Джанин Фрост – Демона ще си плати ЧАСТ 9

Глава 9

Най-големите солници в САЩ се намират в Юта. Най-бързият начин да се стигне дотам е да се лети, но въпреки че Менчерес разполага с частен самолет, той не избра тази възможност. Може би се опитваше да даде на Блейк няколко дни, за да се подготви за смъртта си.
Друга възможност беше да шофира, но това беше свързано със собствени трудности, най-малката от които беше комфортът. Да натъпчеш Блейк на задната седалка за повече от два дни, докато го караш към екзекуцията му, беше жестоко.
Освен това демонът имаше по-голям шанс да предизвика инцидент и да убие Блейк – с много хора наоколо, в които да скочи – ако всички бяха натъпкани в колата.
Затова Елис изпита облекчение, когато Менчерес каза, че ще вземат влак. Щяха да бъдат само тримата. Боунс беше измърморил нещо, че е твърде скоро от последния влак, на който се беше качил, каквото и да означаваше това, и тъй като все още държеше да се обиди на демона за часовете, в които беше измъчвал Кат, Елис се радваше, че Боунс и Кат няма да пътуват с тях.
Менчерес резервира купета с две спални за пътуването. Щеше да им отнеме почти три дни, за да стигнат до солените равнини на Бонвил в Юта. След като се качиха на гара Юниън, Менчерес се затвори в купето с Блейк и нареди на Елис да спи в другото. Тя беше останала будна през нощта и до сутринта, за да бди над Блейк. Демонът обаче не го беше завладял отново и Блейк спеше, сякаш беше дрогиран. Изглежда, че след като съдбата му беше подпечатана, той се чувстваше облекчен, докато Елис беше тази, която се бореше с гнева и съмненията.
След като остана сама в купето, Елис не мислеше, че ще успее да заспи, но тялото ѝ имаше други идеи. Люлеенето на влака ѝ се стори успокояващо познато, приспивайки я, въпреки че умът ѝ продължаваше да се върти.
Когато се събуди, небето се оцветяваше в тъмни нюанси на оранжевото и синьото. Почти се смрачаваше. Беше проспала остатъка от деня.
Елис се измъкна от тясното разтегателно легло, изпълвайки се с чувство за вина. Бяха изминали шест от петдесет и петте часа, оставащи от живота на Блейк, а тя ги беше прекарала в дрямка, докато Блейк беше затворен в купе с вампир, когото едва познаваше. Вярно е, че и той едва познаваше и нея, но в сравнение с времето, което Блейк бе прекарал с Менчерес, Елис беше стара приятелка.
В следващата секунда тя вече беше на крака и отвори вратата на съседната спалня. Блейк погледна изненадан, да я види в рамката на вратата, но Менчерес само повдигна вежди.
– С тази твоя бързина човек може да си помисли, че се страхуваш, че съм го изгубил. – Блейк се взираше доста неподвижно в средата на тялото ѝ. Елис погледна надолу и усети прилив на срам, от всичко останало. Не от факта, че се срамуваше, че носи само ризата и бельото си, а от това, че това разкриваше нетърпението ѝ да го види веднага след като се събуди.
– Аз… помислих, че чух нещо – излъга Елис.
Баща ѝ я погледна с поглед, който говореше, че знае по-добре, но Блейк сякаш и повярва. Той откъсна поглед от нея и се закашля.
– Щях да отида във вагона за хранене и да си взема вечеря. Искаш ли да дойдеш с мен?
– Да – отвърна Елис веднага.
По устата на Блейк се разля усмивка. Тя превърна лицето му в нещо ослепително, но и изглеждаше толкова непозната върху него, че Елис осъзна, че може би за първи път го вижда да се усмихва.
– Може би ще искаш да облечеш нещо друго.
– О. – Отново се появи онзи проблясък на смущение, сякаш часовникът магически се беше превъртял назад и тя беше момиче с първия си кавалер. – Разбира се. Скоро ще се върна. – Елис се върна в каютата си, поклащайки глава от странния начин, по който се държеше – и чувстваше.
Блейк се облегна назад в стола срещу Менчерес. Между тях имаше разтегателна маса, която се използваше като шахматна дъска. Бяха изиграли седем партии и вампирът го бе побеждавал всеки път.
– Тя те харесва – каза тихо Менчерес, след като Елис излезе от спалнята.
Блейк се изсмя. Иска ми се.
– Едва ли може да понесе да ми говори повече от пет минути, така че ще ме извиниш, ако не съм съгласен.
– Младост – промълви Менчерес. – Толкова сляпа. Като стана дума за това, шах мат. – Блейк погледна дъската.
– Как, по дяволите? Ти, коварно копеле – каза той, виждайки капана, в който беше попаднал.
Менчерес погледна толерантно Блейк.
– Живял съм преди изобретяването на шаха. Ако успееш да ме победиш, тогава няма да съм научил много за годините си, нали?
Блейк знаеше, че Менчерес е бил наоколо от много години. Над четири хиляди – бе заявил небрежно вампирът, сякаш това не беше зашеметяващо число. Беше разказал на Блейк и за историята на вампирите. Как Каин е бил първият, след като Бог го проклел да пие кръв завинаги като напомняне, че е пролял кръвта на брат си Авел. Че те са живели в структурирани общества, управлявани от главен учител, и – противно на често срещаното твърдение на Холивуд – дървото в сърцето е неефективно за убиването им.
Блейк не попита защо Менчерес е толкова свободен в разкриването на тази информация. На кого щеше да каже Блейк? Скоро щеше да е мъртъв.
Елис се върна. Косата ѝ беше мокра, което я правеше да изглежда по-тъмно руса. В нейната каюта сигурно имаше душ, както в тази. Носеше памучни панталони с шнур, което изглежда беше нейния стил , но вместо суичър с цип върху потника, ръцете и раменете ѝ бяха голи. Погледът на Блейк се задържа върху бледата ѝ, сияйна кожа, спомняйки си как изглеждаше, без да я покриват дрехи.
Непредполагаше, че ще срещне жена като Елис сега, когато е в най-ниската точка на скоро приключилия си живот. На Блейк му се искаше да я беше срещнал преди демона, когато щеше да може да заведе Елис на истинска вечеря, а не само на бързо хапване във вагон-ресторанта на влака. Или на пиеса на Бродуей, или по дяволите, в някоя шикозна кръвна банка, ако това и харесваше. Елис беше проявила повече състрадание от повечето хора, с които се беше сблъсквал през последните няколко месеца. Искаше му се само да има нещо, с което да и се отблагодари.
Нямаше, разбира се. Единственото, което можеше да направи, за да покаже благодарността си, беше да направи последната глава от живота си възможно най-лесна за нея. Толкова малко неща все още бяха под негов контрол, но той можеше да посрещне края си като мъж. Никакво мрънкане или други подобни глупости. Много хора са умирали преди да им дойде времето. Заради демона в него Блейк всъщност беше отговорен за някои от тези преждевременни смъртни случаи. Справедливостта нямаше никакво значение, когато ставаше дума за живота – защо да плаче, че не получава справедливост в смъртта?
– Готова съм – каза Елис, като държеше плъзгащата се врата отворена.
Блейк се изправи.
– Аз също. – И ще го докажа, Елис, когато му дойде времето.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!