ОРИОН
Мислите ми бяха объркани, докато тичах нагоре по стълбите, оставяйки Дарси сама и знаейки, че следващия път, когато я видя, нещата ще се нормализират. И под „нормално“ разбирах, че ще задушавам огнената яма от копнеж, която бушуваше в мен всеки път, когато бях около нея, а тя отново щеше да си мисли, че съм задникът учител, който се отнася с нея като с всички останали: Като парцал.
Завъртях се на площадката, съсредоточавайки се върху това, което бях чул, и опитвайки се да прогоня от главата си момичето със синята коса. Тя вече не е синя, идиот. Събуди се и помириши проклетите рози. Това никога не трябваше да се случва.
Забавих ход, напълно мълчалив, докато се приближавах към стаите на Лайънъл. Никой нямаше право да влиза там. Освен ако не ги биеха или чукаха. За щастие на мъжкия пол, вкусовете на Лайънъл бяха твърдо към жени.
Гласовете, които се носеха до превъзходния ми слух, накараха червата ми да се свият. За мен не беше новина, че се чукат помежду си, но все пак това накара кожата ми да настръхне.
Съблазнителното мъркане в гласа на майка ми ме накара да искам да си забия ножове в ушите, само и само да не ми се налага да го чувам, но останах там заради онова, което бях чул да казва Лайънъл, когато стоях с Дарси на стълбите.
– До затъмнението остава само една седмица.
Сърцето ми биеше в несигурен ритъм и знаех какво ще ми струва, ако Лайънъл ме намери тук. Но единственото нещо, което не беше предвидил, когато ме беше обвързал със сина си, беше, че трябва да го предпазя от всичко. Включително и от садистичния му баща-изверг. Така че, ако стоенето тук и слушането на чичо Лайънъл как притиска майка ми можеше да ми помогне да го защитя, тогава трябваше да направя точно това.
– Миналия път избрахме лошо – суровия глас на Лайънъл последва пъшкане от удоволствие, което ме накара да затворя очи, за да се опитам да изтрия този шум от паметта си. Думите му събудиха в гърдите ми бушуващо същество, което искаше да го убие и да го остави окървавен в краката ми. И помни думите ми, ще видя този ден да дойде, Лайънъл.
– Трябваше да използваме Ланс – горчиво каза Стела. Отдавна, много отдавна бях престанал да я наричам майка. Майките се грижеха за децата си, а тя се беше доказала като безполезна в това отношение. Пренебрежителното отношение в гласа ѝ говореше за това колко малко я е грижа за мен в наши дни. Преди да се запиша в „Зодиак“, някога бях нейното изгряващо слънце, а сега бях просто куче, което риташе от време на време. Не че съжалявах, че тя вече не ме харесваше. Ако тя искаше да ме убие, тогава щях да остана жив, за да и се подиграя. Наред с други причини.
– Всъщност нямаш предвид това – изръмжа Лионел. От него има някаква полза и поне изпълнява предназначението си без оплаквания в наши дни. Синът ми се бори с мен на всяка крачка.
И двамата замълчаха и в главата ми се провря предупредителният трясък на таблата.
Стела се захили развълнувано.
– Ти си толкова лош човек. Знаеш как да поставиш една фея на мястото и, нали, Лайънъл?
Архххххх.
Последва още тежко дишане и блъскане в стената и аз се зачудих дали наистина си заслужава да подслушвам сексуалните игри на майка ми за информация, или просто се измъчвам без основателна причина.
Дали наистина планираха това, което подозирах за лунното затъмнение, или просто обсъждаха старите времена? Трябваше да знам. Защото, ако щяха да го направят отново, бяхме в голяма беля.
– Няма да направя същите грешки отново, този път ще изберем правилните феи – изръмжа Лионел. Те изпаднаха в кресчендо от трясъци и стонове, а аз се изнизах от стаята, смятайки, че съм чул достатъчно. Сърцето ми биеше болезнено силно, докато се движех през коридорите на имението на Акрукс обратно към балната зала.
С наближаването на лунното затъмнение се опасявах, че това ще се случи. Но сега, когато това се потвърди, страхът се разпространи като болест и се впи в костите ми.
Това не може да се случи отново.
