Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 48

ДАРСИ

Бях хваната в мрежа и се гърчех срещу връзките си, докато похитителят ми използваше мощна магия, за да ме задържи на място. Страхът се вряза във вените ми, докато хвърлях огън в дланите си, опитвайки се да се освободя.
– Пусни ме! – Изкрещях точно когато ме хвърлиха на твърдия под, а гърбът ми се удари в него.
Лианите се развихриха внезапно и аз погледнах към наследниците в центъра на салона в Кралската дупка. Сет, Кейлъб и Макс размахваха към мен пръстите си, които бяха излети в илюзия, за да изглеждат като сонди на нимфи, и се смееха до уши.
Облекчението ме заля, но на негово място бързо се надигна гняв.
– Това не е смешно – изръмжах аз, изправих се на крака и потуших огъня в дланите си, макар че имах доброто намерение да изгоря задниците им за отмъщение.
Дариус беше в ъгъла на стаята и клатеше глава към тях, докато отпиваше от бирата.
– Казах им, че е глупаво – каза той.
– Беше шибано смешно. – Отпусна се на дивана Сет, като изрева от смях.
– Крещеше така, сякаш Пегас беше забил рога си в задника ти. – Седна до него Кейлъб, усмихвайки се от ухо до ухо.
– Разбирасе ти го знаеш това.- Сложих ръце на хълбоците си, вдигнах вежди към него и вампирът се намръщи за секунда, преди отново да се разсмее. Сет се притисна до него, докато те се изгубиха, а Макс се приближи до мен, предлагайки ми бутилка от нещо, наречено „Дъгов сок“.
– Пий с нас, малка Вега – каза той, измайстори чаша от лед и наля течността в нея. Тя някак си остана многоцветна, блещукайки примамливо.
– Какво е това нещо? – Взех чашата, подуших я и небесна сладост изпълни носа ми.
– Прави те замаяна – каза Макс и очите му светнаха. – А ти определено изглеждаш така, сякаш имаш нужда от смях.
– Къде е Рокси? – Попита Дариус, докато се спускаше в един фотьойл и вземаше атласа си от док станцията за зареждане, включвайки го.
– Тя не е прикрепена към бедрото ми през цялото време – подиграх се аз. – Тя си легна. – Отпих глътка от сока и осъзнах, че всъщност току-що доброволно съм изпила нещо, което ми беше дал един наследник. По дяволите, кога започнах да се доверявам на Макс Ригел?
Смехът на Сет и Кейлъб сякаш се изчерпа точно когато в крайниците ми се вля прилив на енергия и от устните ми избухна смях. Макс веднага прокара ръка по ръката ми, опитвайки се да попие чувството, а аз не си направих труда да вдигна бариери, докато той се хранеше с щастието ми.
– Е, това е промяна – каза Макс, а веждите му се сгърчиха. – Всеки път, когато съм имал възможност да прочета нещо за теб през последните няколко месеца, съм изпитвал само тъга.
– Толкова е тъжно – съгласих се с див смях и поставих сока „Дъга“ на масичката за кафе, докато ме обземаше още смях.
– Хей, дай да се пошегуваме с някой друг, какво ще кажеш за това момче с шапката? – Предложи развълнувано Кейлъб, подскачайки на мястото си, а Сет започна да скимти като кученце до него. Двамата бяха странно сладки понякога.
– Казва се Диего – казах аз, като все още се смеех. – О, Боже, шапката му е толкова странна. – Стиснах корема си, когато ме завладя поредната вълна от веселие, и Макс отново ми предложи бутилката. Махнах с ръка, за да откажа, докато по бузите ми се стичаха сълзи. – Шапката му – е – плетена – с – душата – на – абуела му – изпъшках и Сет изрева от смях, скочи и грабна сока „Дъга“ от Макс, преди да успее да отпие.
Кейлъб се стрелна напред, изтръгна го от него и изгълта една глетка, а Сет го бутна в гърдите, докато се опитваше да си го върне.
– Ебаси – изпъшка Дариус и всички се обърнахме към него, а веселието ми най-накрая утихна, когато тъмното изражение на лицето му заби кинжал в сърцето ми. Той държеше атласа си до ухото, явно слушайки нещо, а Кейлъб изведнъж подхвърли бутилката, стрелкайки се напред, когато и той го чу.
– Какво става? – Попитах, а притеснението прогаряше дупка в мен.
– Тя е в беда – избухна в смях Кейлъб, след което захлупи устата си с ръка, докато се опитваше да преглътне ефекта от сока.
– Какво имаш предвид, че е в беда? Кой?
Дариус се изправи внезапно, а от кожата му се излъчваше топлина.
– Рокси мисли, че баща ми те е отвлякъл.
– Какво? – Задъхах се. – Защо как?
– Не знам. Но тя е отишла в къщата на Орион, за да те намери. Опитах се да се обадя обратно, но линията е мъртва.
Паниката премина през крайниците ми и ме замрази неподвижно за цяла секунда.
– Майната му, не трябва да ѝ помогна. – Кейлъб се хвана за корема, докато се смееше, махайки ми с ръка в знак на извинение. – Не е смешно – не мога да спра.
Дариус удари ръка в гърба му и от нея избликна магия в зелена вълна. Кейлъб се задави за миг, после си пое дъх, когато се излекува от ефекта на дъговия сок.
– Благодаря – промълви той, а изражението му за миг стана смъртоносно сериозно.
Обърнах се към прозореца и отпуснах криле от гърба си, докато страхът ме заслепяваше.
– Дариус, имам нужда от звезден прах – помолих, а ужасът накара фениксов огън да залее вените ми. Трябваше да стигна до нея. Точно сега. – Трябва да тръгна след нея!- Изкрещях, но осъзнах, че не е нужно, тъй като Кейлъб се втурна към мен за миг, а останалите наследници се впуснаха в действие.
– Срещаме се в периметъра – изръмжа Дариус, тръгна към един сандък встрани от стаята и взе от него издута раница, след което я хвърли на Макс, докато той и Сет тичаха към вратата. Кейлъб бутна прозореца и се измъкна от него, без да каже нито дума, а веждите му бяха опънати от притеснение.
– Всички ли идват? – Въздъхнах изненадано, докато се качвах на перваза на прозореца.
– Разбира се, че идват – изръмжа Дариус твърдо и сърцето ми се сви от това.
Скочих от прозореца, разтворих криле и се издигнах над Плачещата гора, а пулсът ми барабанеше в слепоочията.
Идвам, Тор. Дръж се.
Воят на Сет дойде отдолу и го забелязах в огромната му форма на бял вълк, който носеше Макс на гърба си, докато се надбягваха под дърветата. Размахах криле и ревът над главата ми ме накара да настръхна, тъй като златната драконова форма на Дариус се извиси над главата ми. Вятърът ме връхлетя, повличайки ме напред, и аз отново го изпреварих, прелетях над Земната територия и се приземих близо до пролуката, която Орион беше оставил в оградата.
Паниката ме разяждаше отвътре, но трябваше да запазя спокойствие.
Какво иска Лайънъл от нея? Защо ще си помисли, че съм там?
Кейлъб стоеше и ни чакаше, като разтревожено прокарваше пръсти през косата си, а Дариус се приземи с тежък удар до него.
Докато прибирах крилата си, по земята зад нас се разнесе грохотът на тежки лапи и аз се обърнах, когато пристигнаха Сет и Макс. Сет се премести в същия момент, в който Дариус го направи, а Макс им подхвърли дрехи от раницата, която носеше, сякаш бяха правили тази процедура хиляди пъти преди това. В момента, в който бяха облечени, Макс извади торбичка със звезден прах от чантата и тръгнахме през пролуката в оградата, без да се налага да се разбираме.
Ръцете на Сет се прокараха по ръцете ми, докато ме следваше, а от гърлото му излезе хленчене.
– Тя ще се оправи. Ще я върнем.
Кимнах, като се засилих, докато Макс се движеше през оградата, а Дариус взе от него торбичката.
– Дръжте се заедно – нареди Дариус, като взе щипка прах в ръката си и всички се сгушихме по-близо. – Баща ми не е за подценяване.
– Ами ако това е капан? – Дишах, гърдите ми се свиваха, а ужасът за сестра ми ме затрудняваше да си поема въздух.
– Тогава ще бъдем максимално подготвени – мрачно каза Кейлъб. – Заедно сме сила, с която трябва да се съобразява.
Кимнах, успокоявайки се с факта, че всички те сляпо се впускат в битката заедно с мен. Поне на това приличаше това. Сякаш цяла война ме чакаше отвъд звездния прах, който Дариус се канеше да хвърли.
Той го подхвърли във въздуха и аз приготвих магията в дланите си, несигурна какво да очаквам, но щях да се изправя пред всичко, за да си върна сестрата.

Назад към част 47                                                         Напред към част 49

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *