Глава 12
Блейк погледна часовника. Осем и трийсет вечерта. Оставаха му по-малко от двадесет и четири часа живот.
Елис седеше срещу него, а напрежението ѝ беше осезаемо. Менчерес я беше накарал да си тръгне тази сутрин, за да се наспи, но Елис се беше върнала с вид, сякаш е прекарала трите часа в другата стая в будно състояние. Блейк искаше да я увери още веднъж, че е направила всичко, което е могла, но може би говоренето за това само щеше да влоши нещата.
Русата ѝ коса беше разпусната, падаше малко покрай раменете ѝ, а тя носеше още един потник с панталони в стил йога. Блейк я изучаваше, докато тя гледаше през прозореца, опитвайки се да запомни чертите ѝ.
Малък, прав нос. Устата, която изглеждаше по-скоро чувствена, отколкото нацупена. Тези високи скули и гладко чело. Красивите ѝ, хипнотизиращи синьо-зелени очи.
Да, ако имаше задгробен живот, Блейк искаше да отнесе спомена за Елис със себе си.
– Шах? – Попита той, като направи жест към дъската.
Тя отвърна поглед от прозореца.
– Не знам как се играе.
– Хм. Не знаеш как да шофираш и да играеш шах. Какво правиш с цялото си време?
Тонът му беше подигравателен, но лицето ѝ се помрачи.
– Слушам музика – каза тя бавно. – Чета много книги. Когато съм неспокойна, се разхождам из града. Това е достатъчно. – Не звучеше достатъчно. Звучеше самотно. Елис беше казала, че живее по този начин от петдесетте години насам, но каква е била преди това? Блейк знаеше, че е много по-възрастна от него, въпреки че изглеждаше на двайсет. Колко по-възрастна? – зачуди се той.
– На колко години си?
Тя сякаш се замисли за секунда.
– Общо взето, включително годините, преди да стана вампир?
Блейк кимна.
– Деветдесет и девет през септември – каза Елис.
Тази цифра толкова се разминаваше с прекрасния ѝ, младежки вид, че Блейк трябваше да се усмихне.
– Не изглеждаш и на ден повече от деветдесет и две – каза той с хумор.
Елис сви рамене.
– В някои дни се чувствам дори по-възрастна.
Днешният ден беше един от тези дни, ако стресът по лицето ѝ беше някакъв показател. Блейк се опита да подобри настроението ѝ. Нямаше нужда никой от двамата да се оплаква от това, което предстои.
– Какво ще кажеш да те науча да играеш шах? Не е трудно. Докато влакът пристигне в Солт Лейк утре сутринта, ще бъдеш професионалист.
– Не искам да се уча да играя шах – изсумтя Елис, после хвана ръба на вградената метална дъска и я изтръгна от стената на кабината.
Блейк се взираше в нея.
– Недей да правиш това.
Изведнъж тя се оказа пред него, коленичила на празното място, където беше свалената маса.
– Не трябва да умираш.- Гласът ѝ беше дрезгав. – Мога да те взема със себе си и да те пазя. Да предпазя демона от това да нарани някой друг…
Блейк взе красивото ѝ лице в ръцете си.
– Не можеш да бдиш над мен всяка секунда от всеки ден, а аз няма да позволя на това нещо да се измъкне и да съсипе живота на още хора. Освен теб, единственото нещо, което ме направи щастлив през последните няколко дни, е да знам, че най-накрая съм го изплашил за разнообразие. Този демон ще съжалява за това, което ми направи, защото аз съм човекът, който ще го повали. Не се опитвай да ми отнемеш това, Елис.
Очите ѝ бяха светли, с розов оттенък в ъгълчетата. Блейк не можа да се спре от това, което направи след това. Целуна я, нуждаеше се от вкуса ѝ, сякаш той беше вампир, а тя – прясна кръв. За негово облекчение устата ѝ се отвори веднага, езикът ѝ загреба неговия, а от горните ѝ венци изскочиха кътници.
Блейк не се интересуваше от кътниците ѝ, дори когато острите им върхове се забиха в езика му. Елис смучеше кръвта, докато го целуваше, а суровата ѝ нужда съвпадаше с неговата и разпалваше страстта му до огнено ниво. Той я издърпа в скута си, като изстена, когато тя обви краката си около кръста му.
Ръцете му влязоха под горнището ѝ и го издърпаха нагоре от нетърпение. После примигна, когато в следващия момент то се озова на пода заедно със сутиена ѝ. Блейк обаче не си направи труда да се замисли колко бързо Елис го е свалила. Той обгърна гърдите ѝ и откъсна устата си от нейната, за да ги целуне. Плътта ѝ беше мека и гладка, а зърната ѝ толкова твърди в сравнение с нея. Когато ги смучеше и хапеше нежно, Елис изстена, разкъсвайки панталоните му.
Те се разтвориха, разкъсани до коляното. Блейк ги свали, като изрита остатъците на пода. Панталоните ѝ изчезнаха в следващия миг, както и ризата му, докато нищо не отделяше кожата ѝ от неговата.
Той я хвана за бедрата и се изви напред, като съзнанието му избухна от притискането на плътта ѝ, докато се впиваше в нея. О, Боже, о, да! Той я целуна отново, като подпря краката си на стола срещу себе си, движейки се дълбоко и бързо в нея. Елис се люлееше заедно с него, стискайки го толкова силно, че почти го болеше – но той не искаше да свършва.
Той я държеше, движейки се по-бързо, знаейки, че това ще бъде най-близкото до рая, което някога е имал.
Свирката на гарата прозвуча като предсмъртен звън за Елис. Тя хвана ръката на Блейк. Ако беше възможно вампирите да повръщат, щеше да ѝ стане лошо, когато влакът спря.
– Солт Лейк Сити – весело извика стюардесата.
Блейк стисна ръката ѝ.
– Всичко е наред – каза той и сви рамене.
Няма да плача – обеща си Елис. Щом той може да бъде толкова смел, значи и аз мога.
Тя обаче не се чувстваше смела. Чувстваше се така, сякаш сребро я пронизваше в сърцето. Нямаше представа как ще преживее този ден.
Миналата нощ се бе опитала да намери друг вариант, освен смъртта на Блейк. Превръщането на Блейк във вампир нямаше да проработи – напомни ѝ Менчерес, когато тя повдигна този въпрос. Превръщането на Блейк във вампир изискваше от него да се изцежда кръв, докато стане почти мъртъв. След това, все още крепящ се на живота, Блейк щеше да изпие кръвта на Елис, което щеше да предизвика неговата смърт. Тъй като естествената смърт не настъпваше, превръщането във вампир нямаше да принуди демона да излезе. Не, това щеше да означава, че вместо това Ксафан щеше да има задна вратичка да обладае вампир. С Блейк като обладан вампир кой знаеше какви нови ужаси можеше да сътвори Ксафан? Те щяха да дадат на демона повече власт, отколкото той някога е мечтал.
Няма да пусна демона на свобода – категорично заяви той. Менчерес се бе съгласил, че само човешка смърт, без вампирска кръв в Блейк, може да принуди Ксафан да излезе от безмилостния капан на солените равнини.
Но без никаква вампирска кръв в Блейк смъртта му беше необратима.
Те излязоха от влака. Елис държеше ръката на Блейк, защото не можеше да издържи да не го докосне, но ръката на Менчерес върху рамото на Блейк беше по друга причина – за да го задържи, в случай че демонът се опита отново да избяга. Ксафан бе превзел Блейк миналата нощ, като бе изпаднал в ярост и бе изпотрошил вътрешността на купето, преди Менчерес да го усмири. Елис трябваше да гледа със зелени очи влаковите работници, за да не извикат полиция при безредиците. Утре всички ще умрете – беше изплюл Ксафан, преди да пропълзи обратно в дупката, която беше заровил в Блейк. Не, не бяха чули последното от Ксафан.
Елис не знаеше какво им е подготвил демонът, но знаеше, че той няма да си отиде леко в тази хубава нощ. Все пак Ксафан не я плашеше със заплахите си. Той само затвърждаваше решимостта ѝ да направи всичко, за да се увери, че Блейк ще постигне победата си над демона. Ако Блейк беше готов да умре за това, тя също беше готова.
Менчерес ги чакаше с два автомобила в гаража. Единият беше обикновен седан с четири врати, но другият беше голям ван. Сърцето на Елис се сви при мисълта, че след това ще натовари тялото на Блейк във фургона. Поне нямаше да го натъпчат в багажника. Това унижение тя не можеше да понесе.
– Изчакай няколко дни, докато изпратиш писмата ми – каза и тихо Блейк. Беше писал на семейството си, извиняваше се за това, което те смятаха, че е направил, и им казваше, че ги обича.
– Добре.
Тя не каза на Блейк, че няма намерение да изпраща тези писма. Щеше да ги предаде лично и да се увери с цялата си нечовешка сила, че не мислят лошо за невероятния мъж, който върви до нея.
Менчерес спря до микробуса.
– Аз ще карам този – заяви той. – Ти и Блейк ще ме последвате в колата. – Елис не помръдна. Не, не, не минаваше през ума ѝ с рев. Блейк се наведе и много нежно я целуна по бузата.
– Не се разколебавай сега – издиша той.
Тя кимна и накара краката си да се раздвижат, стъпка след стъпка. Някак си се добра до колата, а Блейк беше на шофьорската седалка до нея. Менчерес запали микробуса и Блейк го последва от паркинга в яркото утринно слънце.
Назад към част 11 Напред към част 13