Спомних си за лицето на Клара, за луничките по носа ѝ, за наклонената ѝ усмивка, за начина, по който раменете ѝ бяха потреперили точно преди да умре…
Жлъчката се надигна в гърлото ми, когато стигнах до вратата на балната зала. Спрях се, опрях ръка на стената и се опитах да се преборя с гнева, раздиращата паника, завладяващата мъка от загубата ѝ. За онази ужасна шибана нощ. Исках да си пробия път назад във времето и да спра всичко това. Щях да вземам по-добри решения. Щях да откъсна главата на Лайънъл, преди той да ми наложи тази обвързаност, която ме принуждаваше да пазя сина му. Щях да спася Клара от страданията ѝ и от сенките, които я бяха погълнали.
Мозъкът ми затрещя от вътрешната страна на черепа, а кътниците ми се изостриха до смъртоносни точки, молейки ме да убия отговорните за това.
Поех си равномерно дъх, след което си проправих път през вратата, издирвайки Дариус в балната зала. Първо намерих Дарси и погледът ми не се откъсна от нея в продължение на няколко секунди. Тя говореше с Грус и неговите надути роялистки приятели и гръбнакът ми настръхна от притеснение.
Ти целуна дъщерята на Дивия крал, глупако.
В слепоочието ми запулсира вена, защото стиснах челюстта си прекалено силно. Бях се поддал на изкушението и макар да се заклех никога повече да не я докосна, все още не можех да върна назад това, което вече бях направил. Инстинктите ми на Везни ми крещяха като на разочарован родител, казвайки ми, че съм постъпил несправедливо, като съм ѝ дал лъч надежда, а после съм го потъпкал също толкова бързо. Везните на вътрешния ми компас се бяха наклонили и единственият начин да ги оправя отново беше да сложа край на това, преди да е започнало. Но нещо се вряза в мен, принуждавайки ме да го призная като острие, което се върти в корема ми. Добре, може би не мога да забравя за нея веднага. Но в крайна сметка, по дяволите, ще я изтласкам навън.
Най-накрая преместих погледа си другаде и открих Дариус в другия край на стаята. Изражението му беше дистанцирано, докато стоеше с останалите наследници, а в очите му блестеше злоба. Сякаш ме усети, погледът му се стрелна към мен и аз дръпнах глава, за да го подканя.
Той не каза нито дума на приятелите си, преди да се отдалечи, за да се присъедини към мен, и ние се придвижихме в напрегнато мълчание далеч от балната зала и по-нататък по коридора. Скоро го заведох в един празен салон и потънах в едно кресло.
Той остана на крака, а устата му беше стисната.
– Какво става?
– Случва се отново – изръмжах аз.- Току-що чух баща ти и майка ми да обсъждат лунното затъмнение. Пропуснах частта за това, че се чукат помежду си. Дариус добре знаеше, че баща му не е лоялен мъж към съпругата си, но не смятах, че си струва да го споменавам. Дариус и без това беше преживял достатъчно тежка нощ.
Челюстта му скърцаше от ярост и той затвори очи за един дълъг момент.
– Кого са избрали?- Попита той накрая и аз поклатих глава.
– Все още звучеше така, сякаш не са избрали.
Дариус започна да се разхожда, а ръцете му се огъваха, докато привличаше огъня в свиващи се топки в дланите си.
– Тази нощ става все по-добра и по-добра – промълви той.- Мислиш ли, че има някакъв шанс този път наистина да успеят?
Помислих върху това.
– Невъзможно е да се каже. След това, което се случи миналия път, бях си помислил, че те никога няма да искат да се опитат отново.- Настъпи напрегната пауза, в която дишането стана малко по-трудно. Майната му, Клара, защо трябваше да се омотаваш в техния свят?
Дариус тръгна да казва нещо, като забеляза изражението ми, но аз се запътих към него, без да искам съчувствието му.
– Ако този път успеят, кой знае какъв ад могат да отприщят.
Дариус въздъхна тежко.
– Ще трябва да се прибирам по-често у дома, да видим дали ще успея да накарам баща си да ми каже нещо или да ми се довери още малко.
Погледнах го с недоверие.
– Наистина ли мислиш, че ще ти се отвори? Досега не е показал никаква склонност да ти довери плановете си, а сега, когато си е втълпил, че преследваш Тори Вега.
– Не я преследвам – изръмжа той.- Аз я спасих от самата нея. Тя го обиди право в лицето му, ако не бях застанал между тях, дявол знае какво щеше да и направи.
Гняв дърпаше вътрешностите ми и не знаех дали му се сърдя, че се е размекнал към Вега, или се сърдя на себе си за точно същото. Изправих се, твърде разярен, за да остана на място.
– Ами може би е трябвао да го оставиш, сега той има само още повече причини да не ти вярва.- Започнах да се разхождам, раменете ми бяха стегнати, докато оставях тези думи да се настанят в стаята. Най-лошото беше, че знаех, че ги нямам в предвид. А това беше сериозен проблем.
– Знам – каза Дариус уморено, а очите му ме следяха, докато крачех.- Не знам какво, по дяволите, ми стана. Това момиче просто знае как да натиска копчетата ми. Колкото по-скоро тя и сестра ѝ си отидат, толкова по-добре.
Гърлото ми се стегна и спрях да вървя, изправен пред шкафа с книги в края на стаята.
– Съгласен съм – казах тихо. Погледнах през рамо и Дариус се премести, обръщайки се настрани, а веждите ми се повдигнаха. По дяволите, нали сме в една и съща лодка тук?- Може би си мислил с пишката си, а не с главата си.
Дариус ритна пода, отвръщайки поглед от мен.
– Не в това е въпросът. Все още трябва да ги махнем.
Кимнах твърдо. Нито едно момиче не ми беше завъртяло главата дотолкова, че да ме направи идиот. Вече бях дал да се разбере, че тази целувка е еднократна с Дарси. Трябваше да не се случва никога, но ето, че сме тук.
Тази вечер беше просто една дълга поредица от грешки, на които звездите определено се смееха. Хороскопът ми беше казал, че днес ще ме управлява Венера. А това беше най-грозната шибана планета в Слънчевата система. Трябваше да съм подготвен да се справя с нея. Бях професор в Зодиакалната академия, по дяволите, а не можех да отблъсна Венера дори когато ме избута пред дъщерята на Дивия Крал.
Меркурий също скоро щеше да премине в ретроградно движение, може би затова решенията ми бяха такива. Но това беше най-лошият възможен момент да загубя концентрация. Залогът беше твърде голям.
Изпуснах ниско ръмжене, а кътниците ми се изостриха, докато гневът ми нарастваше. Трябваше да овладея тази дилема. Сега.
– Ще се отървем от тях. Но се притеснявам къде ще отидат, след като ситуацията с нимфите става все по-нестабилна с всеки изминал ден.
Дариус кимна, а веждите му се смръщиха.
– Ще трябва да се уверим, че ще се върнат в света на смъртните. Нимфите нямат начин да пътуват дотам, така че те ще бъдат в най-голяма безопасност, на каквато можем да се надяваме.
– Не толкова в безопасност, колкото ако останат там, където можем да ги държим под око – промълвих аз и се надявах това да не е коментар, подклаждан от Венера.
Дариус скръсти ръце, като решително стисна челюстта си.
– Колкото по-дълго останат, толкова по-голям контрол ще придобият над магията си и толкова по-голяма заплаха ще представляват за мен и братята ми. Ако не внимаваме, може да се окажем с две наивни диви принцеси на трона и да дадем на нимфите точно такъв вид дисбаланс, от какъвто се нуждаят, за да наклонят везните на тази битка в своя полза.
Подсмръкнах при това.
– Значи смяташ, че могат да те свалят, ако останат така ли?- Подлъгах го.
Очите на Дариус заблестяха в златисто от ярост.
– Не това казах. Но усетих силата на Рокси и почти се изгубих в нея. Тя не се измори за повече от два часа, докато владееше постоянен поток от мощна огнена магия. Имаме четиригодишен опит над тях, но ако се стигне до груба сила, те могат да представляват предизвикателство. Струва ми се, че е глупаво да поемаме риск, ако вместо това можем просто да се отървем от тях сега.
Превих врат, като смътно огледах стаята с надеждата да намеря нещо за пиене. Това беше навик, който си бях създал след смъртта на Клара. Едно питие на ден караше онази позната болка да спре. Понякога се нуждаех от три или четири. Но накрая я заглушавах. Тази нощ ми се стори, че е за шест.
– Не искам да споря с теб – казах аз и тръгнах през стаята, когато забелязах вероятно място за скривалище на Лайънъл. Дръпнах вратичката на шкафа, като разбих ключалката – срам ме е за това – и открих вътре бутилка порто. Това не беше моето предпочитано питие, но когато си в Рим… Измъкнах я с няколко чаши, а Дариус ме погледна с онзи поглед, който казваше, че пиеш прекалено много. Само че той отдавна беше престанал да казва това. И тази вечер той излезе напред и сам взе една чаша.
– Утре можем да се справим с това – казах твърдо, изсипвайки алкохола в гърлото си и пожелах да се отърва от този стрес.- Тази вечер трябва да забравя някои неща.