Зодиакална академия – Пробуждането – книга 1-1 – Гледната точка на момчетата Част 32

ОРИОН

Когато стигнах до сградата на „Луната“ и бурните възгласи на тълпата се превърнаха в грохот в ушите ми, погледнах назад към Дарси, видях блестящата паника в очите ѝ и се изстрелях от нея с бърза скорост в търсене на сестра ѝ. Звучеше, че опасността така или иначе е пред нас, а страхът за сестра ѝ изпрати в мен още един импулс на решимост да спра наследниците.
Влязох вътре, докато жесток смях зливаше въздуха, а от езика ми се изтърколи ръмжене, когато забелязах леда и момичето, хванато в капан под него.
Стигнах до ръба на басейна и се гмурнах откъм страната, като изхвърлих от дланите си поток от вода, който разтопи леда, преди да го ударя. Потопих се дълбоко в ледения басейн, бушуващата буря от магия се завихри около тялото ми, сковавайки крайниците ми, а аз се засилих през нея със силата на собствената си магия, прокарвайки си път през водата чак до безсъзнателното тяло на Тори, която потъваше все по-дълбоко в басейна.
Закачих ръката си за нея и ритнах силно, използвайки дарбите си, за да овладея водата и да ни изтласка по-бързо на повърхността.
Поех глътка въздух, когато изплувах на повърхността, и притиснах Тори плътно до себе си, докато шумът на тълпата спадна до възбудено бърборене и малко по-нервен смях. Челюстта ми пулсираше, докато плувах към ръба на басейна, опитвайки се да не мисля за това какво щеше да се случи, ако тя беше мъртва. Ако Наследниците я бяха убили, по дяволите. Ако Дариус го беше направил.
Дарси издаде отчаян плач, когато вдигнах Тори на ръба на басейна и тя се хвана за ръката ми, докато се измъквах от водата.
Сърцето ми тиктакаше като бомба, която чака да избухне, но трябваше да се съсредоточа, трябваше да я излекувам, по дяволите.
– Тори – изхлипа Дарси и умът ми се върна в миналото, в момента, в който гледах как собствената ми сестра умира, а името ѝ се откъсна от устните ми с такава мъка, с каквато името на Тори беше напуснало нейните.
Пулсът ми се разбунтува в ушите, когато коленичих от другата страна на Тори и притиснах ръка към челото ѝ. Кожата ѝ беше толкова студена, а сърцебиенето ѝ не достигаше до ушите ми. Не бях сигурен дали това се дължеше на факта, че сърцето на Дарси биеше толкова силно, или на това, че го нямаше, но така или иначе трябваше да действам възможно най-бързо, за да се опитам да я върна.
Дарси си пое трескаво дъх, очите ѝ се втренчиха в неподвижните черти на Тори, в сините ѝ устни.
Хайде. Ти си боец, Тори Вега. Събуди се.
Потърсих водата в дробовете ѝ с елемента си, като се вкопчих в нея, докато продължавах да вливам лечебна магия във вените ѝ. И с едно сигурно дръпване на магията я принудих да се изкашля.
Очите ѝ се отвориха и тя се надигна, когато водата се издигна нагоре, пръскайки се, докато аз се отдръпвах настрани, за да се измъкна от пътя. Беше по бельо, тялото ѝ трепереше силно, но когато Дарси я обви в ръцете си, знаех, че ще се оправи.
Наследниците, от друга страна….
Погледът ми се насочи към тях, когато и четиримата започнаха да отстъпват към изхода, и гневът ме връхлетя като гръм.
– АКО ДАЖЕ САМО ЕДИН ЧОВЕК В ТАЗИ СТАЯ СЕ ПРЕМЕСТИ ДОРИ С ИНЧ КЪМ ВРАТАТА, ЩЕ ОЗНАЧАВА НЕЗАБАВНО ИЗГОНИВАНЕ!– Изръмжах толкова силно, че нито един ученик в това пространство не можеше да го пропусне.
Наследниците спряха да вървят и замряха.
Дариус прокара ръка по тила си, челюстта му се сви, а очите му се превърнаха в море от неизразим мрак.
Сет се търкаше във всички тях, сякаш се опитваше да ги успокои и гледката на косата
на Дарси, която стърчи от джоба му, изостри гнева ми в смъртоносно острие.
– Застанете с лице до шибаната стена – заповядах, като накарах половината от учениците тук да трепнат, но не и шибаните наследници. Не. Те бяха кралете на проклетия звезден свят и явно си мислеха, че могат да тъпчат всеки, който не им харесва, и да им се размине.
Опитах се да уловя погледа на Дариус, но той не ме погледна. Челюстта му беше скована, чертите му бяха маска на студена отстраненост и имах ужасното усещане, че този път баща му наистина е спечелил. Най-накрая беше успял да оформи сина си по свой образ и подобие и, дявол да го вземе, беше ужасяващо да видя резултата от това, който ме гледаше. Четиримата се обърнаха като един, подчиниха ми се и се наредиха с лице към стената, а аз се разхождах, докато реша какво да правя с тях.
Мускулите ми се напрегнаха, докато останалите зрители се групираха, сякаш това щеше да ги спаси от гнева ми.
– Добре ли си?- Дарси се задави зад гърба ми и това беше достатъчно, за да възпламени вените ми отново. Това не беше постъпка на Фея. Това беше постъпка на страхливец. И накара кожата ми да настръхне от отвращение.
– Съжалявам, Дарси – каза Тори с дрезгав тон и гърдите ми се стегнаха като в клещи.
– Няма за какво да се извиняваш – прошепна Дарси.
Взирах се в тила на наследниците, знаейки, че няма нищо, което да мога да направя наистина като наказание за това. Небесните съветници щяха да ги подкрепят до гроб, дори и Тори да беше умряла. Щяха да намерят начин да го направят да изглежда като инцидент, да защитят скъпоценните си малки вундеркинди. И пред лицето на тази сила аз се чувствах безполезен.
Защото какъв е смисълът от правилата, кодексите и морала, ако те не значат нищо за хората, които управляват света? И си дадох сметка, че стоя пред четирима души, които един ден ще държат съдбата на Солария в ръцете си, и това действие беше достатъчно, за да ме накара да се усъмня в желанието си за това. Никога не съм се интересувал много от другите Наследници, но си мислех, че те са по-добри от това. Мислех, че родителите им са такива. Но сега стоях в следите на техните възможности и откривах, че са избрали да действат с подмолни тактики, и това оставяше горчив вкус в устата ми. Най-вече за Дариус. Защото знаех, че той не е този човек. И все пак беше ужасяващо колко лесно можеше да се превърне в чудовище.
Тълпата от последователи на Наследниците започна да мърмори помежду си и някои направиха опит да излязат, което беше глупаво.
– Никой няма да напуска тази стая, докато не чуя какво се е случило – изръмжах им аз и заблудените ученици се върнаха в редиците си като уплашени овце пред вълк.
Промъкнах се към наследниците, погледът ми се спря върху Сет, преди да хвана дългата му коса в юмрук и да ударя главата му в стената със силно пращене. Ебаси, чувството беше приятно.
– Имаш ли да кажеш нещо за това, което се случи с близначките Вега тази вечер?- Попитах, докато Сет издаде съскане на болка между зъбите си и в мен се разнесе удовлетворение.
Това е за Блу, ти, правоимащ козел.
– Не, сър – каза Сет с тих глас.
Разбира се, че не се издаваше.
Пристъпих към Макс до него, притискайки лицето му в стената, докато той не ме прокле под носа си.
– Ами ти. Ригел?
– Не, сър – промълви той и аз знаех точно как щеше да се развие това.
Придвижих се до Кейлъб, като се наведех, за да говоря на ухото му.
– Гавриш ли се с източника си, Кейлъб? Знаеш, че това противоречи на вампирския код и може би просто съм в настроение да ти изтръгнат зъбите за това.- Това беше напразна заплаха. Мелинда Алтаир щеше да премести небесата, за да предпази сина си от неприятности. Но няколко нарушения на вампирския кодекс можеха да завършат с такова нещо и се надявах, че той поне вярва, че може би имам начин да го направя.
Широките рамене на Кейлъб се напрегнаха от гняв и знаех, че сдържа инстинкта си да се бие с мен. Още едно нарушение тази вечер и можеше да се наложи майка му да дойде и да ме разпита защо главата на сина ѝ е била откъсната.
– Запознат съм с кода, сър. Не съм им направил нищо.
– Глупости – изригнах, а в кръвта ми кипеше ярост.
След това се преместих при Дариус, опирайки ръка на рамото му, тъй като връзката ме привличаше към него, молейки ме да се поправя с него. Не ме интересуваха желанията му, но ме интересуваше да получа истински отговор от него. Другите можеха да се прецакат, но Дариус поне щеше да е честен с мен. Той се отърси от ръката ми, но вместо това обвих ръката си плътно около него, принуждавайки го да усети връзката между нас и напрежението в тялото му се удвои, докато се бореше с нея.
– И ти ли ще ме излъжеш в лицето, Дариус?- Попитах.
Дариус ме отблъсна.
– Не мога да ви лъжа в лицето, когато съм изправен срещу стена, нали така, сър?- Тонът му беше подигравателен и имаше за цел да ме изключи, карайки връзката на Пазителя да се разгори рязко в мен, изисквайки да оправя нещата между нас. Но майната му. Той беше този, който направи това. Нямаше да му се подмазвам, дори ако връзката ме унищожи отвътре.
Завъртях го, като го освободих в същия момент, и той ме погледна с ледена дистанцираност, достойна за Лайънъл Акрукс. Потърсих в очите му момчето, което познавах и обичах, и ми беше толкова трудно да го открия там, че за миг се уплаших колко далеч е отишъл.
– Последен шанс – казах с тих глас само за него.- Обясни ми.
Очите на Дариус се плъзнаха от лицето ми към Тори, челюстта му трепереше, а в очите му проблясваше болка, от което ме изпълни облекчение, тъй като открих там човек, а не чудовище.
– Искаме да си заминат.- Каза Дариус с тих тон.- Просто се опитваме да ги изгоним – знаеш под какъв натиск сме. Макс разбра страховете им и добре… ние ги съживихме.- Той вдигна рамене, сякаш това не беше нищо, но беше всичко.
Поклатих глава в знак на разочарование. Знаех, че го заплашват, знаех какъв риск поема, като се противопоставя на Лайънъл, знаех, че поставя Ксавие на огневата линия, но това… това беше дело на безсърдечен тиранин. Не на фея, които заслужават трона.
– Мислех, че от всички наследници ти си по-добър от родителите си.
Лицето на Дариус се изкриви и аз му обърнах гръб, показвайки какво мисля за действията му тази вечер. Бях работил неуморно, за да му помогна да се подготви да заеме мястото на Лайънъл в Съвета възможно най-скоро, да го смачка под петата си. Но дали бях сляп за това, в което се превръщаше пред очите ми? Нима сега той беше марионетка на Лайънъл?
Не че не можех да разбера нуждата му да защити Ксавие, но да се разправя с Вега по този начин не беше необходимо. Можеше да се справи много по-добре, с много повече достойнство. А сега целият свят щеше да види как той и останалите наследници се справят със заплахата. И това не беше с някакво шибано благородство, това беше сигурно.
– Всички присъстващи в тази стая, освен момичетата Вега, сега са задържани с мен за цяла седмица. Капела, Алтаир, Ригел и Акрукс, ще изкарате две седмици и сте с предупреждение. Още една подобна изцепка и не ме интересува дали сте синове на самите звезди, ще бъдете изключени от „Зодиак“. Това беше почти всичко, до което можех да стигна. Съветниците нямаше да търпят повече от това наказание. Беше прецакано, но започвах да си мисля, че светът е прецакан. А властта беше в центъра на всичко, разваляше доброто и засилваше лошото.
– Знаеш ли какво, Орион? Върви, на майната си – изръмжа Дариус, мина покрай мен и излезе през вратата.
Погнусих се от безцеремонния начин, по който ми говореше, хвърлих поглед след него и се борих с всички сили с връзката, която изискваше да го последвам. Но нямах намерение да тичам към него като озъбено куче пазач. Той беше направил своя избор тази вечер. Имаше достатъчно възможности да обсъди това с мен, да измисли някаква алтернатива. Но не, това беше изборът на наследниците. И точно сега ми се гадеше от мисълта, че един ден ще им се кланям.
– Задържане?- Изръмжа Тори.- Това ли е?
Зъбите ми скърцаха в устата, докато мълчах, без да имам отговор, който да задоволи този въпрос. Макар че той дръпна някаква отдавна изгубена част от мен, докато я гледах, без да мога да видя някой друг, освен Клара, която ме гледаше обратно.
– Как можеш да им позволиш да се измъкнат?- Попита Дарси и погледът ми се насочи към нея, а стягането в гърдите ми се задълбочи. Защото нямам никакъв шибан избор, Блу.
Преместих се, за да приклекна пред двете, и посегнах към ръката на Тори, предлагайки единственото, което можех в този момент.
– Имаш нужда от още лечение.
– Не тук – промълви тя и погледна към тълпата.- Просто искам да се махна.
Пренебрегнах я, като притиснах ръката си към рамото ѝ и работех, за да я излекувам допълнително, докато в главата ми се надигаше силна буря. Вложих цялата си енергия, за да направя това, чувствайки, че съм точно там, където трябва да бъда, докато давам силата си на това момиче, и се чудех защо имах чувството, че всички звезди на небето ни наблюдават. Имах смразяващото усещане, че по някакъв начин ги разочаровах, но това беше глупаво. Не бях на тяхна страна в тази война, но това не означаваше, че съм искал това.
Хвърлих поглед към Дарси, която стискаше ръката на сестра си, и се зачудих дали наистина ще си тръгнат сега. Да се върнат в царството на смъртните. Да бягат, за да спасят шибания си живот. Едва ли са имали време да се приспособят към порядките на Солария, на Феи, така че защо да остават?
Феята в мен искаше да види борба в очите им, но такава нямаше. Изглеждаха победени. И нещо в това не ми хареса.
Не и по този начин. Не се отказваш по този начин.
Тори сви крака до гърдите си, а зъбите ѝ тракаха, докато студът продължаваше да сковава тялото ѝ. Тя протегна ръка към косата на Дарси, сякаш я забелязваше за първи път, а гърлото на Дарси се размърда по начин, който ме накара да искам да забия юмрук в гърдите на Сет Капела и да изтръгна сърцето му от тях.
Тя ще порасне отново. Просто и трябва отвара за растеж на косата. Някой със сигурност ще ѝ каже за нея.
– Привлечи огнената си магия – промълвих на Тори.- Тя ще ти помогне да се стоплиш.
Погледът ѝ се плъзна към мен за миг и тя се отдалечи малко от мен, но аз не я пуснах. Знаех, че вижда в мен враг и може би това беше точна оценка. Но аз все още бях неин учител, все още имах дълг към нея извън тази вражда и не ме интересуваше дали знае, че не одобрявам това, което ѝ беше сторено.
– Просто се уверявам, че цялата вода е извън белите ви дробове и ще излекувам всички щети, които е нанесла – обясних с равен тон, а сърцето ми все повече потъваше в гърдите, докато гледах това момиче и резултата от яростта на Дариус. Той избра да бъде като Лайънъл тази вечер. Избра този път и се страхувам, че няма да се върне от него, сега, когато е тръгнал по него.
– Какво ти се е случило?- Попита сестра си Тори, гласът ѝ все още беше дрезгав.
Устните на Дарси се разтвориха, после отново се затвориха и погледът ѝ се премести към Сет, Кейлъб и Макс отвъд мен, а Тори проследи линията на погледа ѝ. Бързо погледна отново встрани и магията ми започна да се изпразва, докато лекувах последните поражения върху белите ѝ дробове, като пуснах ръката си от рамото ѝ.
Тори ме изгледа неопределено, след което придърпа колене по-близо до тялото си, явно целяща да прикрие дантеленото бельо, с което беше облечена. Тълпата все още гледаше и това друго ниво на унижение нямаше да продължи.
– Кейлъб, съблечи ризата си и я дай на госпожица Вега – изръмжах аз.
Кейлъб се поколеба за миг, преди да започне да разкопчава копчетата си.
– Не искам нищо от него – каза Тори, гласът ѝ беше нисък, изпълнен с ужас, но решението ѝ беше ясно.
Кейлъб направи пауза, а аз изръмжах от ситуацията, свалих собственото си сако и й го подадох. Дарси насочи ръцете на Тори в ръкавите и издърпа мократа ѝ коса изпод яката. Изпитах облекчение, когато тя се изправи на крака и го закопча, сигурен, че ще се справи. Може би не психически, но поне физически. Очите ѝ останаха наведени, но аз имах тихата надежда, че това момиче няма да позволи на наследниците да потушат огъня ѝ. Тя беше по-силна от това. По-силна, отколкото можеше дори да си представи. И двете бяха.
– Ще ви заведа обратно до…- Започнах, но висок писък, изпълнен с ужас, прониза въздуха някъде отвън сградата. Трябва да се шегувате с мен, звезди?
– Какво сега?- Изръмжах, докато се обръщах и започвах да тичам към изхода.
Дарси и Тори ме настигнаха, когато стигнах до двойните врати, и инстинктите ми подсказаха да не ги оставям зад себе си, когато бутнах вратите и овладях желанието да използвам вампирската си скорост.
Тръгнах по пътеката, а кътниците ми се разшириха, докато по гръбнака ми преминаваше студ, и ускорих крачка към Кълбото.
Там се беше събрала тълпа, а светлината на огъня се отразяваше в златната външна част на Кълбото и в мен нахлу тревога. Какво, по дяволите, се случва?
– Отдалечете се!- Заповядах и тълпата се раздели, за да ме пропусне.
Близначките останаха точно зад мен, докато вървях, а пръстите ме сърбяха за меча, скрит като ножче в джоба ми, докато стигах до предната част на тълпата.
– Кой го е направил?- Промърмори едно момче отдясно на мен.
– Мислиш ли, че е била нимфа?- Прошепна уплашено едно момиче.
Топлината на огъня ме заля, а отвратителната миризма на смърт порази сетивата ми точно преди да видя тялото.
– Какво, по дяволите, е това?- Прошепна Дарси уплашено.
– Виждал съм само Драконов огън да гори така – чу се гласът на едно момче от лявата ми страна, но докато се взирах в ревящия пламък пред мен, бях сигурен, че това не е драконов огън. Той гореше с бялата горещина на ад, за разлика от червения пламък на Дракона. Можеше да е елементарна магия и все пак… трябваше да са адски мощни, за да предизвикат такъв пламък.
Вдигнах ръце, заливайки огъня с водна вълна, борейки се със силата му, докато магията ми се разреди още повече. И когато пламъците най-сетне угаснаха под напора на даровете ми, очите ми се спряха върху овъгленото тяло на земята, а в гърлото ми заседна буца.
Близначките изведнъж ме заобиколиха, за да видят по-добре, а умът ми се завъртя в спирала, докато се опитвах да разбера какво, по дяволите, се е случило тук. Кой беше този? И кой, по дяволите, го беше убил?
– По дяволите – въздъхна Тори, а Дарси сложи ръка на устата си.
Умът ми най-накрая се върна на работа и аз се изправих.
– Всички ученици да се върнат по домовете си!- Изригнах.- Всички свидетели, които са видели да се хвърлят тези пламъци или нещо подозрително, довело до тази смърт, да се явят незабавно.- Забелязах Уошър в тълпата и го посочих – лицето му беше бледо, а очите му – широко отворени, докато се взираше в тялото на земята.- Доведи Илейн!- Заповядах му и той кимна, примигвайки, за да се върне в реалността, и се шмугна в тълпата.
Учениците се втурнаха около мен в море от движещи се тела, докато аз ги заплашвах със задържане и се опитвах да поддържам реда. Не знаех как се е случило това или кой е този, който лежи на земята, но трябваше да намеря Дариус. Защото тази смърт беше причинена от някой изключително могъщ човек и трябваше да съм сигурна, че той е в безопасност. През ума ми премина отвратителна мисъл, че овъгленото тяло може да е негово, преди да усетя мощното пулсиране на връзката на Пазителя между нас и веднага да разбера, че не е, напрежението изтече от раменете ми. Той е добре. Просто трябва да го намеря.
Изгубих самообладание спрямо всички останали ученици, които все още се опитваха да видят тялото или дори да го снимат.
– СЛЕД ПЕТ СЕКУНДИ ЗАЛИВАМ ВСЕКИ, КОЙТО Е ОЩЕ ТУК, С ДОСТАТЪЧНО ВОДА, ЗА ДА ГО ИЗМИЕМ НАПРАВНО ОТ ЗЕМЯТА!- Изръмжах и останалите ученици побързаха да се подчинят, а някои от тях нададоха писъци на уплаха.
– Вие двете какво още правите тук?- Изръмжах, когато забелязах близначките и те се извърнаха изненадано към мен.
– Ние просто…- Дарси започна, но не успя да измисли край на изречението си. Паниката се разля в гърдите ми и челюстта ми се разтрепери, докато ги гледах. Трябваше да тръгват, да се върнат в домовете си. Имаше шибан убиец на свобода.
– Махайте се по дяволите оттук!- Изригнах и Дарси се стресна, двете се дръпнаха от мен и побягнаха по пътеката с останалите ученици.
Дишането ми стана по-тежко, когато прокарах пръсти през косата си и се приближих до тялото, взирайки се в останките и опитвайки се да забележа някакъв знак за това кой може да е той.
Звездите сякаш светеха по-ярко над мен и аз погледнах към тях за отговори, чувствайки, че ме наблюдават. Една сянка ги пресече отгоре и сърцето ми се сви, преди Гейбриъл да се приземи зад мен и да ме дръпне за ръката, за да ме накара да се обърна към него.
– Гейбриъл – задъхах се, стискайки силно рамото му.- Какво става?
– Трябва да тръгнеш – каза той, а в очите му проблесна паника.
– Къде да отида?- Попитах объркано.
– При Дариус. Сега, Ланс – каза той трескаво.- Той е на път да се прибере у дома, за да убие баща си. Връзката на Пазителя ще те привлече към него в момента, в който започне битката. И ти ще умреш в кръстосания огън, преди Дариус да бъде поставен на колене в краката на Лайънъл.
– Какво?- Въздъхнах, умът ми не успяваше да се съвземе, докато лудостта на тази нощ продължаваше.
– Бързай – изръмжа той, когато звукът на приближаващите се учители се разнесе от по-надолу по пътеката. – Имаш само няколко минути, за да спреш тази съдба. Той е в стаята си, но не за дълго.
Кимнах и на практика усетих как заровете започват да се хвърлят на тази съдба.
Майната му, бях мъртъв, ако не помръднех.
Изстрелях се от Гейбриъл с пълната скорост на моя Орден и хиляди шепоти изпълниха ушите ми, които не можех да разбера, сякаш звездите говореха помежду си в небесата над мен. И се почувствах твърде близо до тяхната прегръдка, докато смъртта ми висеше на косъм.
Дариус, какво, по дяволите, правиш?

Назад към част 31                                                         Напред към част 33

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!