Джанин Фрост – Една с много пари ЧАСТ 3

Глава 3

От шестнайсетгодишна бях попадала в ситуации на живот и смърт, но те можеха да бъдат овладени с известна смелост – или безразсъдство, в зависимост от това кого питате – и моите ножове. Една капризна, взискателна наследница изискваше друг набор от умения. Такива, каквито изглежда не притежавах.

Ден втори по време на разговор с Тами:
– Значи си омъжена за Боунс, а? Как успя да го хванеш? Знаеш ли, с червената си коса и бялата си кожа приличаш на голяма захарна пръчка.

Ден трети:
– Боже, Боунс е секси. Ако бях на твое място, щях да се нахвърлям върху него по пет пъти на ден. Ако двамата се разделите, прати го при мен, а?

Ден четвърти:
– Пуснете ме от тази стая! Ще се обадя на полицията, на ФБР. Пуснете ме навън!

На петия ден, когато Дон все още не беше открил Гейбълс, Боунс и аз бяхме готови да вземем нещата в свои ръце. Ако чичо ми, с всички ресурси на армията и правителството зад гърба си, не можеше да открие Гейбълс, то той нямаше да бъде открит скоро. Да спрем живота си за няколко дни беше едно, но Боунс беше господар на голям вампирски род. Не можехме да се крием с Тами още дълго. Скоро щеше да се наложи да се върнем към обичайната си рутина; да се справяме с тънкостите и опасностите на живота в обществото на немъртвите.
Да не говорим, че престоят в малката къща с майка ми беше спрял сексуалния ми живот. Тези стени така или иначе бяха тънки като хартия, а при положение, че майка ми е вампир, всичко, което правехме, щеше да ѝ е толкова ясно, сякаш беше в същата стая. Идеята тя да чува всеки детайл от това как се целувам с Боунс не беше никак романтична, меко казано. Да, беше минало време да проявя активност в търсенето на Гейбълс.
Тръгнахме по почти неизползван път, който свършваше до голям промишлен склад. Съдейки по външния му вид, никога не бихте предположили, че това е нощен клуб, пълен със същества, за които средностатистическият човек не вярва, че съществуват. Наричаше се „Хапчето“. Боунс ме беше довел тук на първата ни среща, но нямаше да предприемаме пътуване по пътя на спомените. Бяхме тук за информация.
Паркингът беше отзад, заобиколен от гъста редица дървета, които скриваха броя на колите от всеки, който случайно се натъкнеше на самотния единичен път. За усамотено място, където безсмъртните могат да се отпуснат, „Хапчето“ беше идеален.
Разбира се, сърцебиенето, идващо от много от хората, чакащи да влязат, доказваше, че „Хапчето“ не обслужва само безсмъртните. Те са менюто, с крака – беше казал Боунс за хората, когато ме доведе тук за първи път. Това беше доброволна уговорка. Едно умело изпълнено вампирско ухапване можеше да се почувства по-добре от прелюдия. Освен това някои хора се въртяха около вампири с надеждата да бъдат повишени на следващото ниво в хранителната верига. Дори немъртвите имаха фенки.
Майка ми отказа да дойде с нас, заявявайки, че не иска да бъде около повече вампири, отколкото е необходимо. Фабиан остана, за да ѝ прави компания, което, изглежда, я направи щастлива. Колко далеч беше стигнала. Спомних си времето, когато майка ми щеше да избяга с викове от някой призрак, а не очаквайки с нетърпение да прекара вечер с такъв.
Така че само Боунс, Тами и аз минахме покрай хората на опашката. Хората и новите вампири можеше да се наложи да изчакат реда си, но майсторът вампир – и всеки с него – можеше да отиде направо до вратата. Докато се приближавахме, усетих как Боунс вкарва в себе си аурата на силата си, потискайки я до ниво, далеч по-ниско от това на мегамайстора, който беше. Това беше трик, в който Боунс се беше усъвършенствал през последните няколко месеца. Веднага връзката, която имах с него, беше едва забележима. Последният път, когато се беше затворил така, беше точно преди почти да умре. Усещането за тази празна стена, когато бях свикнала да се докосвам до настроението му, ми върна лоши спомени.
– Мразя, когато правиш това – прошепнах аз.
