Брандън Сандерсън – РеДаун ЧАСТ 9

Глава 9

– Страннице! – Джорген изкрещя по радиото. – Доклад?
– Мисля, че е успешено? – Кималин каза. – Кокпитът е унищожен. Корпусът е непокътнат.
Това беше сериозно впечатляващ изстрел. Кималин щеше да бъде звезда дори в професионалната лига.
– Аланик? Как е инхибиторът?
Сканирах района през негативната сфера. Корпусът представляваше гигантско празно пространство.
– Работи – казах аз. Аз държах едната половина на кораба със светлинното си копие, а Артуро – другата. Подемният пръстенът на кораба също изглеждаше работоспособен, така че не се налагаше да настройваме усилвателите си, за да го задържим във въздуха. Без управлението на пилотската кабина не знаех колко дълго ще продължи това.
– Ами пилотът? – Попитах.
– Ами, мъртъв? – Предположи Кималин. – И вторият пилот, ако е имало такъв.
Примигнах надолу към кораба. От този ъгъл нямах ясен изглед към пилотската кабина, но…
– Добре си се справила, Страннице – каза Джорген, сякаш това беше нищо.
Тя току-що беше убила хора, а те го смятаха за нищо.
Поколебах се. Какво си мислех, че ще се случи в истинска военна престрелка?
– Тук сме, за да помогнем – каза Еф Ем, и аз погледнах нагоре през стъклото, за да видя как останалата част от ескадрата се спуска към останалите кораби. Изглежда, че засега са се справили, а светлинното копие щеше да е достатъчно, за да хиперскочим всички.
– Трябва да прескочим с този кораб до базата – казах аз. – Където пилотите могат да се качат на корабите „Независимост“ и да ни помогнат.
– Можеш да ги вземеш по всяко време, Аланик – каза Джорген.
Не се нуждаех от разрешението му, но поне бяхме съгласни с това, което трябваше да се направи.
– Тази база ще е пълна с врагове, нали? – Попита Артуро.
– Вероятно – казах аз. – Пусни копието си, ако не искаш да дойдеш с мен.
Дадох на Артуро няколко секунди, за да реши. С все още функциониращия подемен пръстен на кораба нямах нужда от него, за да задържа кораба, но можех да използвам подкрепление, когато пристигнем. Когато той не се отпусна, достигнах през негативната сфера до въздушното пространство пред базата „Независимост“ и ни издърпах всички през него.
Очите бяха гневни, когато минахме под тях, но не повече от миналия път. Надявах се, че е минало достатъчно време от последния ми скок, за да не излагам всички ни на твърде голям риск. Особено защото не бях сигурна, че ще се измъкна от тази битка, без да ми се наложи отново да скачам с хиперскок.
– Аланик – каза Артуро по радиото – потвърждаваш, ли че персоналът в този хангар е вражески, така ли?
Трябваше да обърна кораба си настрани, за да видя за какво говори той. В хангара имаше войници на „Единство“, някои гледаха объркано, други бягаха да се прикрият.
– Потвърждавам – казах аз.
– Прието – каза Артуро. Той откри огън, когато наближихме хангара, и останалите хора от Единство започнаха да бягат.
– Трябва ли да обезопасим района? – Попита Артуро.
– Моите хора могат да се справят – казах аз. Поне се надявах, че ще се справят по-добре, отколкото първия път. Влетяхме в хангара и оставихме транспортьора на земята, като корабите ни все още висяха над него. Хората ми се изсипаха навън, включително и брат ми Гилаф, който се обърна и се загледа в нас. Бяха не повече от петдесет души – чудех се дали някои от хората от „Независимост“ не са дезертирали към „Единство“.
Свалих шлема си и махнах на Гилаф. Той махна в отговор и се присъедини към групата пилоти на „Независимост“, които вече се насочваха към останалите кораби. Те щяха да се вдигнат във въздуха и да се включат в битката, което ни даваше преднина по численост.
Засега.
Отново потърсих хиперкомуникационни сигнали. Далеч в миазмите чух бръмчене на комуникация.
„От Дупката. Доведете я жива“ – друга сайтонична намеса – „не съм сигурен какво да очаквам“
Усмихнах се. Куилан усещаше Джорген и охлювите, както и аз. Група хора с хипердвигатели щеше да е на последно място в списъка му с възможни обяснения.
– Пристигат още врагове – казах по радиото.
– Знаем ли колко са корабите? – Артуро попита.
