът на Кималин изчезна от небето.
– Страннице, състояние? – Попита Джорген.
– Добре съм! – Кималин каза. – Близо до повърхността на платформата, под автоматичния огън. Сега търся входа на хангара.
– Не можем да чакаме – каза Джорген. – Звездна ескадра, вие сте отишли да отскочите.
– Приемам, Досадник – каза Артуро. – Започваме.
Във въздушното пространство непосредствено над нас усетих как Куилан се спуска от повторното си навлизане в атмосферата.
„Аланик“ – каза той. – „Спрете това, преди някой да пострада“.
„Твърде късно“ – отвърнах аз. Стрелях по един вражески кораб, отърсвайки го от опашката на Еф Ем, а Еф Ем приклещи един от корабите на „Независимост“ със светлинното си копие.
След това и двамата изчезнаха.
Навсякъде по бойното поле хората изчезнаха с корабите на Независимостта. Миг по-късно корабът на Еф Ем се появи отново, толкова близо до този на Джорген, че едва не се сблъскаха.
– Съжалявам! – каза по радиото Еф Ем. – Наистина трябва да поработим върху усещането им за пространство, когато сме във въздуха!
Няколко от корабите на другите хора също се появиха отново и аз напуснах поста си до входа на базата, за да осигуря прикриващ огън, докато Джорген правеше всичко възможно, за да избегне появяващите се отново негови колеги.
– Защо правят това? – Попитах Джорген по радиото.
– Използваме охлюва на Странница като котва от едната страна, а моя – от другата – каза Джорген. – Това е нова тактика. Все още отработваме тънкостите.
Хората направиха още една обиколка, като закачиха още от изтребителите на „Независимост“ на платформата.
– Амфи – каза Джорген, когато Артуро се появи отново. – Вземи кораба на Върховенството.
– Прието – каза Артуро, докато летях пред хангара, привличайки огъня на близките кораби, а след това завих над върха на базата, за да ги избегна. Не видях Артуро да изскача с повредения кораб на Върховенството, но когато се върнах, хангарът беше празен. Един кораб се приближи към мен с пламтящи деструктори.
„Отстъпи, Аланк“ – каза Куилан в съзнанието ми. – „Силите ти намаляват и няма къде да бягаш“.
Това не беше точно вярно, но разбрах, че Куилан още не е разбрал това. Отведох го далеч от базата и от Джорген. Не исках някой от човешките кораби да попадне под кръстосан огън, ако той реши да…
През негативната сфера край лявото ми крило премина ток и аз накарах кораба да се преобърне.
Ако Куилан искаше да хвърля мисловни остриета, сигурно напоследък се е усъвършенствал в тях. Последния път, когато тренирах с него, той щеше да се отсече от небето, опитвайки се да направи нещо подобно.
– Колко кораба са останали? – Попитах Джорген.
– Не са много – каза Джорген. – Още едно пътуване би трябвало да свърши работа. Как върви всичко от твоя страна, Страннице?
– Намерих хангар – каза Кималин. – Изглежда, че вътре има работещи атмосферни генератори.
Това беше добре. Предположих, че на платформата няма да има кой знае каква полза, защото ако все още беше полезна, Върховенството отдавна щеше да я е демонтирало. Понякога чистачи и търсачи на силни усещания рискуваха да пътуват отвъд автокулите, но това беше всичко.
„Аланик“ – каза Куилан – „не можеш да се скриеш от нас. Предай се незабавно“.
„Или“? – Попитах. – „Нима Върховенството не ме искаше жива“?
„Да“ – каза Куилан. – „Но ако настояваш да се съпротивляваш, ще трябва да се вземат мерки“.
И с това Куилан и още два кораба зад него откриха огън.
Прехвърлих кораба си в отбранителна последователност, но тя не беше толкова ловка или непосредствена, колкото би била в собствения ми кораб, където управлението беше втора природа. Наклоних носа си по посока на „Скитащ лист“ и натиснах презареждане, изстрелвайки се пред Куилан и останалите. Корабът ми се разтресе, сякаш можеше да се разпадне, а гравитационните ми кондензатори погълнаха g-силите, но миг по-късно успях да видя Странстващия лист през вихрещата се червена мъгла – платформата на автокорабните машини беше голяма колкото един от по-големите клонове на Индустрията.
Куилан ме настигаше бързо и аз държах съзнанието си отворено за негативната сфера около мен, за да мога да отбягвам, когато той изпрати още два изблика на мисловни остриета след крилата ми. Не можех да се кача на някой от хората и техните хипердвигатели, докато Куилан беше на опашката ми, не и без да ги изложа на опасност. Щеше да се наложи да рискувам с още един хиперскок и да се надявам, че ще изляза от другата страна.
– Аланик – каза Джорген. – Можеш ли да се измъкнеш оттам?
– Работя върху това – казах аз. Щеше да ми се наложи да направя хиперскок под автоматичните оръжия, но за да пристигна на точно такава позиция – под зоната на автоматичния огън, но над платформата, за да не се разбия – трябваше да мога да виждам къде отивам.
– Мисля, че това е последният от тях, Досадник – каза Артуро.
– Разбрах. Изтегляме се. Аланик, имаш ли нужда от помощ?
Куилан можеше да разкъса човешките кораби на парчета с тези умствени остриета. Единственият, който можеше да ги види да идват, беше Джорген, а аз нямах време да обяснявам за какво да внимава.
– Имам го – казах аз, протягайки ръка през негативната сфера към пространството над платформата. Зад гърба ми се появи пулсация и аз избегнах твърде късно. Сътресение удари съзнанието ми, изхвърли фокуса ми и изтри зрението ми, така че единственото, което виждах, бяха звезди. Почти изгубих съзнание.
Огънят удряше щита ми на бързи вълни, като го изтощаваше. Нямах време да се преориентирам. Докоснах се до негативната сфера и издърпах себе си и кораба си през нея до платформата от другата страна.
Едва виждах очите, макар че усещах омразата им. Те се стремяха към мен, търсеха ме, готови да ме разкъсат, ако ме намерят…
Излязох, зрението ми се върна, но в объркването си се бях насочила към твърде високо място във въздуха над платформата. Едно от огромните оръдия се завъртя в моята посока и откри огън. Веднага паднах към платформата.
Твърде късно. Стрелбата попадна в ускорителя ми и корабът ми се разтресе. Оръдието стреля отново…
Насочих се към място по-близо до повърхността на платформата и се впуснах в негативната сфера. Хиляди очи наблюдаваха кораба ми, докато той се клатеше и прескачаше, а след това аз се върнах, спускайки се към повърхността на платформата. Опитах се да се издигна, но бързо губех височина.
– Аланик! – Джорген се обади по радиото. Сензорите ми показваха, че „Звездна ескадра“ и изтребителите „Независимост“ са по-далеч зад мен. Корабът ми се разлюля, миазмът се раздели, докато носът ми се гмурна към твърдата повърхност на платформата.
Назад към част 9 Напред към част 11
