ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 8

ТОРИ

Драконовият орден за подобрение се намираше на югозапад от Огнената територия, на открита равнина, близо до термалните басейни, които я разделяха от Водната територия.
Във въздуха се носеше гъст мирис на сяра, а парата се издигаше от гейзерите и плитките басейни, които се разстилаха в равнината на спираловидни пипала. Погледнах към Блещукащите извори с интерес, спомняйки си как София предложи да отидем до тях да поплуваме някой път. Но все още усещах малка струйка страх при идеята да вляза в дълбока вода и не бях убедена, че преживяването ще е много релаксиращо през цялото време, докато се чувствах така.
Макар че като се замислих, си представих, че горещата, термална вода би могла да бъде добро място, където да работя върху това да се изправя срещу страха си. Поне нямаше да е студена, напомняща ми толкова натрапчиво за онази река, в която се бях блъснала, или за басейна, в който наследниците ме бяха замразили. И ако исках да съм сигурна, че няма да могат да използват този страх срещу мен в бъдеще, тогава наистина трябваше да работя върху това да се изправя срещу него. Да не говорим за факта, че ако се впусна в изпитанието си за водни стихии с дълбокия си страх от студената вода, може би ще се проваля още преди да съм започнала.
С тази мисъл реших да се върна при басейните и да видя дали мога да направя нещо, за да потисна поне ужаса, който изпитвах, когато погледнех дълбоката вода. Може би ще успея да претръпна дотолкова, че да издържа оценката. Макар че трябваше да се запитам дали няколко дни ще са достатъчни за това.
С Дарси вървяхме рамо до рамо, докато се приближавахме към маркера на моя атлас, който ни показваше къде ще се проведе урокът, и не бях сигурна кой от нас се бави повече. Да прекараме един час с Дариус Акрукс не беше идеята на никой от нас за забавление, а аз дори не бях говорила с него за нападението на нимфите, когато се бяхме сражавали един до друг толкова яростно. Тогава се бях запознала отблизо с неговата драконова форма и не бях сигурна защо Орион смяташе, че е необходимо да ни кара да прекарваме още повече време с него във формата на гущер.
Когато пристигнахме, се бяха събрали само шестима ученици и петима от тях бяха момчета. Усмихнах се широко, когато забелязах приятелката на Джералдин, Анджелика, която беше заобиколена от другите четири момчета, докато Дариус стоеше отделно от тях. Тя се измъкна от групата, за тяхно голямо разочарование, и се приближи за да ни поздрави с широка усмивка.
– Здравейте! Не знаех, че ще се присъедините към нас днес – каза тя и хвърли поглед към Дариус, който пренебрежително сви рамене.
– Не знаех, че това има значение – каза той.
– Можеше просто да напишеш в груповия чат – оплака се тя. – Това не е точно трудно.
– Продължавам да пропускам този групов чат по някаква причина – отвърна той раздразнено.
– И аз също продължавам да те добавям отново по някаква причина – възрази Анджелика.- Това е замислено като начин за сближаване на драконите, които посещават тази академия, и тъй като ти си най-големият…
– Това е просто форум направен от тези задници, за да се опитат да те омаят и да се ожениш за тях – каза Дариус, сочейки към четирите момчета, които не казаха нищо, за да го поправят.- И нямам нужда да чета постоянни новини за това как люспите ти блестят с красотата на всички звезди или как огънят ти е толкова шибано впечатляващ, че всички имат мокри сънища заради него.
– Тогава ти просто имаш мокри сънища за собствената си огнена мощ, нали, Дариус?- попитах небрежно.
Погледът му се плъзна към мен и той не пропусна да ми отговори.
– Ами тя е много по-мощна, така че би било по-вероятно – съгласи се той.
Изхъмках от смях въпреки нежеланието си и Дарси повдигна вежди към мен. Другите дракони гледаха двете ни с интерес, сякаш идеята за две нови жени-дракони им допадаше. С моите познания за предпочитанията на Драконите да се размножават със собствения си вид си представях, че идеята за появата на две нови момичета в техния Орден е страхотна чудовищна новина. Но дори и да се окажех Дракон, нямах никакво намерение да се омъжвам за такъв. Особено ако Дариус Акрукс беше пример за това какви мъже създаваше техният Орден. Да оставим настрана отличаващо добрия външен вид.
– Значи професорът закъснява или нещо такова? – Попита Дарси, оглеждайки се наоколо.
– В Академията няма професор дракон – каза Дариус. – Затова аз водя тези сесии, тъй като съм най-големият и най-могъщият дракон тук.
– Можеш ли да се опиташ да си извадиш главата от задника следващия път, когато кажеш това? – Попитах, а Анджелика прехапа устната си, за да не се разсмее. Другите дракони не изглеждаха склонни да кажат нещо, но очите им се въртяха между Дариус и нас, сякаш наблюдаваха тенис мач.
– Не мога да направя много за истината, Рокси – каза Дариус, звучейки досущ като нахалния задник, който беше. – И мисля, че знаеш много добре колко съм голям, след като ме разгледа добре по време на битката с нимфите.
– Когато спасих живота ти, имаш предвид? Чудех се кога ще ми благодариш за това.
– Ами и аз спасих твоя живот в тази битка, така че мисля, че сме на равно – отвърна той. Ако изобщо ми беше благодарен за това, което бях направил по време на боя, сега не го показваше. Но не знаех какво очаквах, едва ли господин Велик щеше да признае, че в онзи момент е имал нужда от мен.
– Орион каза, че според него ще бъдем дори по-големи Дракони от теб, ако теорията му за нас е вярна – вмъкна се Дарси, преди да успее този малък разговор да прерасне в пълна кавга.
– Ами Орион обича да мисли, че много неща са по-големи, отколкото са в действителност – пошегува се Дариус, но не пропуснах да отбележа мига на раздразнение, който премина през очите му при коментара на Дарси.- А в това да си дракон има много повече от просто размер.
– Като например? – Попитах.
– Ние сме най-могъщият Орден, който съществува. Може да сме по-малко от другите ордени, но ще е нужна цяла глутница върколаци, за да се справи с един Дракон в преместена форма. И дори тогава Драконът вероятно ще победи.
Всички останали Дракони се изпъчиха гордо в отговор на това и трябваше да призная, че наистина няма да имам нищо против, ако се окаже, че съм една от тях.
– И така, как става това? – Попита Дарси. – Ще те яздим ли или…
– Не – каза Дариус твърдо. – Драконите не са стадни коне, ние не предлагаме на хората да се возят на нас. Никога.
– Но съм сигурна, че видях Орион да скача от гърба ти по време на битката – контрира Дарси.
– Хванах го и му помогнах да пресече терена, така че нимфите да не убият никой от вас. Ако се сдобият със сила като вашата, това ще бъде катастрофално. Той не ме е яздил.
Всички останали дракони кимнаха твърдо и беше ясно, че всъщност Дариус не се държи като гадняр, а наистина е правило, което те спазват.
Опитах се да не позволя на разочарованието да се появи на лицето ми. Да яздиш дракон през облаците беше единственото нещо в този урок, което очаквах с нетърпение.
– Искате ли да се опитате да създадете за нас този огън, който убива нимфите? Да видим дали може да се сравни с нашия? – Отправи предизвикателство Дариус.
– Можем да опитаме. – Повдигнах рамене. Никоя от нас не беше успяла да предизвика червено синия огън след нападението на нимфата, но бях готова да опитам.
Анджелика се усмихна широко, когато и шестимата дракони се преместиха да застанат в редица. Дариус ни подкани да се присъединим към края на редицата до него, а аз се разположих точно извън обсега му.
Анджелика тръгна първа, като вдигна ръце към небето и пусна огнена вълна, която гореше толкова силно, че тревата под нея изсъхна, въпреки че беше в противоположна на пламъците посока. Останалите момчета последваха примера ѝ, като всеки от тях успя да изхвърли Драконов огън на няколко метра над главите си в небето.
Дариус стъпи здраво на краката си, преди да дойде неговият ред, и силата на огъня му почти ме накара да се върна крачка назад, докато той се изстрелваше в небето, по-далеч, отколкото можех да измеря с поглед. Усещах как топлината му ме сгрява чак до басейна с магия в сърцевината ми, който сякаш набъбваше в отговор на пламъците. Зачудих се дали това може да е дело на Дракона, или просто силата му беше толкова интензивна, че не можех да не проявя физическа реакция към нея.
Устните ми се разтвориха и не можех да отрека, че бях впечатлена от проявата на силата му.
Дариус се обърна към мен и Дарси с усмивка на уста, като ни направи жест да се редуваме.
Размених поглед със сестра ми и тя сви рамене, като вдигна ръце едновременно с мен.
Опитах се да призова онази друга сила в мен, която се беше събудила по време на битката с нимфите. Сякаш се криеше зад стъклена стена; знаех, че е там, но просто не можех да стигна до нея.
Няколко минути се борих с опита, но накрая се отказах. Дарси въздъхна шумно, когато и тя спря да се опитва.
– Може би работи само когато наоколо има нимфи? – предложи тя полушеговито.
– Или може би изобщо не сте дракони – каза Дариус и не бях сигурна дали звучи щастлив от това или не.
– И какво сега? – Попитах.
– Сега вие двете може да се върнете в Къщите си – предложи Дариус, докато сваляше ризата си, излагайки тези мускули на слънцето и принуждавайки ме да го разгледам. Което той забеляза. Усмихна ми се, като започна да разкопчава колана си, а другите дракони също започнаха да се събличат. – Отиваме да полетим.
– Уф, тогава си тръгвам, преди отново да ми ослепиш с боклуците си – казах аз и се обърнах от него, преди да успее да си свали панталоните.
– Ти губиш, Рокси.
Дарси също се обърна и започнахме да вървим, докато звуците от падане на дрехи по земята ни следваха.
– Ще се видим по-късно, момичета – извика Анджелика. – Надявам се, че скоро ще летите с нас!
– Ще се видим по-късно – обади се Дарси в отговор, без да се обръща, а аз ѝ махнах през рамо.
Продължихме да вървим, но преди да успеем да се отдалечим, огромен рев разкъса въздуха зад нас и огромно огнено кълбо разцъфна над главите ни.
И двете изкрещяхме и паднахме на земята от ужас, точно когато огромен златен дракон се извиси над главите ни, а крилете му почти ни удариха, когато се свлякохме на земята.
Скочих изправена, когато Дариус се извърна, изпънах ръце и хвърлих струя ледена вода върху люспестия му задник. Той я отклони с едно движение на мощната си опашка и нададе нов рев, преди да се обърне рязко и да се издигне към облаците.
Гледахме как той и другите дракони летят все по-високо и по-високо. Червените люспи на Анджелика блестяха на слънцето, а другите четирима дракони се гонеха игриво около нея, докато се носеха из облаците.
Дариус се отклони от тях, удари силно мощните си криле и изчезна в посока на Земната територия на север, като явно нямаше намерение да остане с другите дракони до края на сесията.
– Е, поне ако се окажем Дракони, няма да се притесняваме, че ще прекараме тези уроци в разговори с този глупак – казах, докато го гледах как отлита. – Той явно предпочита собствената си компания пред това да се забавлява със себеподобните си.
– Идеята да се превърна в него е безумна – коментира Дарси, вперила поглед в групата дракони, които все още се гонеха над нас. – Но пък изглежда и забавно.
Усмивка се появи на устните ми, докато ги гледах.
– Да – съгласих се аз. – Да бъдеш дракон би било доста яко.
– Ще отидем ли в „Кълбото“ да обядваме рано, преди да се появят шегаджиите от „Адската седмица“? – Предложи Дарси.
– Да, само ще си взема чантата. – Отдалечих се от нея, за да прибера чантата си от мястото, където я бях оставил в далечната част на равнината, но спрях, когато Дарси зад гърба ми изпъшка.
– По дяволите, трябва да пишкам! – възкликна тя.
– Добре, почакай, можем да тръгнем веднага щом…
– Не, трябва сега! Ще се срещнем в Кълбото! – Тя се обърна и се отдалечи от мен, преди да успея да кажа още една дума, а аз се намръщих след нея с пълна изненада.
– Когато трябва да отиде, трябва да отиде, нали? – Обади се Макс, като излезе иззад една скала и завъртя небрежно водна сфера между пръстите си.
– Ти ли и направи това? – Попитах, привличайки магията в собствените си длани, докато чаках да видя какво ще направи.
– Манипулирането на водата в нечие тяло е доста лесно за някой толкова могъщ като мен – каза той с вдигане на рамене. – Тя ще се почувства по-добре, щом се отдалечи достатъчно от моето влияние.
– Защо, по дяволите, ще го правиш? – Попитах.
– Просто имам нужда от една дума с теб. Всъщност можех да я накарам да се подмокри, но се държах мило. Идвам с мир. – Той кръстоса пръст над сърцето си, оставяйки блестящ кръст, направен от вода, да виси във въздуха пред него, докато ми отправяше сериозен поглед.
– Не ме интересува – казах хладнокръвно, обръщайки му гръб, докато правех крачка, за да последвам сестра си.
Блъснах се в стена от твърд въздух и се обърнах, за да погледна Макс, докато той ми се усмихваше.
– Просто ме изслушай – настоя той.
– Защо?
– Защото ние с теб сме в затруднено положение. Знаеш тайната ми и я пазиш заради мен. Не ми харесва да съм ти задължен.
– Просто се увери, че държиш чудатите си сили далеч от мен и сестра ми, и можеш да забравиш за това – уверих го аз. Нямах никакво намерение да разгласявам тайните на неговото наследство и да отслабвам Небесния съвет, докато нимфите така или иначе обикаляха.
– За толкова голям дълг това наистина няма да стигне. Длъжник съм ти. И не искам да бъда. Това прави заговора срещу теб неудобен. Затова имам предложение за теб. – Той се усмихна, сякаш смяташе, че това предложение е неустоимо, а аз стиснах устни.
– Тогава го изплюй.
– Готов съм да те науча на всяка част от магията, която искаш да научиш.
– Намираме се в магическо училище, пич, тук има учители, на които се плаща за тази работа, и предполагам, че са по-добри от теб. – Направих крачка, за да се отдалеча от него, но той ме хвана за ръката.
– Няма ли нещо, за което да ти трябва помощ? Нещо, от което ти се иска да не се страхуваш повече? – Макс попита и използва дарбите си на сирена, за да изтръгне отговора от устните ми, преди да успея да го спра.
– Не искам да се страхувам от дълбоката вода – издишах аз.
Издърпах ръката си от хватката му и за махнах с другия си юмрук, за да го ударя. Той обаче нямаше да се остави да го хвана, неподготвен за втори път, и хвана юмрука ми, преди да успея да нанеса удара, усмихвайки ми се, сякаш играехме на игра.
– Мога да помогна с това. Какво ще кажеш да те лиша от страха ти да се удавиш? – Предложи той.
– Не искам да ми влизаш в главата – изръмжах аз и изтръгнах юмрука си от хватката му, докато отстъпвах назад.
– Не по този начин. Сирените не могат просто да изтръгнат страха от теб и да те оставят освободен от него. Това е идиотско. Не можем да те манипулираме, след като си извън обсега на силата ни.
– Добре е да се знае – казах мрачно. – И как тогава ще ми отнемеш страха?
– Имаш въздушна и водна магия, мога да те науча да дишаш под вода. Никога повече няма да ти се налага да се притесняваш, че ще се удавиш. – Макс се усмихна широко, очаквайки да приема, а аз се поколебах. Беше дяволски добро предложение, но аз му нямах ни най-малко доверие.
– Откъде да знам, че това не е някакъв трик? – Попитах внимателно.
– Ще трябва да ми се довериш.
– Няма сделка. – Тръгнах да се обръщам отново от него и той се приближи до мен.
Огънят оживя в дланите ми и аз го загледах.
– Ти си толкова недоверчива, малка Вега. Наистина трябва да поработиш върху това. Но ако искаш, ще ти позволя да надникнеш още веднъж в главата ми, за да видиш, че имам добри намерения. – Той ми предложи ръката си и аз се намръщих срещу него.
– Очакваш ли да те целуна отново?
– Този път не е необходимо. Но можем да го направим, ако искаш. – Той повдигна вежди внушително и аз извърнах очи.
Протегнатата му длан увисна между нас и аз я погледнах предпазливо. От една страна, ми се искаше да му кажа да си ходи, да го оставя да се гърчи от факта, че се чувства като мой длъжник. Но от друга, предложението му звучеше толкова добре, че ми се искаше да хвана ръката му.
С въздишка, която му даде да разбере, че все още не съм сигурна в това, се протегнах и взех ръката му.
Не беше толкова интензивно, колкото целувката с него, когато бях призована с песен, но за миг усетих как съзнанието му се отваря за мен. Той ми позволи да усетя честността в това предложение и бързо се убедих, че това не е някакъв заговор, преди да ме избута обратно.
Преместих се, за да пусна ръката му, но той се задържа за секунда, с лукав блясък в очите.
– Искаш ли да се чукаш с Дариус? – попита той бързо, като ме хвана неподготвена.
– Какво? – Извиках, като изтръгнах ръката си обратно. – Разбира се, че не искам.
– Има много омраза там, малка Вега – каза Макс. – Но има и страст. Може би просто трябва да го направиш, за да се справиш с разочарованието си от него.
– Предупредих те да не ми бъркаш в главата – изръмжах му аз.
– Не съм се бъркал в нищо – отвърна Макс невинно. – Просто почувствах това, което ти почувстваш.
– Ще ме научиш ли на тези глупости с водата или не? Има хиляда места, на които бих предпочела да бъда, вместо да вися с теб. Все едно съм паднала от скала в яма, пълна с лайна – избухнах.
– Хубаво. Може би трябва да поработим и върху това разочарование? – предложи той с усмивка. Свих очи към него и той вдигна ръце в знак на капитулация. – Повече никакви сили на Сирена – обеща той. – Хайде, ще ти покажа това, което трябва да знаеш.
Макс тръгна по пътеката към Блещукащите извори и аз се поколебах само за миг, преди да го последвам.
Миризмата на сяра ставаше все по-силна, докато се приближавахме към изворите, а около нас се издигаше пара и между скалите се появяваха малки басейнчета с яркосиня вода. Беше красиво, а шумът на бучащата вода заглушаваше всичко останало, колкото повече напредвахме.
Накрая Макс спря до един широк басейн, достатъчно голям, за да седнат в него около десет души, и падна на колене пред водата. Той ми направи жест да направя същото и аз го направих, заинтригувана въпреки резервите си.
– Това се учи чак в младшия клас, но тъй като аз съм по-напред от класа си, вече съм го овладял и съм сигурен, че с твоята сила ще можеш и ти. Най-лесният начин е да използваш магията си, за да създадеш джоб от въздух около устата и носа си и да го задържиш на място. Малко по-трудно е да се направи, отколкото да се създаде щит около теб на сушата, защото водата през цялото време се блъска в теб. Но можеш да използваш водната си магия, за да си помогнеш и в това. И тъй като си силна, би трябвало да можеш да го поддържаш в продължение на един час или повече, след като го овладееш добре.
– Наистина ли? – Попитах. Сега, когато той ми обясни, ми се стори очевидно, но никога не бях се замисляла за идеята да си създам собствен запас от въздух, когато бях затворена под леда в онзи басейн.
– Просто е. Гледай ме и после опитай сама. – Макс прокара ръка през устата и носа си за момент, създавайки мехурче въздух около лицето си, преди да се наведе напред и да пъхне главата си под повърхността на горещия извор.
Бистрата вода ми позволи лесно да видя въздушния джоб, който остана около лицето му, и се усмихнах на себе си при мисълта, че мога да направя това.
Макс седна отново и ми направи жест да опитам.
Поех си дълбоко дъх, след което прокарах ръка по лицето си по същия начин, както той, като се постарах да създам въздушен мехур, не по-различен от щитовете, на които ни учеше професор Персей в часовете по въздушна стихия, само че много по-малък. След като бях напълно сигурна, че е на мястото си, се наведох и пъхнах главата си под водата.
Пол очаквах Макс да ме бутне вътре, но той не сложи ръка върху мен и аз успях да се концентрирам върху поддържането на въздушния джоб.
Първата глътка въздух, която поех, беше повече от странна. Водата притискаше очите и врата ми, но успях да дишам добре в джоба, който си бях създала.
Усещах как водата в басейна натежава върху въздушния ми мехур и се опитвах да я отклоня с помощта на водната си магия, докато натискът отслабне. Изискваше доста концентрация, за да владея двете сили едновременно, но след няколко минути се почувствах уверен, че съм се справила.
Когато най-накрая се отдръпнах, се озовах сама край басейна. Огледах се объркано, но Макс го нямаше.
Когато се изправих, чух как атласа пипна в чантата ми и го извадих, очаквайки съобщение от Дарси, която се чудеше къде съм. Вместо това намерих съобщение от Макс Ригел. Явно да чакаш две минути, за да говориш лично, е било твърде голямо усилие за Водния наследник.

Макс:
Сега сме квит, малка Вега. Да се върнем към това да бъдем врагове.

Извърнах очи и дори не си направих труда да отговоря. Бях повече от щастлива, че съм овладяла това умение, така че нямаше да се оплаквам от факта, че той е сметнал за нужно да ме научи на него. Така или иначе щях да запазя тайната му, стига и той да запази за себе си манипулациите си на сирена.
Атласът ми отново из пиука и този път това беше Дарси, която се чудеше къде, по дяволите, съм. Изпратих бърз отговор, с който я уведомих, че съм на път, и започнах да тичам обратно към „Кълбото“. За днес се бях сблъсквала с наследниците повече от достатъчно, но някак си бях излязла невредима. Така че може би късметът ми най-накрая се беше променил.

Назад към част 7                                                           Напред към част 9

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *