Джанин Фрост – Демона ще си плати ЧАСТ 1

 

 

 

Глава 1

Още щом видя мъжете, Блейк разбра, че тази вечер ще завърши със смърт. Проблемът беше, че той не мислеше, че тя ще завърши с неговата смърт.
– Не искам никакви неприятности – каза той, осъзнавайки глупостта на тези думи. Беше след полунощ, намираше се в една изоставена уличка с пликчета кокаин на стойност три хиляди долара в себе си – и това беше добрата новина.
– Изгубил си се? – Попита един от мъжете, като се приближи.
Другите трима от противоположния край на алеята също се приближиха. Нямаше изход. Блейк усети как се събужда, усещайки опасността. Не му оставаше много време.
– Трябва да си тръгнеш – каза Блейк, страхът го обзе, когато усети, че в главата му започва да бучи познатото жужене.
Друг от тях се засмя.
– Дай ни тези пликчета, които току-що купи и ще си тръгнем.- За част от секундата Блейк се поколеба. Беше купил кокаина с последните си пари, а той се нуждаеше от него.
Не защото беше наркоман – Блейк никога не беше докосвал наркотици. Не, той възнамеряваше първата му употреба да бъде последната в живота му.
Но това жужене в главата му ставаше все по-силно. Не. Още не. Не и докато не успея да се махна от тези хора…
– Вземи го и ме остави на мира – измърмори Блейк и извади пликчета от палтото си.
Единият от тях взе пликчета, после бутна Блейк. Той се спъна и падна, усещайки вкуса на кръвта, докато устата му се удряше в пожарната стълба.
Шумоленето в главата му стана по-силно. Беше твърде късно.
– Убий ме – изпъшка Блейк.
По лицата, които го гледаха, се четеше объркване.
– Той е луд – промърмори някой.
Блейк се огледа наоколо. Никой не беше извадил пистолет или нож. Това беше тъмна, пълна с банди уличка в Колумбия Хайтс, Вашингтон. Дали някой от тях не можеше да го прободе с нож или да го застреля?
Блейк започна да крещи най-гадното нещо, което можеше да му хрумне.
– Какво стоиш там и гледаш? Разпознаваш ли ме от снощи, когато чуках майка ти?
– О, по дяволите, не – каза един от тях.
Те заобиколиха Блейк, като го ритаха. Блейк се извъртя, без да направи никакво движение, за да се защити. Вместо това се изви към ударите. Надигна се страх, но не от смъртта.
Счупи ми врата – помисли си Блейк. Или вземи една тръба и ми разбий главата!
Те не го направиха, макар че един от тях удари крак в лицето на Блейк и му счупи носа. Блейк изкашля кръв, докато цялото му тяло се свиваше. Почти се беше преобразил. Блейк се опита да го изтласка назад, но той беше твърде силен.
– Какво става с теб? – Изръмжа Блейк с последния си грам сила. – Убий ме! – Силен ритник отметна главата на Блейк назад, преди светът му да побелее. За един кратък, блажен миг Блейк си помисли, че най-накрая ще умре, и почувства огромно облекчение.
Но когато се върна в реалността, навсякъде имаше кръв. В края на алеята се бяха събрали няколко души. Той не знаеше от колко време стоят там, но очите им бяха диви, а лицата им – тебеширени от шока. Вероятно никога не бяха виждали подобно нещо, дори и там, в една от най-лошите части на Окръга.
Блейк нададе вой на отчаяние, докато се взираше в гъстата червена кръв, покрила ръцете му и телата около него. Проклет да си – тихо изкрещя той на чудовището в себе си. Да отидеш в ада дано!
Но в това беше проблемът. Адът беше мястото, откъдето идваше дяволът в Блейк.

Дневната на Елис започна да се тресе, но тя едва го забеляза. Толкова беше свикнала с вибрациите всеки път, когато влакът минаваше покрай нея, че когато имаше продължителни периоди на затишие, това привличаше повече вниманието ѝ.
Песента от петдесетте години на миналия век „Jump, Jive and Wail“ звучеше на iPod-а, скорошен подарък от баща ѝ Менчерес. Елис щеше да продължи да слуша музика на плочите си, независимо колко пъти влаковете караха иглата да подскача и да ги драска, но една от най-честите лекции на Менчерес беше да се приеме променящият се свят. Някои вампири с напредването на възрастта се отдръпваха от обществото и се превръщаха в отшелници, придържайки се към нещата от първоначалния си период. В крайна сметка тези вампири можеха да се откъснат от света до такава степен, че омразата към постоянно напредващия свят да се превърне в страничен ефект.
Елис вече беше самотник. Живееше под тунела на метрото, не общуваше много с други вампири или хора и далеч предпочиташе музиката на бигбенда пред шума на радиото в наши дни. Като се има предвид всичко това, Менчерес имаше основание да се притеснява, че тя се плъзга по този отшелнически път, но тя не мразеше съвременния свят и промените в него. Просто беше по-щастлива сама.
Още едно разтърсване на стените оповести пристигането на влака в шест и петнайсет. Елис остави книгата си с въздишка. Време е да си вземе душ и да се нахрани – дейности, които изискват да напусне удобния си дом.
Облече горнище и панталон, а върху тях добави яке въпреки високата температура навън.
По-малко дрехи означаваше повече внимание, а Елис искаше да разговаря с възможно най-малко хора. Тя прибра косата си на опашка, сложи бейзболна шапка и отвори скърцащата метална врата.
Взрив от миризми я удари, докато влизаше в тунелите, които свързваха неработещата секция, където живееше, с действащите тунели на метрото горе. Поне не и се налагаше да диша; остатъчните миризми от бедняците, които използваха тези места като временно жилище и тоалетна, в комбинация с миризмата на развалена храна, мъртви плъхове или други животни – бяха достатъчно лоши.
Малцината бездомници, които се намираха в тунелите в този час, не погледнаха Елис, докато тя минаваше покрай тях.
От време на време някой новодошъл се приближаваше до нея. Такъв, който не беше предупреден за нея от останалите или който не се беше вслушал. Елис не се хранеше от любопитните пришълци – достатъчно беше как миришат.- Тя просто ги блъскаше със силата на погледа си и ги принуждаваше да я оставят на мира. Ако някой се окажеше достатъчно глупав, за да я нападне, е… този човек не живееше достатъчно дълго, за да съжалява.
Тази вечер имаше само редовни посетители, така че Елис мина без инциденти. Тя излезе от тунела и премина през перона на гарата, като не вигаше глава, не и се налага да гледа, за да знае пътя. Беше ѝ толкова познат, че можеше да го измине и в съня си.
След като се освободи от затворената атмосфера, стъпките и станаха по-леки и по-спокойни. Тя дори си тананикаше, докато се спускаше по Кънектикът авеню към фитнес клуба. Момичето зад гишето едва погледна Елис, когато тя влезе вътре, но кимването ѝ показа, че не е необходимо да показва членската си карта. Тя беше толкова обичайна гледка там, че вече малко служители искаха да я видят.
Елис се качи на горния етаж към множеството тренажори. Размерът ѝ никога нямаше да е по-различен от сегашния, но служителите на клуба задаваха твърде много въпроси, ако тя поне не се преструваше, че прави упражнения.
След двайсет минути на бягащата пътека Елис отиде в съблекалнята. Съблече се и се изкъпа, после си изми зъбите с четката за зъби, която държеше заедно с няколко други неща в шкафчето. След като набързо изсуши косата си, беше готова да премине към следващия елемент от рутинната си програма.
Някои нощи, когато Елис имаше късмет, се хранеше от всеки, който беше сам в съблекалнята. Беше нужен само един миг от погледа ѝ, за да забрави жената, че тя току-що я е притиснала в ъгъла и е изпила кръвта ѝ. Но повечето вечери жените бяха заети във фитнеса. За Елис беше по-лесно да се разхожда из града и да намери някой сам – или придружен от по-малко свидетели, на които да промие мозъка.
Тази вечер Елис намери храната си по Седма улица – млад мъж, който се беше отдалечил от приятелите си в Скулптурната градина. Тя пиеше от него, затваряше дупките с капка от собствената си кръв и го изпращаше обратно при другарите му в рамките на две минути. Беше замаян от кръвта, която беше изцедила от него, но иначе беше невредим. Само във филмите се говореше, че вампирите трябва да убиват, за да се хранят, наред с други лъжи като дървените колове и слънчевата светлина, които са вредни за тях.
В знак на уважение към наставленията на баща си да излиза повече навън, Елис седна и почете в местното кафене, вместо да си купи още книги и да се прибере направо вкъщи. Тя дори размени коментар за времето с някого, който седеше срещу нея. Там. Никой не можеше да каже, че тя не общува с хора, освен за да ги хапе.
Когато обаче кафенето затвори, Елис с благодарност се отправи към дома. Вървеше през Столичната морава, като се успокояваше от познатите лъскави бели сгради и по-стари постройки. След това последва линията на релсите през града, докато стигна до гарата, където се свързваха тунелите.
Беше минала покрай малкото останали пътници и навлязла в неработещите тунели, когато усети нещо неповторимо. Кръв, подправена с характерния привкус на смъртта. Елис ускори крачка, а маратонките ѝ не издаваха почти никакъв звук. В този час в тунелите бяха останали много малко бездомници, макар че тяхната предпазливост беше неоснователна, тъй като Елис никога не беше убивала човек, който не я беше нападнал пръв.
Все пак онези, които се досещаха каква е, не се задържаха дълго след настъпването на тъмнината. Глупави хора. Това, че предпочиташе да излиза през нощта, не означаваше, че през деня е затворена вътре.
Миризмата ставаше все по-силна, колкото по-навътре в тунела навлизаше тя. Дори над звука на приближаващия влак Елис чуваше сърцебиене точно отпред. Който и да беше той, се беше прибрал в една от старите ниши за поддръжка, но скоро щеше да разбере, че тайното нападение е лоша идея.
Когато мъжът излезе на релсите с гръб към нея, тя спря изненадано. Който и да беше този, изглежда дори не знаеше, че е там, камо ли да я причаква. От непознатия се носеше онази миризма на кръв и смърт, но още по-силна беше миризмата на отчаяние. Той балансираше на ръба на пътеката, сякаш изпаднал в нерешителност. Влакът щеше да е тук всеки момент. Глупакът нямаше да се опита да пресече релсите сега, нали?
Мъжът се хвана за главата и няколко пъти промълви: „Не, още не!“. Тунелът вибрираше, докато влакът се приближаваше. С нарастващо осъзнаване Елис видя, че мъжът ще скочи точно пред него.
Дори когато се втурна напред, за да го отблъсне, нещо се случи. Отчайващият аромат, който се носеше от него, се промени в задушаваща миризма на сяра. Устата му се отвори с невъзможно широко ръмжене, той се завъртя и сграбчи Елис с повече сила, отколкото би трябвало да има човек. В очите му блестяха червени точици като искри пред пожар, а пред погледа ѝ кожата му сякаш се превърна в пепеляв восъчен оттенък.
– Вампир – изсъска той и посегна към гърлото ѝ.
Елис не спря да се чуди какво се случва. Тя го удари в главата и с облекчение наблюдаваше как той се срина на пода на тунела.

Напред към част 2

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!