Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 7

Глава 7

Втурнахме се по коридора в посока на летателната площадка.
– Корабът ми в хангара ви ли е с другите? – Попитах.
Родж се отдръпна, за да върви енергично до мен, изглеждайки овчедушен.
– Съжалявам – каза той. – Но ние един вид… го разглобихме.
– Вие какво?
– Установявахме разликите между вашата техника и нашата – каза той. – Мога да го сглобя отново, но ще ми отнеме време.
– Нямаме време – изригнах аз. Бях сигурна, че моите хора щяха да направят същото с човешки кораб, но това не променяше факта, че трябваше да се вдигна във въздуха сега.
– Ще те свържем с един от нашите кораби – каза Родж. – Някои от органите за управление са различни, но това е най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства, освен ако не искаш някой от другите да вземе Дуло, а ти да се возиш като втори пилот.
– Не – казах аз. Идеята да бъда на милостта на един от хората, докато се връщаме в РеДаун, беше задушаваща. Разбира се, можех да открадна някой кораб там, но предпочитах да дойда със собствен набор от крила. – Дайте ми един от вашите кораби. Аз ще… разбера.
– Трябва да вземеш със себе си един комуникационен охлюв – каза Родж на Джорген. – В случай, че ти трябва, за да се свържеш с нас.
– Добра идея – каза Джорген. – Снъглас, заведи ме при Файн.
– Файн! – Снъглас каза и Джорген изчезна, а след миг отново се появи до Еф Ем с лилаво-оранжев охлюв, прибран под мишницата му.
– Файн! – Снъглас отново каза.
– Добра работа, Снъглас – каза Еф Ем, извади от джоба си една кутийка и му предложи щипка от някакво лепкаво вещество.
Интересно.
– Идваш ли с нас? – Еф Ем попита Родж през рамо. – Защото ако не, трябва да се върнеш в инженерният отсег. Не искаш да те свързват с това, което ще правим.
Родж се поколеба.
– Мисля, че трябва да остана тук, но…
Той не изглеждаше щастлив от това, може би защото всичките му приятели бяха избягали в опасност и той не знаеше кога ще се върнат.
– Няма страшно – каза Еф Ем. – Ако имаме нужда от теб, знаем къде да те намерим.
– Да – каза Родж. – Аз няма да мога да кажа същото за теб.
Еф Ем изглеждаше така, сякаш се канеше да каже още нещо, но погледна към останалите и замълча. Родж ѝ помаха тъжно с ръка и се обърна да си върви. Тя гледаше след него през рамо, макар че не можах да прочета изражението на лицето ѝ.
Явно имаше някакъв подтекст, който ми обягваше. Щеше да се наложи да я попитам за него по-късно, когато нямаше да крадем кораби на звездни ескадри.
Последвах Джорген през една странична врата и по тясна пътека между сградите стигнах до площадката за кацане. Джорген мина покрай двама души, които работеха по един от контролните панели на частично разглобен кораб.
– Имаме заповед незабавно да вдигнем корабите си – каза той. – Съжалявам за закъснението.
Един от наземния екипаж го последва по петите, като ме гледаше разтревожено.
– Не чухте ли? – каза тя. – Има задължителен сбор – очаква се всички да сте в каютите си за внезапна проверка.
Джорген изглеждаше облекчен. Коб очевидно беше направил това, за да прикрие следите ни, а може би и за да може по-късно да твърди, че сме използвали сборния пункт като прикритие без негово знание.
– Тези заповеди ги отменят – каза Джорген.
– Не сме били уведомени – каза тя. – Можем да започнем работа по предполетните проверки…
– Няма време – каза Джорген. – Ще го направим сами. Можеш да се свържеш по радиото директно с адмирал Коб. Той ще го разреши.
Или да не отговори на радиостанцията му, което е по-вероятно, за да запази отричането.
– Аланик ще вземе един от резервните кораби на „Звездна ескадра“ – каза Еф Ем.
– Няма резервни кораби на „Звездна ескадра“ – каза членът на наземния екипаж. – Едва сега отново имаме корабите на „Звездна ескадра“ и определено нямаме право да поставяме извънземен в…
– Искате ли да сте отговорни за това, че сме се забавили? – Попита Джорген попита.
– Аз съм отговорен за това да ви вдигна във въздуха, а не мога да го направя без…
– Щитът ще се провали – прекъсна го Еф Ем. – Има някакви отломки на траектория, която ще унищожи управлението, и ако не се издигнем там и не ги свалим, небето отново ще се отвори за Върховенството. Искате ли да сте отговорни за това?
Човекът от наземния екипаж се поколеба и Джорген хвърли към Еф Ем благодарен поглед.
– Хайде – обърна се Еф Ем към мен. – Ще те качим в кораба.
По пътя през площадката за кацане минахме покрай собствения ми кораб, паркиран сред няколко с очевидни повреди. Беше с подобен дизайн като човешките кораби, но беше направен от по-тъмен метал. Отвън не изглеждаше разглобен, но когато надникнах през стъклото, установих, че са разглобили всичко. Инструментите ми бяха на парчета, навигационният модул беше разглобен и оставен на седалката.
– Днес няма да летиш с това – каза Еф Ем. – Родж може да ти го поправи по-късно. Хайде.
Не бях сигурна на чий кораб ме заведе, а когато се качих в пилотската кабина, имах още по-малка представа какво гледам. Всички прибори бяха подредени по различен начин.
– Можеш ли да го управляваш? – Попита Еф Ем.
– Мога да скачам с него с хиперскок – казах аз. – Летенето може да е малко по-голямо предизвикателство.
Еф Ем ми посочи някои от най-важните системи и аз започнах да се аклиматизирам. Намерих лоста за катапултиране отстрани на седалката, на същото място като нашия. Не всичко се различаваше от нашите кораби.
– Това е таблото за управление на радиото – каза Еф Ем, като прехвърли един превключвател и завъртя един циферблат. Тя ми подаде шлем. – Ще те настроя на ескадрилният канал. Не забравяй, че това, което казваш по радиото, не е сигурно. Ще се кача във въздуха, но ако имаш някакви въпроси…
Имах много въпроси, но онзи техник от наземния екипаж вероятно се опитваше да се свърже с адмирал Коб в момента. През стъклото видях Кималин да тича през площадката за кацане с трима мъже, които я следваха. След тях вървеше ниско момиче със синя коса.
– Всички сме тук – каза Джорген по радиото. – Звездна ескадра, да се вдигнем във въздуха.
Прегледах управлението на кораба, опитвайки се да си спомня какво ми беше казал Еф Ем. Намерих лоста за задействане на подемния пръстен – това управление не се различаваше много от моето на кораба. Лостът за газта и сферата за управление бяха същите, макар че тази в моя кораб беше по-малка, а тази се усещаше тромава в ръката ми.
Постарах се да запомня местоположението на бутона за деструктори – не исках да ги задействам по погрешка. Включих подемният пръстен за придвижване и се издигнах във въздуха, като успях – почти случайно – да запомня кои са контролите за гмуркане, докато корабът ми се издигаше, с нос, насочен към земята.
– Добре ли си, Аланик? – попита Еф Ем.
– Да – казах аз, като се оправих. Можех да летя. Само изглеждах така, сякаш не мога.
Изкарах кораба от отсека за кацане и след това набрах височина, докато се изравних с Джорген. Един по един корабите от „Звездна ескадра“ ни последваха във въздуха.
„Звездна ескадра“ – каза Джорген по радиото. – Отбележете, когато сте готови. Аланик, за момента ще те наричаме „Звездна ескадра“ осем. В крайна сметка ще ти трябва позивна, ако нямаш такава.
Какво беше позивна?
Тогава Джорген се обади:
– Звездна ескадра едно, позивна Досадник.
Досадник? Моят пин преведе това като нещо подобно на „груба визия“, което не изглеждаше приятно да наричаш някого.
Останалата част от ескадрата се отзова и аз разпознах няколко от гласовете им, макар че много от тях използваха различни имена. Кималин беше „Странница“, помислих си, а Еф Ем си беше все още Еф Ем. Не ми се струваше, че все още съм срещала Никога, и нямах представа кой от мъжете, които бях видяла, беше Катнип, Ти-Сал или Амфибиа, макар че си помислих, че последният може да е Артуро, а момичето със синята коса сигурно е Сейди. Преводача ми дори не предлагаше превод за някои от тях. Не разбирах напълно предназначението на позивните – може би да скрият самоличността им от врага? – но не беше моментът да питам.
– „Звездна ескадра“ – прозвуча гласът на Джешуа Уайт по радиото.
– Всички кораби да се съберат над платформата за кацане – каза Джорген, като я игнорира. – Аланик, не можем да използваме хипердвигателите, за да достигнем до вашата планета. Готова ли си за хиперскок?
– Да – казах аз. – Но не мога да ви заведа всички, освен ако корабите ни не се докоснат.
– Ще се слеем с помощта на светлинни Копия – каза Джорген. – Опитвали сме и други неща, но това е най-бързият начин. Ще се прикрепим към теб, така че няма да ти се налага да се притеснявате за управлението.
Корабът на Кималин се приближи до моя и тогава от нейния кораб се излъчи светлинна линия, подобна на нашите светлинни куки, която го свърза с моя.
– „Звездна ескадра“ – опита отново Джешуа. – Заземени сте. Незабавно приземете корабите си или ще бъдете изправени пред военен съд.
Останалите започнаха да се събират около мен, приближавайки се повече, отколкото ми беше удобно, докато свързваха корабите си с моя. Опитах се да коригирам позицията си, като манипулирах контролната си сфера, но тя беше по-чувствителна, отколкото бях свикнала, и в крайна сметка се затичах неволно встрани.
– Джорген! – Каза Джешуа, като сега крещеше по радиото. – Приземи тези кораби!
– Съжалявам, мамо – каза Джорген. Наистина звучеше съжаляващо, а и повече от малко стресирано.
– Ами, Досадник? – Никога се обади по радиото. – Те подготвят корабите. Не мислиш ли, че ще стрелят по нас, нали?
– Ако тръгнеш да се биеш за УрДейл без разрешение, дезертираш – каза Джешуа. – Приземете незабавно корабите си.
– По дяволите – каза Никога. – Мислиш ли, че ще го направи?
– Не знам – каза Джорген. – Нека се махнем оттук, преди да сме разбрали.
– Готова съм, когато и вие сте готови – казах аз и посегнах към негативната сфера(нищото), усещайки през бездната към РеДаун. Стигнах до Дупката, усещайки познатите ѝ клони, които висяха там, една солидна точка от другата страна на цялото това нищо.
– Досадник – каза Артуро. – Ескадрата на Звездния дракон започва да стартира.
– Тук Робин от ескадра Звездния дракон – каза несигурен глас по радиото. – Очаквам заповеди.
– Къде е адмирал Коб? – Джешуа попита.
– Тя не може да им каже да стрелят – каза Артуро. – Тя няма правомощия.
Зачудих се дали това е единственото, което я спира, дали наистина би дала заповед да свалят собствения ѝ син.
Джорген не отговори. Погледнах покрай кораба на Кималин към този на Джорген. Видях Бумслугър, кацнал на раменете му, макар че не можех да видя лицето му, засенчено от шлема.
– Аланик, ние сме готови за хиперскок – каза Джорген.
– Досадник? – Робин отново каза. – Какво си…
Протегнах ръка през негативното царство (към никъде) към Дупката и я дръпнах.

Назад към част 6                                                                   Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!