Глава 16
Когато Джорген излезе от стаята, Еф Ем сякаш се отпусна.
– Добре ли си? – Попита я Кималин.
– Да – каза Еф Ем. – Наистина не трябваше да казвам това на Джорген.
– Определено не – каза Родж. – Но разбирам защо си го направила.
– Трябва да се разходя – каза Еф Ем. – Ще ти покажа другата контролна зала. Там може да има системи за щита. – Двамата с Родж тръгнаха в посока, противоположна на тази на Джорген. Кималин ги последва, като каза на останалите, че трябва да се свържат с пилотите на „Независимост“ и да видят дали са намерили място, където всички да се настаним удобно за през нощта.
Те се отдалечиха, като взеха със себе си повечето от охлювите и храната. Артуро остана зад тях.
– Винаги ли са такива? – Попитах ги.
– Еф Ем и Джорген? – Артуро каза. – Не, не е така.
Това не беше кой знае какво успокоение, но тъй като всички те изглеждаха ангажирани да доведат нещата докрай, предположих, че трябва да оставя вътрешната им политика на мира.
Артуро ме наблюдаваше спокойно.
Въздъхнах.
– Все още мислиш, че ще ви предам? – Попитах.
– Надявам се, че няма да го направиш – каза той. Така или иначе не изглеждаше разстроен от това. Просто беше несигурен.
– Ти също би могъл да ме предадеш – настоях аз. – Бихте могли да обещаете на Върховенството, че ще ме доведете, да използвате мен и хората ми като разменна монета, за да си извоювате по-добра позиция, както прави Куилан.
– Бихме могли – каза Артуро. Изглеждаше изненадан, сякаш не се беше сетил за това.
Не исках да му внушавам никакви идеи. Те щяха да бъдат герои, достатъчно, че командирите им да забравят за военния им съд. Адмиралът им можеше да твърди, че това е бил неговият план през цялото време. Така би постъпил нашият Съвет в такава ситуация.
– Но ние няма да го направим – каза Артуро. – Изминахме целия този път, за да си осигурим съюз. Такива са нашите заповеди.
Те бяха не заповеди, както си спомних. Но нямах намерение да споменавам това.
– Благодаря ви – казах аз. Артуро кимна, но и двамата се гледахме неспокойно.
Чаках го да си тръгне, но той продължаваше да стои там. Нима не искаше да ме остави сама в тази стая? Нима си мислеше, че ще я саботирам по някакъв начин?
– Не е нужно да ме наблюдаваш всяка минута – казах аз.
– Знам – каза Артуро. Отново изглеждаше изненадан, сякаш идеята не му беше хрумнала. – Просто се чудех защо го правиш.
Примигнах.
– Опитваш се да спасиш приятеля ми?
– Боря се с Върховенството – каза той. – Когато го описа на Метален Рой, звучеше така, сякаш животът ви тук е добър.
– Така е – казах аз. – И бих искала да остане така.
-И така, ако твоите хора се присъединят към Върховенството, какво според теб ще бъде по-лошо?
Отворих уста, после отново я затворих. Беше ми трудно да си представя какво точно би било това. Да се предадеш на Върховенството, но ми се струваше като най-лошото нещо, което би могло да се случи, но на пръв поглед виждах как това би изглеждало привлекателно за хората след годините на война и терор.
– Не мисля, че ще се опитат да ни изтребят – казах внимателно. – Ако искаха да го направят, щяха да го направят преди години, след като загубихме последната война.
– Добре – каза Артуро.
– Но мисля, че ще ни потиснат.
– А сега не ви ли потискат? – Попита Артуро.
– Не, потискат – казах бързо аз. – Те крият от нас тайните на хипердвигателите, опитват се да контролират как използваме сайтониката, казват ни кои аспекти на нашата култура са „по-слаби“ или „напреднали“.
– Наистина ли искаш да водиш война с тях, само защото те са критични към теб и отказват да споделят?
– Не става дума за това – казах аз. – Те активно се опитват да ни попречат да се учим. Казват ни, че безжичните технологии са опасни, че сайтониката е опасна – но те са се превърнали в мощна цивилизация благодарение на използването на същите тези ресурси. Като ни отказват достъп – не само, че няма да ни помогнат, а сякаш са минали през вратата и после са я заключили зад себе си.
Артуро кимна.
– Все пак – каза той – за какво ви е тази технология, ако не искате да имате нищо общо с тях? Не би ли било това единствената причина, поради която тя ви е нужна? За да взаимодействаш с тях?
– Нуждаем се от нея, за да се борим с тях – казах аз. – Защото не искаме да бъдем под техен контрол. Защото не сме „по-малки“. Ние сме интелигентни и имаме право да направляваме собствения си живот и собственото си бъдеще. Ние не се опитваме да поемем властта от Висшестоящите. Искаме само да съществуваме без тяхната намеса и без тяхната… присъда.
Артуро кимна. Имах чувството, че не спори с мен. Опитваше се да разбере.
– И това си струва за теб – каза той. – Да рискуваш война, да рискуваш те все пак да решат да те изтребят. Да рискуваш живота си и живота на всички, които обичаш, живота на целия си народ. За да избегнеш да бъдеш съдена от тях.
– Не само, че ни съдят – казах аз. Беше толкова трудно да се определи, но усещах съпротивата срещу всичко, което представляваше Върховенството, сякаш беше част от мен. – Става дума за това, че ни съдят и ни намират за недостатъчни. И ако им сътрудничим, все едно признаваме, че са прави. Че сме по-малки. А ние не сме. Ние сме равностойни същества, които заслужават да бъдат третирани като равностойни. И аз предпочитам да рискувам всичко, отколкото да капитулирам, защото не мога да отрека това пред себе си. Би ме убило да го направя.
Артуро срещна очите ми и кимна. Помислих си, че… може би той уважава този отговор. Най-малкото го е приел.
– А ти? – Попитах. – Защо си тук?
– Заповядаха ми да бъда тук – каза той.
– Не ти е беше наредено – казах аз.
– Така е, но Джорген е моят щурмови командир и аз го последвах.
Така, както си го спомнях, останалите повлякоха Джорген след себе си, докато той не долови идеята.
– Значи не си съгласен. Смяташ, че не е трябвало да идваш.
Артуро се поколеба. Може би се притесняваше да изрази несъгласие с началника си, но изглежда, че с Джорген имаха по-близки отношения. Помислих си, че в това има нещо повече.
– Иска ли ти се да се върнеш на Метален Рой? – Попитах го. – Да помагаш на хората си да сключат мирно споразумение?
Той замълча за миг, загледан през прозореца в миазмата.
– Не – призна той. – Мисля, че постъпваме правилно, като ви помагаме.
Кимнах.
– Да, помагате ни.
– Може би не е най-умното нещо – каза той. – Притеснявам се, че сме избрали губещата страна и на твоята, и на моята планета, и се страхувам, че това ще се обърка ужасно за всички ни. Но не ми харесва идеята да се пазарим с хората, които ни убиват от поколения. Не ми харесва и идеята за мирни преговори със съществата, които ни държат в клетка.
Усмихнах се. Тогава той разбираше.
– Да им отстъпя е като да реша да умра бавно.
– Не знам за това – каза той. – Но си права, че се чувстваме като да признаем, че сме по-малки. Сякаш казваме, че сме заслужавали начина, по който са се отнасяли с нас, и сме готови просто да простим и да забравим.
– Върховенството харесва тази идея – казах аз – стига винаги ние да сме тези, които забравят.
Артуро кимна и отново се загледа в миазмата. Харесваше ми начинът, по който мислеше за нещата. Фактът, че той наистина мислеше за тях, докато толкова много хора и на неговата, и на моята планета бяха готови да преглътнат лесната история, без да се притесняват дали е истинска.
– Ти ли избра да бъдеш пилот? – Попитах. – Народът ти е във война, но не може всички да сте изтребители.
– Не – каза Артуро. – Казват, че всички сме част от военните усилия, независимо от работата си, и може би това е вярно в известен смисъл. Но това да си пилот ти носи много уважение. Много хора в неравностойно положение искат да издържат изпита за пилоти заради възможностите, които им предоставя, но за мен това беше очаквано. Родителите ми имат много връзки, много… социална власт, предполагам. И за да поддържам империята, трябваше да бъда пилот.
– Това е логично – казах аз. – Трябва да докажеш, че си най-добрият.
– Не искаха да остана и да го докажа – каза Артуро. – Едва не ме убиха, когато бях кадет. Родителите ми дръпнаха конците, получих значката си по-рано, за да не се налага да продължавам да летя.
– Но ти летиш.
– Да – каза Артуро. – Родителите ми не бяха щастливи от това. Приятелката ми също не беше доволна. Всички те смятаха, че съм изпълнил своята част. Но аз не бях направил това, разбираш ли? Мразех мисълта, че ще се промъкна обратно в пещерите и ще се възползвам от смъртта на приятелите си, хора, които познавах и харесвах. Чувствах се като страхливец, да се крия, когато трябваше да се бия там. – Той поклати глава.
– Затова ли твоят… – На Джорген не му харесваше, когато използвах тази дума. – Не мисля, че има точен превод за нея на моя език, но твоят приятел…
– Моята приятелка – каза Артуро. – Да, ето защо тя скъса с мен в крайна сметка. Мисля, че от известно време искаше да го направи, но не се чувстваше способна. Като че ли не е приятно да се откажеш от някого, който се бори за бъдещето на човечеството, но тя винаги е смятала, че ще се върна няколко месеца след летателното училище. И тогава не го направих.
– Съжалявам – казах аз.
– Всичко е наред. Мисля, че и двамата сме по-добре, честно казано. Тя каза, че съм се променил, че не ми пука за нещата, за които ми пукаше преди. – Той сви рамене. – Вероятно е била права.
Като се има предвид колко дълбоко изглеждаше загрижен за свободата на народа си сега, си помислих, че това може да е само за добро, но се чудех дали той ще се съгласи.
– Ние сме на една и съща страна – казах аз. – Щом искаш да се бориш с Върховенството, не е нужно да се притесняваш за мен.
– Същото важи и за теб – каза той. – Джорген държи на правилата, но не иска да играе повече с тях, отколкото ние с теб.
Повярвах му. Не можех да бъда напълно сигурна, че казва истината, но той имаше същия проблем с мен.
Независимо от това, щом подредим всичко, всички щяхме да разберем.
***
Притеснявах се, че ще е неудобно да спя на платформата, но брат ми и пилотите от „Независимост“ бяха открили двуетажни стаи от времето, когато платформата е била обитаема. Имаше цял блок от тях – повече стаи, отколкото можеше да ни трябват. Пилотите на „Независимост“ се настаниха в една от тях, а семейството на Ринакин и някои от другите бежанци се разположиха в още няколко. Стаите очевидно бяха използвани от спасители през последните години, защото старите възглавници бяха подменени на всички, с изключение на най-горните легла, където те бяха в по-голямата си част разпаднали се. Останалите легла не бяха толкова меки или чисти, колкото ми се искаше, но бяха по-добри от спането в кабините.
Всички мъже-човеци се настаниха в една от спалните, а жените – в друга, където ме поканиха да се присъединя към тях. В една от съседните общи стаи Кималин и Сейди разделиха лентичките с водорасли и крема, така че всеки да получи порция за вечеря. Предадох водораслите – тъй като знаехме, че вафлите с ядки са безопасни за ядене, подуших няколко.
Можех да отида да ям с брат ми, но вместо това останах с хората. Трябваше да се уверя, че няма да се замислят за това, което правим тук, а освен това започвах да се наслаждавам на компанията им.
– Ако искаш, можеш да си вземеш чаша крем, в която да потопиш ядковите пръчици – каза Кималин и бутна кана с течност в моята посока.
Погледнах мътната бяла субстанция.
– Какво е това?
– Това е мляко – каза ми Сейди. – Но като старо мляко. Мисля…? Не съм съвсем наясно как го правят.
– Човешко мляко? – Попитах.
-Ех, не – каза Сейди. – Мисля, че е краве мляко.
Това звучеше отвратително.
– Всичко е наред – казах аз. – Макар че мисля, че Хепи ще вземе моята порция.
Охлювът се беше измъкнал от чантата на Кималин и висеше надолу, сякаш щеше да потопи лицето си право в каната.
– Хепи! – Каза Кималин. – Твоето е тук. – Тя измъкна охлюва от чантата и го сложи при останалите, които доволно дъвчеха лентички от водорасли.
Джорген се приближи. Еф Ем и Родж не се бяха присъединили към нас – за последен път я видях да седи с Родж в хангара, докато той работеше по моя кораб, и двамата говореха с тихи гласове.
– Мога ли да те помоля за помощ за нещо? – Попита ме Джорген.
– Да – казах аз и излязохме в един коридор с дълъг прозорец, който гледаше към миазмата.
Джорген притискаше пръсти към стъклото и наблюдаваше как миазмът се завихря срещу него.
– Тъй като имаме минутка, се чудех дали би могла да ме научите на нещо от сайтониката.
– Разбира се – казах аз и седнах на пода в коридора, с гръб към прозореца. Очертанията на Дупката се виждаха слабо, тъмните му клони се протягаха към червеното небе.
– Бабчето ме научи как да медитирам – каза Джорген, сядайки срещу мен. – Да слушам звездите. Това ми помогна, но в крайна сметка не чух звездите. Вместо това чух тайникс.
– В крайна сметка това звучи по-полезно – казах аз.
– Вероятно е било така. Но Спенса успя да направи хиперскок чак до Към Звездите.