Той стисна ръката ми.
– Съжалявам, Котенце. Не искам да се обявявам пред никого, който още не ме познава.
Разбрах. Приглушаването на нивото на силата му беше по-добра маскировка за Боунс, отколкото боядисването на косата му или други промени във външния му вид.
Входът се охраняваше от яка, руса вампирка, която трябваше да е висока метър и осемдесет. Тя едва погледна Тами, усмихна се, когато видя Боунс, и после се засмя, когато погледът ѝ се насочи към мен.
– Знаех си го. Почакай да те види Логан. Казах му, че Боунс е довел Червения жътвар със себе си преди години, но Логан не ми повярва.
Бях разпознала откачалката от онази вечер, но се изненадах, че тя ме помни.
– Трикси, скъпа, мина много време – каза Боунс и я целуна по бузата. Тя му отвърна, преди да ми подаде ръка.
– Жътвар. За мен е удоволствие.
– Наричай ме Кат.- Червената Жътварка може и да беше прякорът ми сред немъртвите, но предпочитах да ме наричат със съкращението на истинското ми име.
Тами погледна Трикси с откровен поглед.
– Тя също ли е мъртва?
Трикси се усмихна, показвайки златното покритие на кътниците си.
– Това отговаря ли на въпроса ти?
– Фу – каза Тами.
Извърнах очи и измърморих „съжалявам“ на Трикси, но тя сякаш не се притесняваше от коментара на Тами.
– Вътре да няма фойерверки – каза Трикси и стисна ръката ми за последен път, приятелски.
Погледнах ръцете си и потиснах треперенето си. Един от новите ми трикове като вампир беше, че когато наистина се ядосам, от ръцете ми излизаха пламъци. Предполагам, че слухът за това се беше разпространил. Не би трябвало да ме изненадва. Никой не обичаше клюките така, както хората, които имаха вековен опит в разпространението им.
– Не сме тук за проблеми – каза Боунс.
Трикси се засмя.
– Това ще е денят, в който няма да оставяш неприятности след себе си, Боунс. Просто ги дръж далеч оттук.
– Тя те познава доста добре, а? – Попитах, след като влязохме вътре.
Устата на Боунс се изкриви.
– Не толкова добре, колкото предполагаш, Кат.
Това беше основателно предположение. Боунс изглеждаше като въплъщение на изкушението, а беше обикалял света стотици години, преди да ме срещне. Ако предположех, че е спал с всяка жена вампир, с която ме е запознал, щях да бъда повече права, отколкото да греша.
Отблъснах тази мисъл заедно с всички останали неща, върху които не обичах да се спирам.
– Хайде. Усещам миризмата на джин с тоник отпред.
Беше вярно. Усещах различните алкохоли, докато барманите ги наливаха, безбройните аромати на други хора, смесени с различни парфюми, миризма след миризма и привкус на кръв. Като прибавим това към пулсиращата музика, приглушените стробоскопични светлини, струпването на хора и енергията, която се излъчваше от всеки без сърцебиене, се почувствах почти пияна от сетивно претоварване.
– Последния път не можа да го усетиш, но сега можеш, нали? – Прошепна Боунс. – Колко тънка е тук границата между нормалното и паранормалното. Казах ти, че Охайо е гореща точка за свръхестествени явления. Този клуб е изграден върху още по-голямо такова. Чувства се като заряд в кръвта ти, нали?
Така е. Нищо чудно, че немъртвите се стичаха към горещите точки. Алкохолът и наркотиците вече не можеха да им въздействат, но заобиколени от всички нечовешки обитатели, където магията сякаш пулсираше точно под повърхността, беше чувствен и вълнуващ.
– Забрави за питието. Да танцуваме.
Гласът ми прозвуча по-ниско, отколкото възнамерявах. В тъмните дълбини на очите на Боунс се появи зелено.
– Ще ме оставите ли поне веднъж да танцувам и да се забавлявам? – Измърмори Тами.
Боунс протегна ръка.
– На всяка цена. Само че не напускай дансинга по никаква причина, иначе ще те затворя в гардероба за една седмица.
Дори и Тами да не знаеше от опит, че Боунс никога не блъфира, изражението му сигурно я убеди, защото тя се сгърчи.
– Остани на дансинга. Разбирам.
– Добре, тогава. Върви.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *