Питър В. Брет – Наследството на вестоносеца ЧАСТ 2

Глава 2
Брайър
324 СЗ Лятото

Не беше съвсем на разсъмване, но беше достатъчно светло, за да може Брайър да вижда, когато корите започнаха да се размиват като дим във въздуха. Пламъците бяха угаснали преди известно време, оставяйки по-голямата част от къщата им непокътната. Релан никога не се бе доверявал на дървените стени и бе построил дома си от стотици камъни, спасени от градското сметище.
– Само глупаците – казваше Релан – изхвърлят добър камък, за да строят с нещо по-слабо.
Въздухът притихна, а писъците и воят на демоните заглъхнаха. Брайър затаи дъх и се заслуша, след което се спусна от златното дърво.
– Никога не стъпвай извън къщата, докато не можеш да стъпиш на слънчев лъч – го беше учила майка му, но Брайър не можеше да чака повече. Той се затича към къщата.
– Майко! Татко! Скай! Съни! Хейл! – Брайър тъкмо се канеше да добави и Харди, когато се натъкна на почернелите останки от главата на брат си. Демоните бяха изгризали плътта и бяха разкъсали черепа, за да изкарат вътрешностите.
Брайър се овладя, намокри ризата си в дъждовната бъчва и я завърза на лицето си, докато се насочваше към къщата. Във въздуха се носеше гъст дим, но той вече намаляваше. Сламеният покрив беше изчезнал, щорите бяха издухани и само няколко счупени дъски, висящи от изкривена желязна панта, бяха единственото, което беше останало от входната врата.
Босите му крака хрущяха по топлата пепел от тръстика на входа. Той замръзна за миг, сякаш очакваше демон да скочи при звука, но се отърси от това чувство и продължи напред.
– Майко? Татко? Някой?
Стъпалото му заскърца на следващата стъпка. Брайър погледна надолу и видя навсякъде кръв. Част от нея беше овъглена като капки от скара, а на други места беше мокра и лепкава. Парчета кости и кървища бяха разпръснати из общата стая, където Брайър беше разпалил огъня.
Кървави демонични следи имаше в мазната пепел във всяко кътче на малката къща. Брайър беше твърде ужасен, за да се опита да идентифицира останките, но изглеждаше, че има достатъчно, за да се разчита на всички, а и на резервите.
Камъните, които Релан беше пренесъл и зазидал, стояха здраво, но грижливо поправените мебели бяха развалини, както и почти всичко останало. Брайър спаси няколко парчета дрехи, но цялата храна беше изчезнала, както и билките и подправките на майка му. Бяха останали само големият стоманен кухненски нож и нейните хаванче и пестил. Брайър ги взе.
Той се изкашля, което изпрати болка в гърдите ми. Дори и с мократа риза върху лицето си, продължителният дим беше твърде силен.
Вече се канеше да си тръгне, когато в общата стая се появи метален отблясък. Сред костите и мазната пепел се виждаше копието на баща му.
Брайър посегна да извади оръжието от тинята. Овъглената дръжка се счупи в ръката му, но главата беше все още остра и твърда. Близо до него той откри и щита на Релан. Каишките щяха да се нуждаят от поправка, но кованото бронзово лице все още блестеше, когато той отмахна пепелта.
Излязъл на верандата, той свали ризата и вдиша дълбоко от утринния въздух точно когато слънцето удари парапета. Дали само преди ден бе стоял на същото това място с баща си, стискайки крака и желаейки да е единствено дете?
Еверам чу егоистичното ми желание, помисли си той. Чу и изпрати ядроните да ме накажат, като го сбъднат.
В далечината той чу Големия рог. Хората бяха видели дима и скоро щяха да дойдат да разследват.
Те няма да разберат, каза си той. Не че аз съм запалил огъня, нито че аз съм си пожелал нещо.
Той се разплака. Какво значение имаше дали хората ще разберат или не? Той знаеше. Знаеше, че това е негова грешка. Заради неговия егоизъм. Глупостта му. Безгрижието му.
Трябваше да изгоря с тях, помисли си той. Но и това беше грешка. Семейството му беше умряло с чест. Те щяха да извървят самотния път и да вечерят на трапезата на Еверам в рая.
Но сега за Брайър нямаше рай. Той беше кхафит.
По пътя се чуха викове от Боджърс. След малко щяха да се обърнат зад ъгъла и да го видят.
Брайър се обърна и побягна към блатото.
В блатото имаше достатъчно храна, стига да знаеш къде да търсиш. Птиците строяха гнезда в торфа, а тук-там имаше ядливи корени и билки, очевидни за сина на билкарка. Брайър и без това не беше много гладен. Няколко гъби и корени, за да не го боли стомахът, глътка течаща вода, докато се скиташе. Блатото се простираше докъдето погледът стигаше, влажна местност чак до голямото езеро на петдесет мили.
Минаха часове и Брайър се запъти към сметището в покрайнините на блатото. Беше ходил там безброй пъти, возейки се на бащината каруца за боклук.
Брайър винаги намираше това място за спокойно. Малцина идваха тук, освен семейството му, и Брайър се чувстваше в безопасност с останалите отпадъци, поне докато слънцето беше високо. Сметището беше тихо гробище, пълно със скелетите на излезли от употреба каруци и мебели, натрупани с планини от по-малки отпадъци, високи и вонящи. Близо до блатото земята беше влажна и мека, воняща дори без боклуците.
Зад една от планините от отпадъци имаше див боров кочан, плевелите бяха високи и гъсти и процъфтяваха в почва.
Ядроните никога няма да ме намери тук – помисли си Брайър. Цялото място миришеше прекалено много, за да го усетят, а демоните не биха попаднали случайно в борова нива.
По-добре да спиш в шипкова нива.

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!