– Нямам представа – казах аз. – Зависи от това колко ще успее да събере Куилан набързо. – И колко голяма заплаха съм според него.
Корабите не можеха да се движат толкова бързо през миазмата, колкото във вакуума, заради съпротивлението на въздуха. Вероятно „Куилан“ щеше да се насочи направо нагоре от атмосферата и след това да заобиколи планетата във вакуума. Щеше да свика частите възможно най-близо до нас – което означаваше, че те можеха да са тук много преди него.
Разширих сензорите си, търсейки прииждащите кораби. Те идваха през миазмата откъм сумрачната страна на Дупката. Преди да стигнат до нас, щяха да минат покрай „Звездна ескадра“.
– Наближават бързо. Откъм тъмната страна.
– Какво е това? – Попита Джорген.
– Страната, от която слънцето залязва. Откъм…
Врагът се раздели на две групи, докато корабите се приближаваха към дървото.
– Ние използваме разположението на часовника – каза той. – Като например, точно зад мен е шест часа, точно пред мен е дванадесет…
Смътно бях чувала за това – старомоден начин за указване на посоките, вероятно от времето, когато бяхме съюзници на хората.
– Вече не използваме това означение. Ето. – Изпратих посоката в съзнанието му, за да може да види какво имам предвид.
– По дяволите – каза Джорген. – Виждам ги на нашите сензори. Приближават се бързо. Изглежда са около двайсет.
– Пилотите, които спасихме, сега се качват в корабите си – казах аз – така че ще имаме подкрепление.
Останалите войници на „Единство“ изглежда не желаеха да влязат в хангара, за да бъдат застреляни от нашите деструктори, което беше дало на пилотите на „Независимост“ достатъчно време да се качат в корабите си. Сега аз и Артуро можехме да се върнем и да помогнем на ескадрата, без да рискуваме, че моите хора ще бъдат превзети.
– Връщаме се при вас – казах на Джорген. – Може би ще успеем да направим заслон вътре в дървото и да държим вражеските кораби заети.
– Ппието – каза Джорген. – Но ако нещата станат прекалено горещи или се опитат да ни заобиколят, ще приложим протокола за отскок.
Не знаех какво е това, но трябваше да вярвам, че ще се справят сами. Намерих радиоканала на „Независимост“ и излъчих към корабите.
– Пилоти на „Независимост“. Съюзниците се сражават със силите на Единството в близост до операциите в мината за дървен материал. Задръжте базата и ще се върнем, за да ви подкрепим веднага щом можем.
– Аланик – каза брат ми по радиото. – Кои са твоите съюзници?
Не възнамерявах да съобщавам това по радиото.
– Ще ти обясня по-късно. – Превключих на канала на „Звездна ескадра“ и последвах Артуро, докато той насочваше кораба си към входа в основата на клоните.
Подкрепленията на Куилан ни изпревариха там. Видях как половината от тяхната ескадра влиза в шахтата, която водеше към мината за дървен материал, докато другите летяха в по-големия горен отвор пред нас. Бяха се разделили, за да нападнат Джорген и останалите от двете страни. Артуро откри огън, докато ги преследвахме навътре, и някои от корабите се обърнаха, отвръщайки на огъня.
– Имате компания долу – каза Артуро по радиото. – Ние ги държим заети горе.
– Приемам, Амфи – каза Джорген. – Звездна ескадра. Позиции за кръстосан огън. Еф Ем, Сейди, покрийте нашите шест.
Джорген беше казал, че шестимата са зад него, нали? Радвах се, че ако използваше тази терминология, тя не беше адресирана към мен. Избягнах огъня от идващия кораб, докато с Артуро профучавахме покрай него, оставяйки ги да ни последват надолу в дълбините на дерето.
Приближихме се към формацията на „Звездна ескадра“ отгоре, като стреляхме по корабите, които ги бяха притиснали близо до дъното на дървото. Корабът, към който се насочих, изгуби щита си и аз го уцелих с деструктор точно в бустерите му. Пилотът катапултира, присъединявайки се към няколко други пилоти, които се спускаха надолу в минните съоръжения, докато корабите им се разбиваха в дървената стена откъм страната на зората.
Звездна ескадра летеше в свободна сфера с Джорген и Кималин в центъра, всички с подемни пръстени, завъртени така, че да насочват носовете си нагоре под различен ъгъл. Те изпълниха въздуха с разрушителни взривове, като всяка огнена линия се пресичаше с друга. Тази формация беше подобна на тази, която бях научила по време на обучението, макар че ние използвахме лазерни оръжия. Ако имахте препятствие в гърба си и достатъчно кораби, скупчени заедно, всеки враг, който се опитваше да се добере до вас, рискуваше да бъде маркиран в пресичащите се огневи линии.
Артуро зае позиция до Никога, а аз заобиколих корабите между нас и прелетях, за да се присъединя към Кималин и Джорген в центъра.
– Какво правиш? – Попитах Джорген по радиото. – Ти си лидерът. Не трябва ли да си отпред?
– Какво? – Джорген каза. – Не. Ако съм отпред, не мога да наблюдавам и да давам заповеди. А ако аз съм в беда, кой ще се погрижи останалата част от ескадрата да е в безопасност?
В безопасност?
– Но ти няма да получиш нищо от удоволствието – казах аз. – Как ще се докажеш?
– Да се докажа? – Попита Джорген.
– Страннице, влизам! – Каза Еф Ем. Кималин завъртя кораба си, за да се насочи надолу, и откри огън. Отне ми още секунда, за да обърна кораба си в правилната посока, и след това се присъединих към тях.
Особено Кималин беше добър стрелец – тя нанесе няколко удара по вражеските щитове, преди те да се отлепят встрани и да се завъртят отново.
Още два кораба се промъкнаха покрай Еф Ем и Сейди под нас. Те се приближиха достатъчно, за да разгърнат леките си куки – по две от всеки кораб, като потоците се пресичаха един друг и образуваха нещо като мрежа. Те се отдръпнаха, опитвайки се да прелетят покрай Кималин, за да заловят нейния кораб, но тя се извъртя настрани, избягвайки капана.
– Мамка му! Какво е това?
– Светлинни мрежи – казах аз. – Това е тактика за залавяне. Заповедта им е да ни хванат живи. – Или поне мен във всеки случай, сега, когато Куилан знаеше, че съм тук. Макар че ако тези пилоти се приближат достатъчно, за да разпознаят хората под летателните им шлемове, командирът им бързо ще разбере, че наличието на хора, които да предадат на Върховенството, може да работи само в полза на Единството.
Не че щях да позволя това да се случи.
Корабите насочиха мрежите си към Джорген и аз стрелях по един от тях с деструкторите си. Пилотът се опита да поддържа мрежата твърде дълго и аз нанесох достатъчно удари, за да сваля щита. Корабът се завъртя, разкъсвайки мрежата, но Кималин получи последния изстрел и корабът премина в неконтролируемо въртене. Пилотът катапултира и вместо да отлети встрани като останалите, корабът се заби спираловидно в една от минните сгради долу.
Поне тук нямаше да живеят много хора, макар че щеше да има и цивилни. Надявах се, че са се укрили, когато са започнали боевете.
– Досадник – каза Еф Ем – имаме входящи.
Тя беше права. Сензорите ми идентифицираха цяла флотилия кораби на Върховенството, много повече, отколкото бяхме преследвали около това дърво, и всички те щяха да са оборудвани с леки мрежи. Те все още бяха на няколко минути разстояние, но идваха към нас.
– Не можем да се борим с всички тези – каза Джорген. – Доколко базата е защитена? Има ли наземна поддръжка?
– Като оръжия? – Попитах. – Не е. Никога не е била нападана, не и от почти един век. Може би дори и тогава.
– По дяволите – каза Джорген. – Трябва да се измъкнем оттук. Звездна ескадра, протокол за отбиване. Падайте обратно към базата. Няма да тръгнем без хората на Аланик.
Напускане? Трябваше да превземем и задържим базата. Ако си тръгнехме сега, как щяхме да вдъхновим останалата част от военновъздушните сили на „Независимост“ да се бият?
Все пак можех да видя идващите кораби на екрана на сензора си. Бяха твърде много. Нямаше да успеем да удържим базата срещу толкова много, дори и да нямаха сайтоник със себе си.
Еф Ем и Сейди веднага изчезнаха, макар че ги видях да се появяват отново извън дървото през една от дупките на възела. Бяха използвали хипердвигателите си, за да избягат. Пилотите на „Единство“ явно не очакваха това и през негативната сфера чух откъслечни объркани възклицания по радиото.
– Аланик – каза Джорген. – Не искаме да те оставяме.
Сякаш можеха.
– Разбрано – казах аз.
– Точно така. Страннице. На десет часа. Започваме.
– Приемам, Досадник – каза Кималин и след това и двата им кораба изчезнаха.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *