Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 48

ДАРСИ

Бях хваната в мрежа и се гърчех срещу връзките си, докато похитителят ми използваше мощна магия, за да ме задържи на място. Страхът се вряза във вените ми, докато хвърлях огън в дланите си, опитвайки се да се освободя.
– Пусни ме! – Изкрещях точно когато ме хвърлиха на твърдия под, а гърбът ми се удари в него.
Лианите се развихриха внезапно и аз погледнах към наследниците в центъра на салона в Кралската дупка. Сет, Кейлъб и Макс размахваха към мен пръстите си, които бяха излети в илюзия, за да изглеждат като сонди на нимфи, и се смееха до уши.
Облекчението ме заля, но на негово място бързо се надигна гняв.
– Това не е смешно – изръмжах аз, изправих се на крака и потуших огъня в дланите си, макар че имах доброто намерение да изгоря задниците им за отмъщение.
Дариус беше в ъгъла на стаята и клатеше глава към тях, докато отпиваше от бирата.
– Казах им, че е глупаво – каза той.
– Беше шибано смешно. – Отпусна се на дивана Сет, като изрева от смях.
– Крещеше така, сякаш Пегас беше забил рога си в задника ти. – Седна до него Кейлъб, усмихвайки се от ухо до ухо.
– Разбирасе ти го знаеш това.- Сложих ръце на хълбоците си, вдигнах вежди към него и вампирът се намръщи за секунда, преди отново да се разсмее. Сет се притисна до него, докато те се изгубиха, а Макс се приближи до мен, предлагайки ми бутилка от нещо, наречено „Дъгов сок“.
– Пий с нас, малка Вега – каза той, измайстори чаша от лед и наля течността в нея. Тя някак си остана многоцветна, блещукайки примамливо.
– Какво е това нещо? – Взех чашата, подуших я и небесна сладост изпълни носа ми.
– Прави те замаяна – каза Макс и очите му светнаха. – А ти определено изглеждаш така, сякаш имаш нужда от смях.
– Къде е Рокси? – Попита Дариус, докато се спускаше в един фотьойл и вземаше атласа си от док станцията за зареждане, включвайки го.
– Тя не е прикрепена към бедрото ми през цялото време – подиграх се аз. – Тя си легна. – Отпих глътка от сока и осъзнах, че всъщност току-що доброволно съм изпила нещо, което ми беше дал един наследник. По дяволите, кога започнах да се доверявам на Макс Ригел?
Смехът на Сет и Кейлъб сякаш се изчерпа точно когато в крайниците ми се вля прилив на енергия и от устните ми избухна смях. Макс веднага прокара ръка по ръката ми, опитвайки се да попие чувството, а аз не си направих труда да вдигна бариери, докато той се хранеше с щастието ми.
– Е, това е промяна – каза Макс, а веждите му се сгърчиха. – Всеки път, когато съм имал възможност да прочета нещо за теб през последните няколко месеца, съм изпитвал само тъга.
– Толкова е тъжно – съгласих се с див смях и поставих сока „Дъга“ на масичката за кафе, докато ме обземаше още смях.
– Хей, дай да се пошегуваме с някой друг, какво ще кажеш за това момче с шапката? – Предложи развълнувано Кейлъб, подскачайки на мястото си, а Сет започна да скимти като кученце до него. Двамата бяха странно сладки понякога.
– Казва се Диего – казах аз, като все още се смеех. – О, Боже, шапката му е толкова странна. – Стиснах корема си, когато ме завладя поредната вълна от веселие, и Макс отново ми предложи бутилката. Махнах с ръка, за да откажа, докато по бузите ми се стичаха сълзи. – Шапката му – е – плетена – с – душата – на – абуела му – изпъшках и Сет изрева от смях, скочи и грабна сока „Дъга“ от Макс, преди да успее да отпие.
Кейлъб се стрелна напред, изтръгна го от него и изгълта една глетка, а Сет го бутна в гърдите, докато се опитваше да си го върне.
– Ебаси – изпъшка Дариус и всички се обърнахме към него, а веселието ми най-накрая утихна, когато тъмното изражение на лицето му заби кинжал в сърцето ми. Той държеше атласа си до ухото, явно слушайки нещо, а Кейлъб изведнъж подхвърли бутилката, стрелкайки се напред, когато и той го чу.
– Какво става? – Попитах, а притеснението прогаряше дупка в мен.
– Тя е в беда – избухна в смях Кейлъб, след което захлупи устата си с ръка, докато се опитваше да преглътне ефекта от сока.
– Какво имаш предвид, че е в беда? Кой?
Дариус се изправи внезапно, а от кожата му се излъчваше топлина.
– Рокси мисли, че баща ми те е отвлякъл.
– Какво? – Задъхах се. – Защо как?
– Не знам. Но тя е отишла в къщата на Орион, за да те намери. Опитах се да се обадя обратно, но линията е мъртва.
Паниката премина през крайниците ми и ме замрази неподвижно за цяла секунда.
– Майната му, не трябва да ѝ помогна. – Кейлъб се хвана за корема, докато се смееше, махайки ми с ръка в знак на извинение. – Не е смешно – не мога да спра.
Дариус удари ръка в гърба му и от нея избликна магия в зелена вълна. Кейлъб се задави за миг, после си пое дъх, когато се излекува от ефекта на дъговия сок.
– Благодаря – промълви той, а изражението му за миг стана смъртоносно сериозно.
Обърнах се към прозореца и отпуснах криле от гърба си, докато страхът ме заслепяваше.
– Дариус, имам нужда от звезден прах – помолих, а ужасът накара фениксов огън да залее вените ми. Трябваше да стигна до нея. Точно сега. – Трябва да тръгна след нея!- Изкрещях, но осъзнах, че не е нужно, тъй като Кейлъб се втурна към мен за миг, а останалите наследници се впуснаха в действие.
– Срещаме се в периметъра – изръмжа Дариус, тръгна към един сандък встрани от стаята и взе от него издута раница, след което я хвърли на Макс, докато той и Сет тичаха към вратата. Кейлъб бутна прозореца и се измъкна от него, без да каже нито дума, а веждите му бяха опънати от притеснение.
– Всички ли идват? – Въздъхнах изненадано, докато се качвах на перваза на прозореца.
– Разбира се, че идват – изръмжа Дариус твърдо и сърцето ми се сви от това.
Скочих от прозореца, разтворих криле и се издигнах над Плачещата гора, а пулсът ми барабанеше в слепоочията.
Идвам, Тор. Дръж се.
Воят на Сет дойде отдолу и го забелязах в огромната му форма на бял вълк, който носеше Макс на гърба си, докато се надбягваха под дърветата. Размахах криле и ревът над главата ми ме накара да настръхна, тъй като златната драконова форма на Дариус се извиси над главата ми. Вятърът ме връхлетя, повличайки ме напред, и аз отново го изпреварих, прелетях над Земната територия и се приземих близо до пролуката, която Орион беше оставил в оградата.
Паниката ме разяждаше отвътре, но трябваше да запазя спокойствие.
Какво иска Лайънъл от нея? Защо ще си помисли, че съм там?
Кейлъб стоеше и ни чакаше, като разтревожено прокарваше пръсти през косата си, а Дариус се приземи с тежък удар до него.
Докато прибирах крилата си, по земята зад нас се разнесе грохотът на тежки лапи и аз се обърнах, когато пристигнаха Сет и Макс. Сет се премести в същия момент, в който Дариус го направи, а Макс им подхвърли дрехи от раницата, която носеше, сякаш бяха правили тази процедура хиляди пъти преди това. В момента, в който бяха облечени, Макс извади торбичка със звезден прах от чантата и тръгнахме през пролуката в оградата, без да се налага да се разбираме.
Ръцете на Сет се прокараха по ръцете ми, докато ме следваше, а от гърлото му излезе хленчене.
– Тя ще се оправи. Ще я върнем.
Кимнах, като се засилих, докато Макс се движеше през оградата, а Дариус взе от него торбичката.
– Дръжте се заедно – нареди Дариус, като взе щипка прах в ръката си и всички се сгушихме по-близо. – Баща ми не е за подценяване.
– Ами ако това е капан? – Дишах, гърдите ми се свиваха, а ужасът за сестра ми ме затрудняваше да си поема въздух.
– Тогава ще бъдем максимално подготвени – мрачно каза Кейлъб. – Заедно сме сила, с която трябва да се съобразява.
Кимнах, успокоявайки се с факта, че всички те сляпо се впускат в битката заедно с мен. Поне на това приличаше това. Сякаш цяла война ме чакаше отвъд звездния прах, който Дариус се канеше да хвърли.
Той го подхвърли във въздуха и аз приготвих магията в дланите си, несигурна какво да очаквам, но щях да се изправя пред всичко, за да си върна сестрата.

Назад към част 47                                                         Напред към част 49

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!