ЛАДОН
– По дяволите – съскам, хвърлям дрехите си обратно върху себе си и събирам чантата си.
Искам я и знам, че й е харесало моето удоволствие, защо избяга? Няма смисъл в това което прави. Тя няма смисъл! Няма защита, няма оръжия, не е достатъчно силна, за да вдигне сама клон на бабона, и бяга сляпо. Глупава и опасна. Трябва да я намеря, преди да се е блъснала в нещо. Цвят или онази глутница от снощи. Тук има малко неща, които ще убият нищо не подозиращия. Таджс не е прощаващ глупостта дом.
Напълно облечен, поемам по следите ѝ и тръгвам след нея. Гневът пулсира с всеки удар на сърцето ми. Когато я намеря, ще я накарам да разбере, че не може да направи това отново. Тя е най-голямото ми съкровище и няма да позволя да умре. Спирам и коленичам. Следите ѝ са ясни и лесни за проследяване. Поглеждам напред и виждам храсталак от дървета бабоа. По дяволите, мейджуна може да живее там. Може би е свила настрани. Тичам, знаейки в сърцето си, че не го е направила. После чувам писъка ѝ и разпервам криле, като скачам с всяка втора крачка, за да се движа по-бързо.
– ЛАДОН! – изкрещява тя името ми и гневът пулсира в отговор.
Каквото и да я заплашва, ще изпита гнева ми. Ще го разкъсам с голи ръце. Тя е моя, нищо не може да ѝ навреди. Прескачам един паднал клон, достигайки до храсталака от дървета. Племето мейджун е на земята и я обикаля. Алфата им я държи за косата и я влачи из кръга, докато останалите се удрят в земята и в гърдите.
– КАЛИССССТА! – Рева, скачам високо във въздуха и свалям лохабера от гърба си.
Краката ми се удрят в дървото на бабона на няколко метра височина и аз го използвам, за да се издигна още по-високо във въздуха. Крясъкът ми привлича вниманието на мейджуните. Те поглеждат нагоре и крещят от страх или от пренебрежение. Алфата спира да влачи Калиста. Издига се на задните си крака и се удря в гърдите, като реве срещу мен. Вдигам лохабера над главата си, като го държа в двете си ръце, и замахвам надолу с намерението да го забия в черепа му. Той гледа как се плъзгам надолу. Замахвам към главата му и той отвръща, като ме удря в корема и ме хвърля назад.
Въздухът се изтръгва от мен. Размахвам криле, опитвайки се да възвърна контрола си, докато опашката ми бясно се мята от една страна на друга. Удрям се в едно дърво бабоа достатъчно силно, за да ме нарани, но люспите ми ме спасяват от счупване. Придърпвам крилата си, спускам се по ствола на дървото и се приземявам в клек с готов лохабер. Алфата лае и удря земята със звук, който почти имитира смях.
– Lafitupfuzbal thatsmy Ладон – казва Клариса думи, които не разбирам, но разпознавам името си в края им.
Не откъсвам поглед от алфата. Той пристъпва напред, заплашително, докато удря земята. Задържам позицията си и не откъсвам поглед от него. Ако го направя, той ще се почувства доминиращ. Той е на моята територия, нищо тук не е доминиращо над мен. Пристъпвам напред, когато той се отдръпва, и издавам безсловесен звук на съскане. Алфата поклаща глава, удря се в земята, после прави няколко бързи крачки напред, като отново блъска пясъка. Аз се държа неподвижно и той се оттегля.
Тълпата около него дюдюка и издава звуци, виждайки, че алфата им е предизвикан. Те удрят по земята и го подкрепят. Той се оглежда, после ме поглежда. Гледаме се дълго време, след което аз пристъпвам напред с готов лохабер. Предпочитам да не го убивам. Те не са лоши животни и не позволяват на глутниците да се сгъстят твърде много. Месото им също не е подходящо за ядене, така че няма какво да спечеля от смъртта му. Всичко, от което се нуждая, е той сам да разбере това.
Той удря земята, а после се изправя на задните си крака и разперва широко ръце на страни. Калиста го наблюдава иззад гърба му и започва да се отдръпва назад.
– Ладон! – извиква тя.
Очите ми се стрелкат към нея за миг, а после алфата се втурва към мен. Завъртам лохабера си и падам в клек, като го държа пред себе си, готов да приема атаката му. Той се плъзга, за да спре точно до точката на контак. Той удря земята. Свалям едната си ръка от лохабера и удрям по земята, след което посочвам нагоре към дърветата. Алфата поклаща глава настрани, затова повтарям движенията. Той се отдръпва бавно, след което издава звук. Скача назад, прелита над Калиста и се хваща за едно от дърветата бабои. Останалата част от стадото се присъединява към него и след миг изчезват в прикритието на короната. Моето съкровище тича и ме прегръща. Обгръщам я за миг, после я хващам за кръста и я поставям твърдо далеч от мен.
– Можеше да те убият! – Крещя, страхувайки се за нейната безопасност и ядосвайки се на мейджуна, който все още кипи в мен. Тя избяга и се изложи на смъртна опасност. Не разбирам. Тя поклаща глава и в очите ѝ се появява влага, което само ме кара да се объркам още повече.
– Не! Не можеш да го направиш, не осъзнаваш ли колко опасно е това, което току-що направи? Какво щеше да стане, ако не бях дошъл навреме. Онзи алфа щеше да те обяви за своя собственост. Можеше да си мъртва! – Искам да разбере, да знае, че не може да направи това отново. Влагата в ъгълчетата на очите ѝ се стича по бузите ѝ и тя се отдръпва от мен, вдигайки ръце пред себе си, за да се предпази.
Аз пристъпвам напред, сочейки с пръст към дърветата.
– Опасност! – Казвам на висок глас, като се опитвам да натъртя на думата.
Тя се спъва назад и тогава я виждам.
Тя се страхува.
От мен.
Спирам да се движа и я поглеждам шокирано. Влагата се стича по бузите ѝ, а тя клати глава настрани и повтаря нещо. Това е една и съща дума, така че се вслушвам внимателно в звученето ѝ, докато ми стане познато.
– Сори, сори, сори – казва тя отново и отново, като се тресе, докато капките продължават да се търкалят по лицето ѝ.
Аз съм празен. Целият ми гняв е изчезнал, оставяйки след себе си съжаление. Тя се тресе и с всяко потрепване на тялото ѝ ми се струва, че собственото ми сърце се разбива с него. Тя кръстосва ръце на гърдите си и се взира в земята, като продължава да повтаря една и съща дума отново и отново. Придвижвам се бавно, за да не я изплаша, докато не съм достатъчно близо, за да я взема в прегръдките си. Тя се хвърля около мен, поставя главата си на гърдите ми и продължава да ридае. Притискам я плътно до себе си и я галя по главата, издавайки успокояващи звуци. Тя се притиска към мен, докато най-накрая риданията спират и тя просто ме държи здраво.
Галя я по косата и надолу по гърба ѝ, а после отново нагоре. Харесва ми как се чувства в ръцете ми. Желанието пулсира ниско в стомаха ми. Искам я, но не и ако това ще я изложи отново на опасност. Не разбирам какво се случва с нея. Дори не отбелязвам колко време стоим там заедно, но достатъчно дълго тя е спокойна.
– Трябва да се върнем в лагера – казвам, поглеждайки към слънцето.
Късно е, няма да успеем да стигнем до друг лагер. Оглеждам Калиста, тя е покрита с порязвания и синини, които трябва да се обработят, за да се избегне инфекция. Държа я на една ръка разстояние и я оглеждам, докато се уверя, че няма сериозни наранявания. Тя говори, казва много неща, така че кимвам и след това я свалям на краката ѝ.
Не след дълго се връщаме в лагера ни. Поставям я точно в заслона и след това ѝ правя знак да остане. Когато се убеждавам, че изглежда разбира, отивам в сърцето на оазиса и пълня бутилките с вода и на двама ни. Изпитвам леко притеснение, докато се връщам в лагера, защото ми хрумва, че тя може отново да е избягала. Изпитвам чувство на облекчение, когато разчиствам дърветата и я виждам да седи все още там.
Взимам раницата си и изваждам мазилото, което нося със себе си. Правя го от ноктите на симидчетата. Когато ги стривам и смесвам с влагата от листата на цветето, се получава паста, която се бори с инфекциите и помага на раните да заздравеят по-бързо. Мирише ужасно, но е изключително ефективно. Изваждам запушалката от тубата, в която я съхранявам, и след това коленича до Калиста. Иска ми се да можех да разбера какво казва тя. Малкото думи от езика ѝ, които знам, са недостатъчни, за да разбера за какво говори. Тя обаче не спира да говори.
Харесва ми фактът, че тя има какво да каже. От много отдавна не съм разговарял с друго същество.
Взимам лявата ѝ ръка в моята и я оглеждам внимателно. Една драскотина е особено дълбока и има вероятност да се инфектира. Натопих пръста си в мазилото и го поставих върху раната. Щом я докосвам с него, тя подскача и издава писък. Опитва се да се отдръпне, но аз затягам хватката си и я задържам неподвижна.
– Това ще помогне – казвам, знаейки, че тя не разбира думите ми, но се надявам намерението ѝ да проличи.
Поклащам глава, докато говоря. Тя говори бързо и поклаща глава настрани.
– Не. Помогни – казвам, като използвам смесица от моя и нейния език, тъй като единствената дума, която знам, е „не“. – Помощ – повтарям отново.
Тя спира да говори и гледа устата ми, така че повтарям думата бавно. Нужни са само шест пъти, преди тя сама да произнесе думата. Знам, че е разбрала, когато протяга ръката си и посочва раната, след което казва „помощ“. Усмихвам се и кимам, след което се връщам към поставянето на мехлем върху нея. От опит знам какво е усещането от мазилото. Когато за пръв път докосне отворена рана, тя изгаря, но после се превръща в студено усещане. Тя се справя добре с това и съм впечатлен от силата ѝ. Довършвам лявата ѝ ръка, след това вземам дясната, като се грижа за всяка малка рана. Всяка отворена рана е покана за инфекция.
Когато приключвам с ръцете ѝ, се насочвам към ризата ѝ. Тя поглежда надолу, казва нещо, после отново ме поглежда. Повтарям движенията си, след което посягам към ризата ѝ и се опитвам да я сваля. Тя се отдръпва от мен и аз се мръщя със съскане. Не ми харесва, когато тя ми отказва. Тя казва още думи, но не ме интересува какви са те, раните ѝ са по-важни.
– Трябва да погледна – казвам, като отново посочвам ризата ѝ и имитирам, че я свалям.
Тя въздъхва, поглежда към земята, после хваща подгъва на ризата си и я издърпва над главата си. Докато ризата се издига нагоре, минава през гърдите ѝ и те се повдигат, а после отскачат надолу. Кафявите кръгове на върха на хълмовете задържат вниманието ми и изведнъж осъзнавам, че не дишам. Сърцата ми бият в двойно число, а опашката ми се сковава. Тя е завладяваща и красива. Чудя се какъв ли би бил вкусът на гърдите ѝ и трябва да се преборя с желанието да го разбера.
Гърдите ѝ се издигат и спускат бързо. Точките в центъра на кръговете се сковават, сякаш стоят нащрек. Тялото ми реагира при такава открита демонстрация, което кара члена ми да се втвърди. Под дясната й гърда има огромна лилава синина, която ясно показва вътрешни увреждания. Потапям два пръста в мазилото и докосвам кожата ѝ точно над синината. Тя подскача, докато аз го правя, викайки от болка. Дръпвам ръката си назад и поклащам глава настрани.
– Съжалявам – казвам, като вдигам ръцете си с длани към нея.
Тя кимва, сякаш разбира, и аз отново посочвам синината, а после соча мазилото върху пръстите си. Тя стиска зъби и кимва. Протягам ръка към нея и я докосвам, като се държа възможно най-нежно, докато разнасям мазилото върху синината. В ъгълчетата на очите ѝ отново се образува влага и започва да се стича по бузите ѝ. Със свободната си ръка улавям една капка, докато пада.
– Защо? – Питам я, като я задържам между нас.
Тя поклаща глава настрани. Кимвам, разбирайки, че може би и тя не знае. Довършвам разнасянето на мехлема върху синината ѝ, след което подновявам проверката си. Тя има и други малки ранички, всяка от които обработвам, докато не прегледам всички части на гърдите ѝ, и се насочвам към панталоните ѝ. Тя се поколебава само за миг, после ги сваля и ги оставя настрани. Докато го прави, до мен достига опияняващата ѝ миризма и и без това стегнатият ми член се втвърдява още повече. Толкова е примамлива и вълнуваща, че почти изхвърлям първия си товар, без дори да я докосна.
Затварям очи и вдишвам дълбоко, наслаждавайки се на аромата ѝ. Желанието ми пулсира като трети удар на сърцето в мен. Нуждата ми да я имам се съчетава единствено с желанието ми да ѝ доставя удоволствие. Искам я повече, отколкото мога да изразя с думи. Това е непреодолимо чувство, потребност, която е толкова дълбока, че е част от това кой и какво съм. Тя ме докосва и тръпка преминава през гръбначния ми стълб, когато желанието ми пламва в ревящо слънце. Отварям очите си и срещам нейните. Красиви, блестящи, и аз попадам в тях, губейки себе си.
Назад към част 10 Напред към част 12