– Технически погледнато, всички сайтоници притежават всяка сила – казах аз. – Не съм наясно колко са. Ние сме в състояние да проявяваме съзнателно само някои от тях след много тренировки. А някои може би никога няма да успеем да използваме. От петимата сайтоници на РеДаун аз съм единствената, която е успяла да направи хиперскок.
– Ето защо другите сайтоници не бяха в състояние да ни последват тук веднага, дори преди да вдигнем инхибитора – каза Джорген. – И ако аз никога няма да мога да се науча…
– Точно това се опитвам да ти кажа – казах аз. – Има и други ценни видове сайтоника. Предполага се, че умствените остриета са най-трудните. Никога не съм успявала да ги проявя.
– Каза, че това са нещо като малки парченца от нищото, които режат като бръснарски ножчета?
– Да – казах аз. – Като твоя Бумслугър.
– Бумслугър! – Бумслугър каза от рамото на Джорген.
– Аз също не съм успял да го направя – каза Джорген.
– Да започнем с това, което вече работи – казах аз. – Знаеш как да намериш моя ум и умовете на тайникс. Можеш ли да го направиш сега?
Джорген разсеяно погали Бумслугър по гръбнака. Той затвори очи и аз усетих как умът му се протяга към моя.
– Добре. Сега се протегни още по-далеч. Протегни се над пространството на планетата. Виж дали можеш да откриеш сайтониците на Единството. Сега, след като имаш ключа за инхибитора, би трябвало да успееш да ги откриеш.
– По-лесно е, когато съм по-близо до източника – каза Джорген. „Когато чух тайниците под повърхността на Метален Рой, имаше толкова много от тях, така че беше по-силно…
– Опитай, Джорген – казах аз. – Спри да се фокусираш толкова много върху това, което не си в състояние да направиш, и опитай.
Усетих присъствието му в съзнанието си, докато протягаше ръка.
„Мразя това“ – каза Джорген. – „Не мога да направя достатъчно“.
– Ето така – казах аз. – Можеш да ме достигнеш. Сега се опитай да намериш други. И бъди по-тих, докато го правиш. Те все още не знаят кой си, а ние не искаме да им даваме тази информация, освен ако не ни е от полза да го направим.
– Чу ли това? – Джорген каза. Звучеше смутено. – Не исках да изпратя това, което си мислех…
– Трябва да внимаваш да не излъчваш, когато установяваш контакт – казах аз. – Но сега опитайте медитацията, която си научил преди. Вместо да се протягаш към моя ум, протегни ръка към негативната сфера, която ни заобикаля, над цялата планета.
Джорген дълго мълча, а Бумслъгър се прибра в свивката на лакътя му и тихо захърка. След известно време си помислих, че Джорген може би е заспал седнал.
– Усещам другия тайникс – каза накрая Джорген. – Не мога да открия други сайтоници – и някъде в далечината има пространство, пространство, което се усеща като… твърдо. Сякаш не мога да достигна до него.
Последвах го през миазмата. Да, там беше. От далечната страна на ядрото, от страната на планетата в нощния цикъл.
– Дървото на Съвета – казах аз. – Инхибирано от другите сайтоници. – Зачудих се дали не са го направили като предпазна мярка, след като нашият инхибитор се е вдигнал. Нямаше да могат да го поддържат през цялото време, но сигурно се притесняваха за това, което бяхме планирали.
Искаха да ни накарат да повярваме, че контролират ситуацията, но все още се страхуваха от нас, което означаваше, че не са. Не съвсем.
– Трябва да се науча да правя тези инхибитори – каза Джорген.
– Научил си се как да намериш място, което е било инхибирано – казах аз. – Може би ще се зарадваш първо на това.
– Това не е достатъчно – каза Джорген.
Разбрах какво има предвид. Никога нямаше да е достатъчно, докато битката не свърши и хората му не бъдат в безопасност.
– Съсредоточи се върху това, което имаш – казах аз. – Можем да поработим още върху него, но мисля, че първо трябва да се наспиш. Изморяването ще те накара само да се разстроиш още повече. А когато си разочарован, е много по-трудно да се учиш. – И опасно, ако започнеш да проявяваш неща като сътресения на мозъка и остриета на ума.
Джорген не спореше.
– В това има смисъл. Благодаря, Аланик.
Сега се почувствах неадекватна. Джорген и екипът му бяха рискували всичко, за да ми помогнат, а аз почти нищо не му бях показала.
Това не е достатъчно – беше казал той. Чувствах се по същия начин.
– Почини си малко – казах аз.
– Лека нощ – каза Джорген и ме остави да се взирам в червено-виолетовото сияние на слънцето на фона на миазмите над него.
Назад към част 15 Напред към част 17
