Джанин Фрост – Демона ще си плати ЧАСТ 2

Глава 2

Първата мисъл на Блейк, когато се събуди и видя тиксо около ръцете си вместо прясна кръв, беше: „Слава Богу.“ Преди година същата гледка щеше да го шокира и ужаси. Сега това беше по-добро начало от повечето дни.
После му хрумна да се запита къде се намира. Или коя беше русата жена, която го наблюдаваше с неразбираемо изражение.
Блейк се огледа наоколо, като с облекчение забеляза, че в стаята няма кръв или тела. Нямаше и прозорци и се тресеше от силна вибрация.
Дали все още беше в Окръга? Колко ли време беше продължил последният епизод?
– Трябва да се махнеш от мен – бяха първите думи на Блейк. Той погледна вързаните си ръце и крака. Демонът щеше да се почувства застрашен веднага щом регистрира това. Блейк се напрегна, очаквайки да започне онова жужене в главата му, но засега имаше мълчание. Все още имаше време жената да се измъкне.
– Защо се опитахте да скочите пред влака? – попита тя.
Блейк затвори очи. Точно така, последното нещо, което си спомняше, беше влакът.
– Ти ли ме спря? – Попита той недоверчиво. – Защо, по дяволите? – Тя повдигна вежди.
– Можеше да кажеш благодаря.
На Блейк му се прииска да ѝ удари шамар. Толкова близо беше до свободата, а тя го съсипа.
– Не знаеш какво си направила, но ще направиш още по-голяма грешка, ако не си тръгнеш веднага. – Тя погледна с остър поглед китките и глезените му.
– Мислиш, че можеш да ме нараниш? – В съзнанието на Блейк изплува споменът за това как беше натикан в полицейска кола, окован с белезници. Той се бореше с настъпващия шум в главата си и се надяваше отчаяно, че белезниците и подсилената решетка пред задната седалка ще издържат.
Следващият спомен последва не без съжаление. Катастрофиралата полицейска кола, изританата преграда между предната и задната седалка и изпочупените останки на двамата полицаи.
– Ще те убия. – Гласът на Блейк беше дрезгав от самосъжаление. – Махни се сега, преди да е станало твърде късно!
– Не можеш да ме убиеш – каза тя с някакво отнесено забавление в тона си. – Аз вече съм мъртва.- Докато Блейк я гледаше, очите ѝ се промениха. Станаха невъзможно зелени и започнаха да светят, ярко като светофари. Усмивката ѝ се разшири, за да покаже повече от зъбите ѝ, където предните ѝ два резци се разширяваха надолу, образувайки остри, заострени върхове.
Блейк откри, че се усмихва. Беше го отвлякъл вампир. Днешният ден все пак можеше да се окаже добър.
Елис наблюдаваше с интерес реакцията на мъжа, докато разкриваше нечовешката си същност. Изненадващо, той не изглеждаше уплашен. Всъщност по лицето му премина най-странното изражение на облекчение.
Той наклони главата си назад.
– Добре, тогава. Убий ме.
Тя смръщи нос.
– Мислиш, че ще те ухапя? Не и с тази миризма. – Той издаде нетърпелив звук.
– Тогава запуши си носа, докато пиеш кръвта ми. Но побързай. Не знам колко време ще мине, преди той да ме вземе.
Елис го разгледа. И преди беше срещала самоубийци, но никой от тях не излъчваше такива вибрации като този мъж. Като се има предвид това, което беше видяла, след като го беше изтеглила обратно от идващия влак, Елис имаше добра представа за това какво го е подтикнало да се самоубие. Никога досега не се беше сблъсквала лично с човек в неговото състояние, но през дългия си живот познаваше хора, които го бяха направили.
– Ти си обладан, нали? – Попита тя съвсем естествено. Очите му се разшириха, сякаш беше поразен.
– Да – прошепна той. По лицето му премина спазъм, твърде суров, за да бъде наречен болка. – От около шест месеца.
Не изглеждаше да е от хората, които си играят с дъска за спиритически сеанси. Може би беше един от онези глупави хора, които си играят с духове, опитвайки се да се докоснат до тъмната сила на другата страна.
– Как се случи това?
– Автомобилна катастрофа. – Веждите ѝ се вдигнаха, но той само въздъхна. – Прибирах се от работа, когато една жена изскочи пред колата ми. Обадих се на 911, опитах се да ѝ помогна, но тя умря в ръцете ми. Свидетелите ме оправдаха, че не съм виновен, и аз си помислих, че това е просто ужасен инцидент. Около три седмици по-късно започнаха затъмненията. Чувах това жужене в главата си, после се събуждах на места, на които не помнех да съм ходил, без да имам представа какво съм направил. Мислех си, че съм полудял. После… – Той спря и преглътна тежко, сякаш щеше да повърне. – Демонът започна да ми се подиграва. Оставяше бележки с почерк, който не разпознавах, правеше видеоклипове, в които ме снимаше как правя неща, които дори не можех да си представя, камо ли да си спомня… Не мога да живея така – обобщи той и гласът му се втвърди.-Този демон ме превърна в убиец, в шибано чудовище! Опитах се да отида при свещеник, да се подложа на екзорсизъм – нищо не се получи. Той дори не ми позволява да се самоубия. Ако разбираш какво не е наред с мен, убий ме сега. Ако го направиш, ще спасиш много животи, повярвай ми.
Сините му очи се взираха втренчено в Елис изпод черната, прошарена коса. Трудно беше да се разбере как изглеждаше в действителност под мръсотията и калта, които говореха, че е живял на улицата известно време. Изглеждаше в средата на трийсетте, но това, което можеше да бъде атлетично, привлекателно телосложение, сега беше прегърбено от вина, страх и отчаяние.
Да го убия, щеше да е акт на милосърдие, помисли си Елис. Нямаше да е трудно да го направи. Хората бяха толкова крехки; едно движение на китката ѝ щеше да счупи врата му, преди дори да е разбрал, че тя се движи. В края на краищата тя и преди беше убивала, и то по по-малко благородни причини от тази.
Почти беше решила да го направи, когато в съзнанието ѝ проблесна лицето на Менчерес. Дали не се превръщаше в един от онези вампири, които са забравили какво е да си човек? Колко ценни са били тези години, защото са били толкова кратки?
– Как се казваш? – Попита тя и се изправи.
Надеждата на лицето му, докато се приближаваше, беше сърцераздирателна.
– Блейк Търнър. Ще оставиш ли… ще оставиш ли тялото ми там, където може да бъде намерено? Все още имам семейство, което може да иска да разбере какво се е случило с мен…
– Блейк Търнър – бавно каза Елис. – Няма да те убия. Ще ти помогна.

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *