Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 18

Глава 18

Час по-късно Родж, Джорген и аз отново се събрахме в контролната зала, за да използваме хипердвигателя. Останалите пилоти – както хора, така и урдаилите – бяха готови в корабите си, за да бъдат транспортирани да защитават платформата. Родж беше извадил радиото от останките на моя кораб и го беше инсталирал в контролната зала, така че щеше да може да говори с нас, щом се издигнем във въздуха.
– Ето го – каза Джорген, когато Родж сложи Дрейп в кутията за тайникс на навигационната система. – Поне вече сме използвали хипердвигатели. Мислим ли, че това работи по същия начин като тези в нашите кораби? Просто ще му изпратя местоположение и цялата платформа ще се премести?
– Върховенството придвижва огромни кораби с хипердвигатели – казах аз. – Така че тази платформа не би трябвало да е проблем.
– Аз знам само как да изпратя охлювите на места, които и двамата знаем – каза Джорген. – Аз не знам къде отиваме.
– Мога да му дам координати – казах аз. – Ако отиваме в Кулата, искам да съм сигурна, че сме извън обсега на дървото, за да не стрелят по него автокулите. – Нямаше да нося отговорност за толкова много цивилни жертви, и то не само защото щеше да е невъзможно да убедя хората си, че сме имали добри намерения след нещо подобно.
– Можеш ли сама да преместиш платформата? – Попита ме Родж. – Струва ми се, че можеш да се справиш и без помощта на тайникс.
– Може би – казах аз. – Но предпочитам да не рискувам.
– Освен това трябва да я тестваме с хипердвигателя – каза Джорген. – Така ще знаем дали работи, в случай че ми се наложи да ни извадя, след като Аланик вече я няма. – Той се обърна към мен. – Знаеш ли какъв обхват имат оръжията?
– Ще го надценя – казах аз – за да съм сигурна. Искаме оръжията да стрелят по хората, които идват след нас, а не по Кулата. Винаги можем да преместим платформата втори път, ако се наложи.
Потърсих по цялата планета, достигайки отвъд Индустрия и Вретена – където живеех – до Кулата. В момента тя беше далеч от други дървета, което оставяше много клони на пространството в миазмата, за да преместим платформата. Трябваше ми да е достатъчно близо до Кулата, за да може Единството да я възприеме като заплаха, но не толкова близо, че някой да пострада, дори корабите, които преминаваха през оживеното въздушно пространство около дървото.
По-добре да е твърде далеч, отколкото твърде близо. Избрах по-далечно място и отпечатах координатите в съзнанието си. И след това, протягайки ръка към Дрейп, му ги подадох.
Нищо не се случи.
– Защо не работи? – Попитах.
– Той не те слуша – каза Джорген. – Вероятно защото не те познава.
Това имаше смисъл. Повечето от охлювите на Метален Рой също не бяха дошли, когато ги повиках. А тези, които бяха дошли, го бяха направили само защото им бях обещал храна и приятели.
– Това е добре – каза Родж. – Това означава, че не всички охлюви могат да бъдат използвани срещу нас в битка.
– Ще трябва да му дадеш команда – каза Джорген на Родж.
Родж се наведе и заговори през металната врата на кутията.
– Върви.
Нямаше и най-малкото колебание.
И след това отново онази ужасна загуба на контрол, когато се плъзнах в негативната сфера, без да се издърпам през нея. Върнах се на мястото, където стоях преди, в центъра на контролната зала.
Прозорецът, обърнат към миазмата, изведнъж потъмня.
– Хм, хора? – Кималин се обади откъм хангара. – Трябва да дойдете да видите това.
Всички се изнизахме през вратата на хангара. Пилотите седяха в корабите си с отворени стъкла и гледаха през огромните прозорци през вихрещия се миазъм към протягащите се клони на Кулата, наречена така, защото беше най-високата от всички дървета – дълга и стройна, с клони, които се издигаха почти право в небето. Тук почти нямаше хоризонтални сгради, а само спирали, вградени в страните на клоните, всички осветени със стотици хиляди градски светлини. Сложностите на архитектурата бяха твърде малки, за да се видят от това разстояние, но цялостният ефект все пак беше впечатляващ. Почувствах малко гордост от начина, по който хората се взираха в него.
– Това е невероятно – каза Родж.
– Мисля, че и другото дърво беше впечатляващо – добави Артуро.
-Кухото е една руина – казах аз. – Това е цивилизацията на УрДейл.
Навсякъде виждах как пилотите на „Независимост“ седят по-високо.
Зарадвах се, че успях да поставя платформата достатъчно далеч от дървото, за да не стрелят по нея кулите. Но бяхме достатъчно близо, за да се виждаме от клоните, така че хората трябваше да ни забележат.
Джорген се придвижи до кораба си и се заигра с радиото. Той улови канал, в който се говореше за метеорологичните модели в миазмата, а след това канал за контрол на въздушното движение.
– Препятствие във въздушното пространство откъм сумрачната страна. Всички полети да избягват…
– Да – каза Нед. – Определено са ни забелязали.
– Ами другите сайтоници? – Попита Еф Ем.
Джорген затвори очи и аз изчаках, докато той протегне ръка през негативната сфера около РеДаун.
– Усещам един от тях – каза той. – Твоят приятел Куилан?
Проследих обхвата му. Той беше прав. Куилан се движеше към нас. Движеше се толкова бързо, че сигурно вече е бил в кораба, преди да направим хиперскока.
– Привлякохме вниманието им – каза Джорген. – Всички кораби, време е да се издигнем във въздуха. Ще излезем от хангара заедно. Когато всички сме готови, ще направим хиперскок на всички извън обсега на автокулите.
Покривите се спуснаха и корабите се издигнаха от площадката за кацане. Нед се отдръпна назад, като извади от кутията си своя тайникс, Чубс. Бяхме се договорили, че трябва да взема със себе си хипердвигател, в случай че Артуро и аз се разделим, а Нага ще може да намери Чубс веднага. Това щеше да остави Нед без хипердвигател в битката, така че той щеше да разчита на съотборниците си да го издърпат навътре и навън със светлинни копия, точно както пилотите на „Независимост“.
– Добре, приятелю – каза Нед. – Отиваш на приключение с хубавата извънземна дама.
– Нед – каза Артуро, сякаш си мислеше, че може да ме обиди. Но когато Нед предаде своя тайникс – хипердвигател, създание, толкова ценно, че повечето хора във Вселената биха убили за него – не можех да почувствам нищо друго освен страхопочитание.
Наистина щяха да ми позволят да взема един. И да, знаех, че е само защото смятаха, че това ще им помогне да ме проследят, ако се опитам да избягам от тях – и вероятно щеше да стане.
Но все пак. Бях рискувала всичко, за да разбера тайната на тези същества. А сега държах едно от тях в ръцете си.
То ме погледна, а лицето му беше странно.
– Извънземна дама! – промълви то.
– Върви на кораба си – каза Джорген на Нед. – Хайде да тръгваме.
Останалата част от ескадрата вече маневрираше с корабите си през вратите на хангара и излизаше на повърхността на платформата. Поставих Чубс в пространството зад седалката си, но миг по-късно той се притисна до глезените ми до педалите. Не ми се нравеше идеята, че заради преченето му ще бъда свалена от автострелбата, затова го забих в скута си.
– Как издържат да летят с теб? – Попитах го.
– Летят с теб! Каза Чубс. Тайниксът звучеше като прост мимикрия, но сигурно разбираше поне част от това, което казваше, щом можеше да научи имената си и после да се намери чрез негативното царство.
Родж изчака пред кораба ми, докато проверявах управлението.
– Премахнахме онова нещо, което прихващаше сигналите, когато идваха – каза Родж. – Смятахме, че то може да помогне на Джорген да не е податлив на сайтонични смущения.
– Не, моят кораб не блокира сайтонични смущения – казах аз. – Мисля, че това, което премахнахте, беше устройство за криптиране, но днес така или иначе няма да ми трябва.
– О – каза Родж. Изглеждаше смутен, но нямаше нужда да бъде. От това, което можех да кажа, той беше свършил добра работа, за да върне кораба ми в летателно състояние.
– Благодаря ти, че поправи това за мен – казах аз.
– Разбира се – каза Родж. – Сигурен съм за ремонта на повредите. Всички те бяха завършени преди векове. Всичко, което направих снощи, беше да завърша повторното сглобяване. Би трябвало да сте добре във въздуха.
Той се отдръпна, а аз включих подемния пръстен за придвижване, повдигнах се от пода на кацащата площадка и излетях, за да посрещна останалите във формацията около Джорген.
Позволих на един от хората да ме хване със светлинното си копие и да направи хиперскочи отвъд автоматичната стрелба с пилотите на „Независимост“. Не знаех колко хиперскока ще трябва да правя, а исках да сведа броя на скоковете до минимум, когато можех. Джорген ни извади далеч навън, като даде по-голямо разстояние, отколкото вероятно ни беше необходимо.
Проверих честотата, от която излъчваше Ринакин. Програмата му беше започнала и го чух да разсъждава как разривът между нашите фракции е истинският проблем за РеДаун. Според честотния локатор на кораба ми сигналът идваше от дървото на Съвета, точно както се очакваше.
Това беше добре. Протегнах ръка със сайтонични си сетива, търсейки Куилан, и открих, че той се приближава към нашето местоположение. Засегнах се с радиото си, опитвайки се да намеря общия канал на ескадрата, за да съобщя на Джорген, но докато го намеря, той вече даваше на ескадрата информация за настъпващия враг.
– Ще намалим скоростта до скорост Маг пет – каза той – и ще летим към Кулата, далеч от врага.
Корабите веднага изпълниха заповедта му. Като постави нашите хора от противоположната страна на платформата на Куилан, Джорген гарантира, че Куилан ще трябва да заобиколи платформата, за да стигне до тях. Джорген щеше да може да изстреля хипероръжието към него, без да се притеснява, че ще улучи собствените си хора при взрива.
Полетът на „Независимост“ се присъедини към нас, докато летяхме от платформата към дървото, достатъчно бавно, за да може Куилан лесно да ни настигне. Трябваше да знае, че сме замислили нещо, но нямаше да разбере какво.
– Родж? – Каза Джорген. – Имаш ли видимост за вражеската ескадра?
– Имам – каза Родж. – Приближават се към платформата.
Летейки в обратна посока, не можех да видя идващите кораби – които Куилан сигурно беше повикал от подкрепленията при дървото на Съвета – освен на екрана на сензора си. Но усетих смущението, което се разнесе из негативната сфера, когато Джорген се свърза с Бумслугър в контролната зала на платформата и му нареди да обстрелва ескадрата, докато заобикалят от другата страна на платформата. Сканирах радиоканалите, долавяйки частици от предаванията им, докато пилотите крещяха, ругаеха и заявяваха намеренията си да катапултират.
Не знаех дали всички са успели, но когато Джорген ни нареди да се завъртим и да прелетим отново под платформата, видях няколко пилоти да се спускат през миазмата с парашути. Два от корабите се сблъскаха с далечната страна на платформата.
Още няколко кораба се насочиха към нас, като избегнаха остриетата на ума. За съжаление сред тях беше и Куилан.
Аланик“ – каза той в съзнанието ми. – „Какво правиш“?
Ако това отвличане на вниманието трябваше да проработи, Куилан трябваше да повярва, че имам сериозни намерения.
Правя това, което трябва да се направи. Виж какво направи това с ескадрата ти. Какво мислиш, че ще направи с хората ти в Кулата“?
Изгубила си разсъдъка си“ – отвърна Куилан.
Това беше добре. Имах нужда той да повярва, че съм го направила.
– Еф Ем, Сейди, заемете позиция. Обхващайте вражеските кораби. Ти-Сал, Катнип, Никога, подкрепете ги.
Пет кораба се изстреляха пред нас, срещайки се с вражеските кораби, докато те заобикаляха платформата извън зоната на автоматичния огън. Към тях се присъединиха няколко кораба на „Независимост“.
Достигнах до негативната сфера, проверявайки дървото на Съвета. Почти на една четвърт от пътя около планетата усетих как мъртвото пространство изчезва, зоната около дървото на Съвета вече не беше покрита със сайтоничен инхибитори.
Куилан беше повикал другите сайтоници, осъзнавайки, че единственият начин да спре платформата е да потисне способността ни да използваме сайтоници в района или да постави сътресително поле.
– Досадник – казах по радиото. – Започваме.
– Прието – отговори Джорген. – Направи го.
– Не забравяй за мен – каза Артуро. Той прелетя близо до крилото ми, сякаш искаше да е сигурен, че съм запомнила, че е с мен.
Сякаш можех да забравя.
Когато се протегнах към ума на Нага, осъзнах, че Чубс се е сгушил около кръста ми и е заспал.
В изтребител. В разгара на битка.
Радвах се, че някой е успял да намери покой. Нямаше да е Нага, тъй като посегнах към съзнанието му, давайки му сайтонични координати близо до дървото на Съвета, но достатъчно далеч, за да не бъдем забелязани веднага.
– Кажи на Нага да върви – казах на Артуро по радиото.
– Нага, отиваме – каза той.
Корабът на Артуро изчезна и аз го последвах.

Назад към част 17                                                                 Напред към част 19

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!