Глава 16
Стрелата прелетя през въздуха, потъвайки дълбоко в най-централния кръг на дъската. Тайлър сведе глава, знаейки какво ще последва. Затвори едното си око, а другото остави отворено, без да иска да пропусне злорадството на Маги, която подскачаше нагоре-надолу, като се тюхкаше за „тоталния праведен ритник в задника“, който му беше нанесла… подаде му няколко коктейлни салфетки, които беше взела от бара „за сълзите му“… и след това му се усмихна, което все още имаше силата да го хване неподготвен за въздействието и. Тя му даваше всичко от себе си в една победоносна, подигравателна усмивка, шепнешком пееше „We Are the Champions“ на Queen, без да подозира как му влияе. Без да подозира, че изведнъж вижда само как ръката му се увива около кръста ѝ, придърпва я силно и плътно към себе си, чува как дъхът ѝ замира, докато я притиска към най-близката стена, усеща момента, в който цялата тази надигната от триумфа енергия се превръща в мека и гъвкава, и – по дяволите.
Не се случва. Но тя беше изкушение.
А фактът, че беше изключително лош победител – да, това адски много му харесваше.
Все пак това не беше среща.
Те убиваха време, чакайки Ава и Форд да се появят. Просто двойка приятели с едно подхлъзване над чертата зад гърба си и твърд ангажимент да не позволяват това да се случи отново, гарантирайки си приятелско бъдеще.
– И какво мислиш? – Попита Маги, а очите ѝ затанцуваха. – Да те засрамя ли отново, или вече си се наситил на унижението тази вечер?
Тайлър изпусна груб смях, пъхна ръце в джобовете си, за да не ги промуши през косата ѝ.
– О, пак ще играем. Ти ме победи с едно хвърляне, аз съм за реванш.
– Разбира се, че си. Мисля, че ти се иска още едно пребиване. Хайде – каза тя, като се наведе заговорнически, – можеш да ми кажеш. Срамът е твоето специално извращение, нали?
О, човече, и когато очите ѝ проблясваха по този начин. Той знаеше, че е по-добре да не започва да се подиграва за извращения.
Много по-добре.
Една тънка руса вежда се изви в посока към него.
Недей. Недей да го правиш, човече.
Но по дяволите, това предизвикателство в очите ѝ.
– Що се отнася до тази игра, пошляпването е моето извращение. Така че, скъпа, по-добре се приготви, защото ще се отдам на него по един безпрекословен начин, като мокър сън на ексхибиционист.
Хубаво. Начин да се контролираш.
Поне Ава и Форд щяха да се появят през следващите няколко минути, за да действат като буфер.
– Да, да, пошляпвания. Както и да е. – Но тогава тя бръкна в джоба на дънките си и извади телефона си, а екранът бе осветен от ново съобщение.
Цялото това нещо с изкушенията определено беше по-лесно да се управлява с публика. Но когато бяха сами – не чак толкова. Защото, когато беше с Маги, всичко беше толкова лесно, че имаше склонност да казва това, което има предвид, преди да се замисли дали е добра идея, или не. Така че, да, добре, че имаха някои несъзнателни придружители по пътя. Защото това предизвикателство, този огън… тази нейна уста натискаше твърде много бутони наведнъж.
Маги се намръщи, прибра телефона си в джоба и се огледа неудобно.
– Какво става?
– Срещата им продължи дълго и адвокатът на тръста ги покани на вечеря със семейството си.
Той кимна.
Тя се усмихна, отвръщайки поглед.
Те бяха възрастни. Можеха да направят това. Бяха го правили през последния час.
Разбира се, с всяка изминала минута осъзнаването се засилваше. Подмятанията ставаха все по-дръзки. А сега никой не идваше да го разсее.
Ад.
***
Маги не можеше да си спомни по-неловка и неудобна вечеря от тази, която беше прекарала с Тайлър. Което беше гадно, защото с тях не беше така. Беше разчитала, че Ава и Форд ще се присъединят към нея и когато те не се появиха – ех, ех.
Напрежение.
Бяха поръчали храна. Изпиха по още една бира. Но всеки път, когато погледите им се срещаха, беше като двойка магнити, които се притискат един към друг и е почти невъзможно да се освободят. И тогава думите, които винаги са били толкова лесни между тях, не идваха, защото единственото, за което можеше да мисли, беше какъв е вкусът на целувката му и колко гладни бяха и двамата за още.
След като платиха сметката, те се върнаха в апартамента на противоположния край на задната седалка на таксито. Разменяха си само дребни приказки, за да не ги наскърби тишината. А след това си взеха просто довиждане. Тайлър дори не се спря до вратата ѝ, едва забави ход, докато вървеше към стълбите на третия етаж, каза ѝ лека нощ и за последен път полушеговито заговори за стреличките.
Беше влязла вътре, очаквайки облекчение, щом постави вратата между тях. Само че не намери това.
***
Той беше направил дупка в пода, крачейки напред-назад, гледайки вратата при всяко минаване, докато изброяваше всички причини да не минава през нея. Да не взима по две стъпала надолу към Маги и да не направи нещо, за което и двамата се бяха съгласили, че ще бъде грешка.
По дяволите.
Трябваше да потича. Само че ако го направи, ще трябва да мине покрай вратата ѝ. Ами ако тя отново приготвяше бисквити? Всеки път, когато усетеше мирис на топъл шоколад, умът му се отправяше на всички места, на които не би трябвало. Местата, където Маги се беше облегнала на вратата на апартамента му, облечена само с ризата му с копчета, разпръснати трохи украсяваха деколтето ѝ, а на долната ѝ устна имаше топка топъл шоколад. Места, на които не му се налагаше да се насилва да държи задника си на стола или да поставя маса, плот, врата или дори под между тях, за да не я придърпа към себе си. Сложи ръце на талията и бедрата ѝ, остави палците си да се опират на корема ѝ, докато прокарваше езика си по кремавата кожа на ключиците ѝ, по вдлъбнатината в основата на гърлото ѝ и по-надолу, събирайки трохите, докато не остана само едно разтопено парченце полусладко изкушение, което чакаше бавното облизване на езика му.
Не, по-добре да се държи колкото се може по-далеч от всякакви потенциални фантазии за бисквитки.
По дяволите, тялото го болеше, а сърцето му биеше толкова силно, че го чуваше в ушите си.
Не.
Това беше неговата врата.
А почукването беше тихо, за което знаеше, че може да е само един човек. Човек, който прави огромна грешка, като идва тук, въпреки че се обзалагаше, че си мисли, че е на някаква миротворческа, изглаждаща рушветите приятелска мисия.
Запъти се към вратата и опря едната си ръка в нея. Сдържайки се, той ѝ отговори през дебелите дървени плоскости.
– Върви си вкъщи, Маги. Ще поговорим утре.
Или на следващия ден. Или на по следващия ден, ако дотогава не се овладее.
– Тайлър, моля те.
Мекотата на гласа ѝ го направи, развърза разклатения му контрол, докато вратата не се отвори под ръката му и само една нишка на сдържаност не му попречи да я придърпа към себе си и да вземе устата, която не му беше достатъчна предишната седмица.
– Маги, ти ме убиваш – каза той, а въздухът между тях затрепери.
– Съжалявам. Просто… – Тя намокри устните си с розовия връх на езика си и той сви ръце, за да не посегне към нея. Беше толкова съсредоточен върху това да не се поддаде на принудата да прокара палец по влажната пътека, която тя бе прокарала, че почти не чу останалото. – Може би пропускаме това, което е точно пред нас. Може би толкова много държим на това да не провалим приятелството си, да внимаваме за чувствата си и да не забравяме кои са приоритетите ни извън това шикалкавене, което имаме… че пренебрегваме едно очевидно решение на общ проблем.
– Какво искаш да кажеш?
– Казвам, че вече сме наясно с всички останали неща. Никой от нас не иска и не е на разположение за връзка. Ти чакаш възможност с Джина, за да можеш да си върнеш сина, и честно казано, мисля, че липсата на наличност може да е единствената причина да се чувствам достатъчно сигурна с теб, за да искам това изобщо. Ние сме приятели, да. Но може би този път можем да бъдем нещо повече. Да го изхвърлим от системата си и след това да започнем на чисто.
Той поклати глава, най-вече защото толкова дълго си беше казвал „не“, че вече не знаеше как да спре. Но дори когато главата му се люлееше в това отрицание, той се питаше:
– Само веднъж?
– Само веднъж. Няма ли да е хубаво да се отпуснеш? Като знаеш, че сме на едно мнение за утрешния ден?
– Маги. Не искам да те използвам.
– Ами ако аз те използвам първа? – И ето че се появи една-единствена извита вежда, подигравателна усмивка и предизвикателство, примесено със задъхано очакване, което той не можеше да пренебрегне. – Ами ако те използвам по-силно?
– Маги – предупреди той, макар че единственото, което щеше да получи, ако продължаваше така, беше точно това, което искаше.
– Тайлър – имитира тя строго. След това, срещайки очите му с пресметливия поглед, който го бе завладял през всичките тези месеци в коридора, добави: – Напълно бих те използвала по-силно.
И това беше всичко. Той беше свършен.
Защото Маги, която го предизвикваше с онзи демоничен блясък в очите си и цялото ѝ тяло излъчваше чувствена нужда с неговото име – да, тя беше натиснала копчето му и нямаше връщане назад.
– Искаш ли да ти е трудно, Маги? – Попита той и се протегна към нея, докато тя се протягаше към него, срещайки се по средата на една лоша идея, която изведнъж съвсем не изглеждаше толкова лоша и, по дяволите, се чувстваше твърде правилна.
– Да.
– И ти сериозно вярваш, че можем да го направим, без това да провали приятелството ни?
Може би щеше да повярва малко повече на кимването ѝ, ако то не беше последвано от треперещ дъх, последвал натискането на бедрото му високо между краката ѝ. Но тогава може би беше отишъл твърде далеч, за да има значение нещо толкова тривиално като истината.
– Нямаше да го предложа, ако не го бях направила.
Господи, тя беше толкова красива, гледайки го с тези загорели от секс очи и разтворени устни.
Стиснал с длан твърдата извивка на дупето ѝ, той я издърпа по-високо върху бедрото си, като го поклащаше срещу топлината ѝ. Целуна я, като се изгуби в податливите и устни и тихите стонове, които се изтръгнаха от тях. Улови кичурите коса на тила ѝ и отметна главата ѝ назад, така че тя се отвори за горещия удар на целувката му.
***
Да.
Маги знаеше какво прави. Това беше, което искаха. Това, от което се нуждаеха. Безпрекословното решение на сърбежа, който отчаяно искаше да бъде почесан.
Това не беше грешка.
– Боже, Маги, сигурна ли си в това?
– Сигурна съм – изпъшка тя, а ръцете ѝ се плъзнаха нагоре-надолу по твърдите контури на гърдите му. – Това е секс. Без очаквания. Просто двама души, които се възползват от възможност, която рядко се появява.
Тя посегна към устата му със своята, когато той я отблъсна назад. Потърси очите ѝ.
– Сигурен съм, че това е възможност, достъпна за теб през всеки ден от седмицата.
Тя поклати глава.
– Знаеш, че не е. – По твърде много причини. Никога не бе изпитвала такова привличане, такава нужда и притегляне. И нещо повече, никога не е изпитвала доверие.
А може би двете вървяха ръка за ръка. Може би след случилото се с Кайл тя не можеше да има желание без чувството за сигурност, което намираше при Тайлър.
Ръката на дупето ѝ я придърпа плътно към него, така че тя усети твърдата издутина на члена му, който се притискаше непоколебимо към корема ѝ.
– Искам това – прошепна тя. – Искам те.
Устата му се приземи силно върху нейната, езикът му се провря между зъбите ѝ, изпълвайки я с горещото, влажно обещание, че ще дойде още нещо. Той я целуваше така, сякаш не можеше да и се насити. Сякаш тя беше следващата му храна. Сякаш тя беше въпросът, отговорът, всичко.
Той я целуваше така, сякаш тя целуваше него.
А след това се поклащаше по гръб, поглъщаше устата ѝ, докато ръката му се плъзгаше по бедрото ѝ, улавяше я отзад на коляното и я придърпваше към себе си.
Тя дърпаше ризата му, ръцете ѝ бяха навсякъде – под нея, над нея, удряше с юмрук плата отстрани на ребрата му, докато дърпаше, отчаяна да го разсъблече. Отчаяна от горещия натиск на голата му кожа върху нейната.
– Кажи ми какво искаш – изръмжа той на ухото ѝ.
Тя искаше да усети вкуса на потта му, когато прокара език по ключицата му. Да докосне с език тези косъмчета, които се спускаха по средата на корема му, до нейния корем. Твърдите му зърна срещу устните ѝ.
– Теб, гол.
Тайлър се протегна зад гърба си и като хвана с шепа ризата, я изхлузи над главата си.
И тогава той се върна, само че Маги се отдръпна, поддържайки разстоянието между тях с дланта си срещу корема на Тайлър, защото – уау – просто уау.
Тя го беше виждала без риза и преди.
Дори през първия ден.
Но това. Сега.
– Може би не мислехме за едно и също нещо с това, че нямам риза – каза той с онзи дълбок, разтапящ се глас, който правеше луди неща с корема ѝ, докато я заливаше. – Мислех, че липсата на риза означава, че сме се сближили. И евентуално някакво реципрочно действие от твоя страна.
Откъсвайки поглед от мястото, където беше започнала доста безсрамна ласка, тя срещна очите му.
– Ти си невероятен, Тайлър.
Скулите му потъмняха и той ѝ се усмихна накриво.
– Не излизаш достатъчно навън.
Той посегна към подгъва на горнището от двете страни на бедрата ѝ и плъзна еластичната материя нагоре по корема ѝ, като спря, за да докосне с палци голата кожа там, преди да продължи да го издърпва нагоре по ребрата ѝ, докато не се заигра с долните подутини на гърдите ѝ.
– Което се оказва, че ми допада.
– Да?
Той смъкна блузата ѝ докрай и я захвърли до своята риза.
А после я притисна към себе си. Краката ѝ се сключиха около кръста му, а ръцете ѝ се сключиха плътно около врата му.
Не беше като на стълбището.
Спешността беше налице, да. Нуждата, определено. Но в нощта на втората им среща сякаш се опитваха да изкарат колкото се може повече, преди реалността да ги застигне. А сега, този път, в това, което правеха, имаше свобода. Приемане.
Разбира се, този откраднат момент беше временен. Но вместо да се притесняват, че трябва да спрат, те се съсредоточиха върху момента. В момента. Да се възползват максимално от това, за което са се договорили, и да имат доверие един в друг, за да се наслаждават.
Назад към част 16 Напред към част 18