Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-10

КАЛИСТА

Събуждам се на хладно и удобно. Прохладно, хм, притискам се по-близо до освежаващата температура, наслаждавайки й се. Това място е гадно, но тук, близо до Ладон, е приятно. Той е толкова хладен на допир, че е все едно да имаш личен климатик. Той се раздвижва и се движи срещу мен, което е приятно по съвсем друг начин. По дяволите, той е секси. Искам го, но щом си помисля за това, в съзнанието ми изникват моите приятели. Изгубени и уплашени в пустинята там. Трябва да го накарам да разбере. Знам, че той ще им помогне, ако успея да го накарам да разбере.
Той ме потупва по страната, след което изпълзява от малкия заслон. Преобръщам се и гледам как той пали малък огън, след което приготвя закуска за нас. Мога само да се надявам, че ще е повече от онова вкусно месо. Никога досега не съм яла нещо, което да е толкова вкусно. Беше освежаващо и ме накара да се почувствам отново жива. Главоболието ми беше изчезнало, след като го изядох и всичко останало. Гледам как той изважда няколко парчета от него, нанизва ги на пръчки, после ги поставя над огъня. Усмихвайки се, изпълзявам навън и се присъединявам към него. Той не изглежда по-зле след борбата с онова чудовище. Прокарвам ръка по бицепсите му и после по гърдите му. Той ме поглежда и се усмихва.
– Калиссста – казва той, все още изтегляйки „С“.
– Ладон – отговарям аз.
Ядем предимно в мълчание. Слънцето вече е жарко и знам, че с напредването на деня ще става все по-горещо. Докато се храним, разглеждам всички растения, които растат около този оазис. Завладяващо е и наистина искам да отделя време, за да проуча как са се приспособили както към горещината, така и към почвата също. Ние сме катастрофирали тук и дори да бъде изпратен спасителен екип, което е съмнително, ще минат поколения, преди да пристигнат. Ако моят народ иска да оцелее, ще трябва да се адаптираме. Ладон приключва с яденето, прибира всички запаси, после внимателно гаси огъня. Изправя се, казва нещо и прави движение към дърветата. Прави ми знак с движение, с което иска да седна. Долавям идеята, че иска да остана тук.
– Добре, разбира се, ти върви. Аз оставам, няма проблем, самотен рейнджър – провиквам се, сякаш той има представа кой е самотният рейнджър, или аз бих имала, ако Джони Деп не беше направил филм. Обичам стари филми.
Ладон кимва, след което се насочва към дърветата и се изгубва от погледа. Сигурна съм, че водата трябва да е в тази посока. Намираме се на ръба на оазиса и възнамерявам да използвам възможността да го изследвам и да събера някои растения за изследване. Първото, до което стигам, е нещо като миниатюрен кактус с червен оттенък. Има остри шипове и реагира на околната среда около себе си. Когато се приближавам, то трепери и вибрира. Когато застана неподвижно, то спира. Намирам малка пръчица и се насочвам към него, а той се отдръпва. Очарователно!
Събирам проби, където мога, но голяма част от флората е жива по интересен начин с вградени защитни механизми. Изгубвам се в странстването си, докато изследвам, докато не чувам звука на течаща вода. Колкото повече се приближавам до водоизточника, толкова по-разнообразен става растителният свят, затова се насочвам към него. Пясъкът отстъпва място на буйна растителност, която прилича на трева, но е с по-широки листа и по-здрави стъбла. Все пак е зелена, което е приятно да се види. Има такива малки яркожълти цветчета, които растат на малки групички. Спирам и събирам няколко от тях, докато вървя.
Водните пръски са силни, докато се приближавам до още от онези странни дървета с масивна основа. Заобикаляйки едно от тях, виждам басейна, който е сърцето на оазиса, и още много други неща. Ладон е във водата и я плиска върху себе си. Водата стига само до бедрата му, като оставя всеки сантиметър от него открит в прекрасна гледка. Той е красив, невероятен и зашеметяващ. Нямам достатъчно прилагателни, за да опиша сексапила му. Докато го гледам, той събира вода в ръцете си и след това я излива върху главата си. Докато тя се стича, слънчевата светлина блести от мокрите люспи и великолепното съвършенство на мускулите му. Люспите покриват по-голямата част от тялото му с меки цветове, които варират от жълто до синьо и образуват красива шарка.
Членът му виси вял между краката и е впечатляващ. Страшно много. Никога не съм виждала толкова голям пенис, но той изглежда нормално спрямо огромната му фигура. Той е с размерите и дължината на предмишницата ми, а отгоре има поредица от ръбове. Масивните му мускулести гърди се огъват и отпускат, докато се навежда за още вода, а твърдите линии на коремните му мускули се напрягат, а после се изправят. Той държи водата високо над главата си и я излива, след което се навежда и изважда нагоре две шепи пясък, които използва, да се почисти.
Аз съм мокра и наистина искам да се докосна, за да се облекча. Не, искам ТОЙ да ме доведе до облекчение, както направи онази първа нощ, и искам още, но какво си мисля? Дори не знам дали наистина сме съвместими. Разбира се, той има член, но той е голям! Твърде голям, за да се справя с него, сигурна съм. Въпреки това не мога да откъсна очи от него и тогава изведнъж осъзнавам, че той ме гледа, защото този масивен член се изправя и застава нащрек. Бузите ми изгарят по-силно, отколкото може да отчете дори палещото слънце.
– Хм, здравей, хм, да, Ладон, хм – заеквам аз.
– Калиссста – казва той, а „с“ в името ми е по-изразено от всякога.
Поглеждам надолу, смутена, но чувам, че той се движи към мен. Прехвърляйки се от крак на крак, не знам какво да правя. Поглеждам нагоре и той ме гледа с нещо, което мога да изтълкувам само като желание. Той ме иска, но какво е това? Как може да е това? Никой не ме иска, не и наистина, аз съм просто момичето с ботаниката. Горещи момчета като това, дори и да е извънземен, не ме искат.
Той е близо. Твърде близо. Имам чувството, че няма достатъчно въздух. Не мога да си поема дъх. V-то на долната част на коремната му преса, твърдото му бедро, а след това и пенисът му попадат в полезрението ми, докато се взирам в земята, твърд и красив, когато слънцето се отразява от цветните хребети. Той изръмжава, протяга се и ме хваща за раменете.
– Калиссста – казва името ми като мантра.
Страхът и желанието се борят в мен. Той ме иска, но това е лудост. Поставя пръстите си под брадичката ми и я повдига, докато не срещна очите му. Странните му, примамливи очи, които събуждат в мен неща, които дори не мога да се преструвам, че разбирам. Искам да му се отдам и той кимва бавно. Прокарва дланите си по ръцете ми, меки и нежни. По гръбнака ми преминава тръпка, която ме кара да се разтреперя. Той спира, взирайки се в очите ми, след което възобновява галенето нагоре-надолу. Прокарва пръсти през косата ми, след което обхваща лицето ми с масивните си ръце. Навежда се, приближава се, после се приближава още повече. Ще ме целуне, знам, че това предстои, искам го, но не, страхувам се. Прекалено се страхувам, изкрещявам и скачам назад.
Той съска и се навежда към мен, достигайки ме. Очите ми се разширяват, защото страхът изпълва стомаха ми с киселина и цялата треперя. Той е огромен и ме обзема желание да избягам. Не мога да му устоя. Обръщам се и бягам колкото се може по-бързо. Тичам сляпо, блъскайки се в дърветата, тичам със сълзи, които се стичат по лицето ми, без да мисля. Без цел, без представа къде отивам и защо. Бягам с надеждата за спасител. Тичам, докато краката ми не ме носят повече и не се сгромолясвам на купчина и не се разплаквам.
Сълзите раздират тялото ми, докато лежа там, докато най-накрая не спират. Тогава осъзнавам, че съм жадна и че някъде в лудото си бягане през гората съм изгубил раницата си, в която имаше вода и единствените ми запаси.
– По дяволите, идиотка – ругая се. – И сега какво? – Говоря на глас, за да не изпадам в паника.
Изправям се и оглеждам обстановката. Изгубих се, наистина много се изгубих.
– Добре, ама да бягаш сляпо из чуждата планета, далеч от единствения човек, който може да ти помогне най-много, е глупаво. Разбирам. Бележка за себе си: следващия път не се страхувай от големия пич, става ли? И така, той е мощен като… дракон. И какво от това?
Поклащам глава на собствената си глупост. На няколко метра пред мен има храсталак от някакви дървета. Те нямат долни клони, но горните са дебели и богати на много листа, които правят сянка на слънцето. Някои от тях са достатъчно близо, може би ще мога да се промуша между тях, ако внимавам, и да се издигна достатъчно високо, за да се ориентирам.
– По дяволите, аз съм като една от онези глупави тийнейджърки във филм на ужасите. О, боже, чудовищен пенис, бягам през гората! Всичко, което трябваше да направя, беше да си изгубя ризата по пътя и щях да бъда перфектната стръв за сериен убиец.
Джоли обича такива глупави стари филми на ужасите и ме принуждаваше да ги гледам отново и отново. Джоли. Надявам се, че тя е добре, както и всички останали. Дали ме търсят? Сигурно са ме отписали като мъртва. Това ме натъжава, но ако са живи, всичко е наред. Ако успея да намеря отново Ладон, знам, че ще успея да го накарам да разбере и когато се върна, ще бъда герой. Той ще помогне на моя народ да оцелее. Знам, че ще го направи.
– Дали? – Питам се, докато пристъпвам между дърветата. – Откъде знаеш това, мис Смотана?
Предполагам, че не знам, но чувствам, че ще го направи. Искам да кажа, че той е бил толкова нежен и мил с мен. Той е мил, предполагам.
– Мил? – Питам някого. И като няма никого, разбира се, отговарям сама. – Да, сладка, сякаш съм принцеса.
Смея се на себе си. Може би горещината ме е налегнала. Толкова съм пресушена и главоболието ми се е върнало. Колкото и вода да пия, все съм суха. Месото, което ми даде снощи, ми помогна. То изпрати хладна тръпка през всичките ми крайници, разпространявайки се от корема ми в приятно усещане. Беше невероятно и по дяволите, какво не бих дала за още от него.
– И така, да, аз съм принцесата на Вулкан и сега съм изгубена. Ладон може да бъде моят принц и да дойде да ме намери всеки момент.
Встрани от мен се отчупва клонче, след което дърветата шумолят над главата ми. Скачам, търсейки източника, а когато го виждам, изкрещявам. Огромно, приличащо на горила нещо излиза иззад едно от дърветата. То има масивни ръце, които приличат на малки дървесни стволове. Огромните му юмруци са на земята, докато то върви напред, спира и удря земята. Гъста козина се подава на раменете му и се спуска по горната половина на ръцете, но долната половина е гола кожа, която е с наситен син цвят. То има остри кафяви очи, които следят всяко мое движение. Наведено и опиращо се на ръцете си, както е, нещото все още е високо почти колкото моите собствени метър и осемдесет. Стоя замръзнала и се опитвам да не го провокирам.
– Извинете? – Казвам. – Не знаех, че този район е заявен.
Отстъпвам крачка назад, но то не помръдва, затова правя още една крачка назад. Тогава дървото над мен се разтреперва и нещо пада. Забелязвам го с ъгъла на окото си и изкрещя, падайки на колене и защитавайки главата си. Зад мен има още един. Дърветата се побъркват от дрънчене, после още от съществата падат на земята като падащи кокосови орехи, само че вали дъжд от огромни примати. Те си викат един на друг, докато някои от тях се удрят в гърдите или се удрят в земята. Няколко от тях се блъскат един друг, но основното ми притеснение е, че съм заобиколен. Те спазват дистанция, но и ме държат в средата. Завъртам се в бавен кръг, опитвайки се да видя всички едновременно.
– По дяволите – промърморвам, след което първият се приближава и аз се завъртам с лице към него. – Стой там!
Изкрещях, но това няма значение. Той се приближава стъпка по стъпка. Посяга към мен с масивната си ръка, която изглежда достатъчно голяма, за да смаже главата ми, без да се замисли. Замръзвам, без да мога да помръдна. Всеки мускул блокира и единственото, което мога да направя, е да мърморя и да правя всичко възможно да не плача. Той докосва косата ми и прокарва пръст през нея. Когато се отдръпва, въздъхвам с облекчение, което се превръща в писък, защото се движи с ослепителна скорост, сграбчва косата ми в юмрука си и я дърпа. Със сила ме поваля на земята, а писъкът ми не спира.

Назад към част 9                                                                    Напред към част 11

 

 

 

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *