Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-3

 КАЛИСТА

Утрото винаги е толкова рано. Уф. Преобръщам се и се протягам, след което натискам ключа на стената, който спира мигането на светлината на тавана. Най-досадният будилник във Вселената. Изтъркулвам се от койката, краката ми се удрят в пода и се спъвам в репликатора. Три звукови сигнала и в стаята се разнася мирис на прясно кафе „Верона“. Сядам на ръба на койката си и чакам да свърши, след което го вземам и отпивам от топлата, възхитителна напитка. Докато топлината й се разпространява в организма ми, бавно се събуждам. Влизам в банята си и оставям топлия въздух, изпълнен с йонни частици, да ме измие, след което се грижа за зъбите си и оправям косата си.
Облечена и готова, излизам от стаята си и влизам в общото помещение, което споделям с още две момичета. Всички общежития са проектирани по този начин, достатъчно уединение, за да се запазим здрави, но пространството на един колониален кораб е на висота. Джоли се е свила на дивана, подпряла крака под себе си, и отпива от кафето си. Изглежда бодра и готова за работа, проклета да е. Винаги е пълна с енергия и аз ѝ завиждам.
– Добро утро, слънчице! – Джоли се усмихва.
– Точно така – мърморя аз.
– Още един ярък и красив ден. Време е да станем и да заблестим, да се поразтъпчем!
Джоли се изправя на крака, докато изпълнява сутрешната си рутина.
– За Бога, можеш ли да млъкнеш по дяволите! – Амара изкрещява, излизайки от койката си.
– Не бъди мечка – казва Джоли и се завърта на крака, за да се изправи пред Амара.
Амара е шумна, нахална и е свикнала да дава заповеди. В лицето ѝ има сурова красота. Тя има силна челюст и остър нос, които внушават авторитет. Късата ѝ тъмна коса се е разрошила, а очите ѝ изглеждат изтощени.
– Не си ли спала през изминалата нощ, Амара? – Питам я.
– Не и госпожа Щастие изобщо не ми помага – мърмори тя.
– Защо не? – Питам я.
– Защото е досадна? – отговаря тя с поглед към Джоли, която изплезва език към нея.
Амара присвива очи.
– Исках да кажа защо не си спала през нощта? – Уточнявам.
– Корекции на курса, държа ни всички будни до късно – казва тя.
– Мислех, че всичко това е автоматично, че компютърът прави всичко това.
– Така е, но той откри нещо, което не можеше да разбере, и трябваше да го коригираме.
– Това не е ли странно? – пита Джоли.
– Да – отговаря Амара, без да иска да уточнява.
– А всичко ли ще бъде наред? – подканя Джоли.
– Защо не се придържате към отглеждането на плевели или каквото по дяволите правите вие двете? Оставете пилотирането на тези от нас, които познават нещата, добре?
– Ние сме биохимици, много ви благодаря, ваше височество – отсича Джоли. – Ако не беше нашата работа, вие, високопоставените пилоти, щяхте да гладувате.
– Точно така, благодаря, храната е толкова прекрасна напоследък – казва Амара и поклаща глава.
– Ние не сме готвачи! – Джоли възкликва, като се нахвърля на стръвта, а аз въздъхвам.
– Тя те дразни, Джоли – увещавам я аз.
– О, точно така – казва Джоли и свива рамене. – Както и да е.
Стаята се разтърсва силно и трите губим равновесие. Въртя ръцете си, за да се опитам да остана изправена, след което падам на дивана. Декорациите, които имаме на рафтовете из стаята, се разхвърлят на пода и изпълват ушите ми със звука на трошащо се стъкло.
– Какво, по дяволите? – Питам, когато треперенето спира.
– Уау! – Джоли вика.
– По дяволите – изръмжава Амара.
– Амара, какво стана…
Въпросът ми е прекъснат, тъй като светлината в стаята се променя от бяла на червена и започва да мига. Чува се далечен алармен сигнал, който отеква в нашето пространство. Кръвта ми се смразява, а стомахът ми се свива в стегнат възел.
– Амара? – Джоли пита, а гласът ѝ трепери от страх.
Цял живот сме тренирали това, но никой никога не е очаквал истинска аларма. Всичко е теоретично, защото има само малка шепа събития, които биха накарали алармите да се задействат, и нито едно от тях не е добро.
– Знаете тренировките. Трябва да се приберем в спасителните си капсули – нарежда Амара.
– Но какво е това? – Питам.
Амара ме поглежда с натежали очи.
– Не знам.
Тя лъже и аз го знам, но няма време да спорим, защото алармите стават все по-силни, докато стаята се разтърсва отново. Светлината започва да мига в различен ритъм. Амара я наблюдава внимателно, докато аз се мъча да си спомня кодовете, които научихме в основното училище.
– По дяволите – промърморва Амара, след което скача в движение.
Тя хваща Джоли и ѝ помага да се изправи на крака. Стаята се разтърсва силно и аз отново падам на задника си. Изправям се на крака и виждам как Амара и Джоли се подкрепят взаимно. Стигам до тях, държим се една за друга и си проправяме път към вратата. Веднага щом тя се отваря, се задушаваме от дима, който изпълва коридора. Други хора изпълват пространството, плачейки и крещейки, докато се опитват да си проправят път през дима и да останат изправени, докато подът се клати и надига под краката ни.
– Амара, какво, по дяволите, е това? Дим? В нито едно от нашите учения не е имало дим – питам аз, като я хващам за раменете и я принуждавам да ме погледне.
Тя свива устни и стяга челюстта си. Поклаща глава и гледа настрани, докато другите момичета си проправят път покрай нас към собствените си станции или спасителни капсули в зависимост от задачите им.
– Пирати – отговаря ми Амара. – Трябва да стигнем до станциите си. Сега.
– Бъзикаш се с мен – казвам аз. – Мислех, че те са нещо като мит, като Империята или нещо подобно?
– Не, не са – отговаря тя.
– ПИРАТИ! – крещят едновременно три момичета, които се борят по коридора, чули Амара.
– Не, успокойте се. Вървете по местата си – нарежда Амара.
Тогава за първи път чувам изстрели. Звукът им отеква по коридора, отразява се от стените и отеква в ушите ми, предизвиквайки звън, който не спира.
– Какво беше това? – Джоли ме пита.
– Изстрели? – Превръщам го във въпрос, защото предполагам. Досега съм ги чувала само по филмите.
Всичко около нас е хаос. Хората тичат и крещят. Трите се държим близо една до друга ,а Амара влиза в ролята на лидер, която с удоволствие ѝ позволявам. Проправяме си път от нивата на общежитието към главната пътна артерия и тогава нещата от лоши стават кошмарни. Всички лампи на тавана мигат в червено в такт с ревящите аларми. Въздухът е изпълнен с гъст дим, от който крещящи хора тичат към пунктовете си за сигурност или просто бягат в страх и объркване. Джоли държи ръката ми в смъртоносна хватка, а аз държа ръката на Амара, докато тя си проправя път през тълпата. Над главите ни въздухът се прорязва от звънлив звук, предшестван от синя светкавица.
– По дяволите – проклина Амара, докато и трите се прикриваме.
Писъците стават все по-силни, докато си проправяме път напред към определените ни спасителни капсули. Не е толкова далеч. Цял живот сме тренирали това и се предполага, че в случай на извънредна ситуация на всеки трябва да му отнеме по-малко от две минути, за да достигне до спасителните капсули. Сега ни отнема много по-дълго време от това. Димът, писъците, страхът – всичко допринася за това, но никой не действа спокойно, както по време на ученията. Всички са полудели, тичат тук и там, плачат и ридаят. Изглежда, че и ние тичаме срещу тълпата, което не помага.
– Бягай! – крещи един тъмнокос мъж и сграбчва Амара, когато се появява от дима. – Те са там!
Той я пуска и се затичва бързо покрай нас. Поглеждам след него, а после към Амара.
– Не му обръщай внимание, те са в паника – казва тя и продължава напред.
Изминаваме по-малко от десетина метра, когато над бръмчащите аларми се разнася смразяващ кръвта писък.
– НЕЕЕЕЕ!!!!!
Кръвта ми се смразява, а косъмчетата по ръцете ми се изправят. Стомахът ми се свива на твърд възел, принуждавайки киселината да си проправи път нагоре по гърлото ми. Димът се завихря около нас, докато се движим бавно напред. Димът се разсейва и пред нас се появяват трима мъже, но това не са нашите хора. Кожата им е с оранжев оттенък и груб вид. Устните им са пълни с остри зъби, а от двете им страни излизат две заострени и извити бивни. Горната част на главите им е плешива, но имат черни коси, приличащи на дред кичури, или пипала отстрани и отзад с метални ленти нагоре и надолу по всеки отделен кичур. Облечени са в космически кожи – екипи, предназначени да се ползват като космически костюми за кратки преходи в студения вакуум. Въоръжени са с тояги, а един от тях има пистолет, който насочва към нас трите. На земята пред тях лежи четвърти мъж, който държи на земята момичето, от което идваха писъците.
– Е, добре, момчета, късметлийският ни ден! – казва пиратът с пистолета на общ език и се усмихва, за да покаже острите си, гадни, жълти зъби.
– О, не – извиква Джоли до мен.
Амара пристъпва напред и някак си успява да измъкне оръжието на пирата от него. Чува се силен пукот, след което главата му се взривява, тъй като в челото му се образува нова дупка, и той пада на земята. Оглеждам се, на стената до мен има монтиран пожарогасител, така че го грабвам от там и тичам напред, размахвайки го лудо пред себе си. Крещя, изпълнена с ярост и гняв, каквито никога преди не съм изпитвала. Този, който е отгоре на момичето, е с панталони около коленете. Той поглежда нагоре точно когато замахвам и се опитва да се претърколи, но аз го удрям право в горната част на главата и усещам как черепът му се смачква от силата на удара. Течност се разплисква по мен и стомахът ми се обръща. Изисква се цялата ми воля, за да не падна на колене и да не повърна. Клекнах до момичето и тогава осъзнах, че я познавам.
– Инга – казвам тихо и се протягам към нея.
Тя се отдръпва от мен, викайки, а по лицето ѝ се стичат сълзи.
– НЕ! – изкрещява тя, като се оглежда диво и се отскубва назад.
– Инга, спри! – Крещя й.
Очите ѝ се спират на мен и аз ги виждам ясно.
– Калиста? – казва тя, а гласът ѝ трепери.
– Добре си, хайде, трябва да стигнем до спасителните капсули – казвам успокоително.
Тя кимва и дърпа дрехите си, опитвайки се да се прикрие. Амара и Джоли застават около нея и трите ѝ помагаме да се изправи на крака. Поглеждам към безжизненото тяло на пирата. Едното му око се взира в мен, а в гърлото ми се надига жлъчка. Задъхвам се и се обръщам.
– Добре ли си? – пита ме Джоли, като поставя ръка на гърба ми.
– Ще се оправя – отсичам, като принуждавам жлъчката да се върне обратно.
Това е лъжа, но аз се придържам към нея. Той беше жив и аз просто… не, не мога да мисля за това.
– Да се движим – нарежда Амара.
Оформяме защитен кръг около Инга и продължаваме по пътя си. Корабът изръмжава, а в далечината се чуват експлозии.
– Ще умрем – ридае Инга и едва се държи изправена.
– Не, няма да умрем – изръмжава Амара, без да поглежда назад.
Стигаме до кръстопът, до който не би трябвало да стигаме.
– Пропуснахме завоя – казвам аз.
– Това няма значение – казва Джоли. – На този коридор има още една спасителна капсула.
– Добре, тогава да отидем там – казва Амара.
– Как се объркахме? – Питам, но веднага щом го казвам, до нас долита звукът от бой.
Звучи близко и интензивно. Виковете на болка подчертават звуците от удар на плът в плът. Четирите се гледаме една друга уплашени, объркани и не сме сигурни какво трябва да правим. Нищо в целия ни живот на тренировките за безопасност не ни е подготвило за нахлуване на пирати. Космическите пирати бяха мит, приказка за лека нощ, с която се плашехме един друг. Не се предполагаше, че те наистина съществуват! Само че те са тук. Току-що убих един. Стомахът ми се свива здраво и изгаря от гореща жлъчка, когато виждам онзи мъж да лежи там с разбита глава. Аз го направих. О, боже, какво ще правим?
– Трябва да продължим напред – казва Амара.
– Само няколко метра натам – казва Джоли, сочейки в същата посока, откъдето идва звукът.
– Точно така, само на няколко метра – казвам аз, като гледам надолу във въртящия се дим.
Джоли свива рамене и се усмихва несигурно.
– Е, ако не друго, то ние просто ще сме Хан Соло – провиквам се аз.
– Какво? – Амара ме пита, гледайки ме, сякаш съм луда.
– Междузвездни войни? Когато са превъзхождани по брой от щурмоваците, той и Чуи просто нахлуват, избухвайки двамата срещу дузина, и всички войници бягат от страх, мислейки, че са превъзхождани по брой?
Амара ме гледа безучастно, но Джоли се смее. Инга се засмива тихо, първият отговор, който дава, и който я кара да изглежда, че ще се оправи.
– Сериозно? Никога не си гледала „Междузвездни войни“? – Питам Амара.
– Винаги съм предпочитала „Стар Трек“ – отвръща тя.
Поклащам глава и въздишам.
– Вулканците са секси – казва Инга, а Джоли се смее.
– Добре, разбира се, съгласна съм, но все пак някой да има по-добра идея?
Никой не се изказва, така че всички приклякваме и се промъкваме към звуците от боя. Те идват откъм ъгъла, до който стигаме за минути. Амара наднича наоколо, после се отдръпва и се обляга на стената.
– Ъм – казва тя.
– Какво? – прошепваме почти в един глас трите.
– Мисля, че тя печели – казва тя.
– А? – Питам.
Амара поклаща глава и се оглежда наоколо точно когато поредната експлозия разтърсва кораба, карайки пода да подскочи, а след това да се огъне. Това събаря и четирите ни на пода. Чува се силно свистене, а въздухът се вихри покрай нас като силен вятър, който пробива през коридора. Изправям се на крака, след което помагам на Инга и Джоли. Амара вече е на крака и се оглежда наоколо. Таванът се е пропукал, а в стената се е образувала пукнатина, от която стърчи някаква тръба. От една от тях излиза пара, а от друга се стича вода. Амара хваща водната тръба и я мърда напред-назад, докато не се откъсва в ръката ѝ. Тя ме поглежда, после надолу към пожарогасителя, който почти бях забравила, че все още нося.
– Хан и Чуи? – пита тя.
Кимвам и вдигам пожарогасителя си. Влизаме в коридора и двете вдигаме високо оръжията си, а аз изкрещявам безсловесен боен вик. Сърцето ми бие учестено, а дъхът ми се накъсва както от дима, така и от подхранвания с адреналин страх, който ме е обхванал. Тичам редом с Амара през дима към група тела, които едва различавам. Червената мигаща светлина проблясва върху черната кожа в пространството, но има и бели проблясъци. Докато тичаме напред, две от облечените в черно тела се издигат във въздуха, след което се приземяват твърдо по гръб, без да мърдат.
Жена, облечена в преливащо се бяло, застава в отбранителна позиция с лице към нас от далечната страна на неподвижните тела. Спирам атаката си напред, като забавям движението си. Това не е това, което очаквах. Това е лейди генерал Розалинд, ръководител на бойните сили на кораба. Тя е красива жена с дълга тъмна коса, която виси покрай раменете ѝ. Ръцете ѝ са свити в юмруци, а единият ѝ крак е изнесен напред, така че тя е леко приклекнала.
– Коя си ти? – пита тя, без да се отпуска.
– Аз съм Кал…
Опитът ми да отговоря е прекъснат от нова експлозия, след което коридорът се обръща настрани и аз се блъскам в стената. Въздухът се втурва покрай нас толкова бързо, че ми спира дъха. Амара се сгромолясва върху мен, след което се сгромолясваме напред. Гравитацията сменя позициите си, притискайки ме към стената толкова силно, че не мога да вдигна глава. Зрението ми потъмнява в краищата и се мъча да не изгубя съзнание. Трябва да отведа групата ни до спасителната капсула. Това е краят, корабът е повреден, ние сме прецакани. Вдигам глава, но после се чува нова експлозия и последното, което усещам, е как главата ми се удря в стената.

Назад към част 2                                                            Напред към част 4

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

3 коментара към “Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-3”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *