Питър В. Брет – Наследството на вестоносеца ЧАСТ 3

Глава 3
Рейджън
324 СЗ Лятото

Рейджън си пое дълбоко дъх. Част от нея беше собствената му миризма след дните на път без легло и баня, но по-голяма беше миризмата на топъл прашец, която му напомняше защо обича Пътя на вестонисничестото. В Лактон беше лято – нещо, за което хората в родния му град Мливъри, далеч на север, можеха само да четат и да мечтаят. Каменистата почва на Мливъринските планини даваше неохотно плодове, но плодородните земи около голямото езеро даваха безгрижно.
Той се изправи на седлото и откъсна ябълка с големината на юмрука си от един ниско висящ клон. Селата покрай пътя засаждаха дърветата с мисълта за вестоносците. Това беше гордост за много села, а работещите по пътя можеха да пируват като крале с ябълки и круши, праскови и сливи. В един участък имаше толкова хубави портокали, че само споменът за тях можеше да разтвори устата на Рейджън.
Не бързай, помисли си той, отхапвайки ябълката със задоволително хрускане. Наслади се на всеки миг и го запомни, защото никога повече няма да видиш подобен.
– Последна обиколка – беше обещал на Елиса. Ще се върна месеци преди бебето да се появи и ще окача копието си завинаги.
Предвид месеците на път, които му оставаха, обещанието беше лесно. Той се възползва максимално от времето, като се движи с местната поща, за да се види със стари приятели и да се сбогува с тях. Някои от тях бяха сърдечни, други – изненадващо трогателни. И двете страни си обещаха кореспонденция, но всички знаеха, че никога повече няма да се видят.
Беше пропътувал целия път до Райзън и по-нататък, пътувайки още три дни само за да посети един хълм и да погледне за последен път към пустинните равнини. Но скоро щеше да напусне Лактън и да влезе в Анжие, където списъкът с приятелите му беше по-кратък.
Той копнееше да прегърне Елиса и да види подутото ѝ коремче, но не можеше да не си пожелае още малко време, преди портите на Мливъри да се затворят за последен път.
От две десетилетия насам Рейджън пътуваше всяка година по този маршрут, доверено лице, приветствано както от търговците, така и от кралските особи. Това беше желана позиция, за която висшите вестоносци биха си прерязали гърлата – само няколко години на този път щяха да им осигурят достатъчно за ранно пенсиониране. Майстора на гилдията Малкъм вероятно потриваше ръце от радост, като си помислеше какво ще предложат вестоносците в замяна на тази задача.
Но Рейджън вече беше прошепнал в правилните уши и носеше писма от кралски особи и търговци от цялата страна с молба подопечният на Рейджън, Арлен Бейлс, да заеме мястото му.
Рейджън преглътна буца гордост. Може би обиколката му беше към края си, но беше редно Арлен да продължи там, където е спрял, както Рейджън беше направил за баща си, кралски пратеник преди него.
Рейджън ревнуваше Арлен, но собственото му бъдеще беше това, което му тежеше. Всички говореха за пенсионирането му като за нещо желано, сякаш би трябвало да е някакво голямо облекчение да се откаже от красотата на широкия свят и да прекара оставащите си години по гръб зад оградени стени.
– Нощите да ме вземат, аз съм едва на четиридесет – промълви той.
Четиридесет и три – отговори вътрешният му глас. Случвало се е да му трябват четири часа и чиния яйца, за да се отърси от нощното пиянство. Сега тялото те боли с дни.
– Имаш два избора като вестоносец – каза му майстор Коб още когато Рейджън беше негов чирак. – Да се пенсионираш млад или да умреш млад. Демоните не прощават, когато не можеш да се движиш толкова бързо, колкото на тридесет години.
Най-сетне по пътя се виждаше торфеното селце Богтън, което отвлече вниманието на Рейджън от проблемите му. Скоро щеше да бъде при приятеля си Релан и семейството му и можеше да се наслади на топла храна и смях. Красианските стоки бяха скъпи във Райзън, но нямаха нищо общо с херцогския откуп, на който бяха подложени в Мливъри. Торбите на седлото му изпъкваха с красиански играчки за децата, коприна и подправки за Доун и цяла кана кузи за Релан.
Рейджън се усмихна. Може би за Релан, но и за себе си. За последен път щяха да пият, докато усетят вкуса на канелата, и да прекарат нощта, ужасявайки Доун и децата с разкази за приключенията си по пътя.
В гърлото на Рейджън се образува тежък възел, когато погледна към изгорялата къща. Богърите бяха хвърлили вода върху последните въглени и целият двор се изпълни с острата миризма на огън и кръв.
За съжаление Рейджън познаваше тази миризма твърде добре. Всеки вестоносец го знаеше. Но независимо колко пъти се е случвало, никога не се свиква с нея.
Като призраци той виждаше семейство Дамадж да тича из двора и да се отпуска на верандата, наслаждавайки се на дългите летни вечери.
Сега богърците полагаха малкото им останки върху палета за огън под надзора на местния Тендър, който се мъчеше да сглоби телата достатъчно, за да се направи подходяща клада.
Беше прекалено много. Рейджън се спъна от коня си и се наведе почти двойно, като сложи глава между коленете си и се мъчеше да диша.
Усети ръка на рамото си и вдигна поглед към любезния поглед на Тендър Хийт. В очите на Хийт също имаше сълзи.
Рейджън преглътна тежко, а гласът му се разнесе като хриптене.
– Някой да се е измъкнал жив?
Хийт вдигна уморено рамене.
– Намерих само части, достатъчни за един близнак, но може и да са части от двама, доколкото знам.
Рейджън кимна. Не можех да кажа къде свършва едното от тези разкъсващи момчета и къде започва другото, дори когато бяха живи.
Хийт изръмжа, толкова близо до смях, колкото можеше да се получи при такъв черен хумор.
– От Брайър няма и следа.
Рейджън вдигна очи.
– Организирали ли сте издирване?
Хийт кимна.
– Имам хора, които претърсват блатото, но… – Той сви рамене. – Момчето беше малко. Добър демон може да го погълне целия.
Беше достатъчно вярно, но Рейджън не си позволи да го повярва. Релан беше негов приятел и ако двама от синовете му все още бяха навън, ранени и уплашени, той дължеше на приятеля си да ги намери.
– Задръжте огъня – каза той. – Сам отивам да погледна.
Хийт кимна. Ще занесем палето в Светия дом, за да мога да разпръсна пепелта на защитена земя. Мога да ти дам рог до здрач.
Дворът на Дамаджана беше разрошен от краката на безброй богърци, дошли да помогнат или да зяпат, но в градината Рейджън намери това, което търсеше. Следи от стъпки. От пръв поглед на Доун и Брайър. Доун беше оставила момчето в лехата с боровинки. Умно.
След това бе избягала обратно вътре, за да я натоварят.
Рейджън дишаше през сълзи. Брайър беше успял да се измъкне от къщата на безопасно място, но горещината и димът сигурно са били ужасни. Внимателно претърсване откри мястото, където се беше препънал от градината, тичайки към количката за боклук, а оттам – в блатото.
Измина час, преди Рейджън отново да поеме по следите, като забеляза бонбони, лежащи в калта, покрити с мравки. Отпечатъците на Брайър бяха навсякъде около основата на златното дърво.
– Брайър? – Извика той в клоните. – Там ли си, момче?
Когато нямаше отговор, Рейджън въздъхна, хвана най-ниския клон и се издърпа нагоре. Това щеше да боли на утрешния ден.
Дупката в клоните, където Брайар беше прекарал нощта, беше достатъчно лесна за откриване. Върху лехата от изпочупени листа беше залепена царевична люспа от бонбон, а кътчето миришеше на боров корен.
Оттук той изгуби следата и часове наред се луташе из блатото, викайки името на Брайър. Претърси и сметището, защото знаеше колко време прекарват там момчетата на Дамадж, но все още нямаше и следа.
Големият рог изсвири, известявайки за настъпването на здрача, и Рейджън с натежало сърце се качи на коня, яздейки с пълна сила обратно към Свещения дом. Ако от момчето нямаше и следа, откакто е напуснало златната гора, Рейджън щеше да настрои кръговете си и да чака цяла нощ, вслушвайки се за викове.
Но това беше безсмислено. Колкото и да го болеше, Рейджън знаеше истината. Може би беше стигнал по-далеч от повечето, но едно шестгодишно момче, излязло навън в голата нощ?
Брайар беше мъртъв.
Може и да не посещаваше Светия дом всяка седмица, но целият град щеше да дойде да се поклони на погребалната клада, дори и за семейство, което никога не се бе вписало в селото. Бяха мрачни от уважение, но сълзите бяха малко, с изключение на Рейджън и Тендър. Само Тами Бейлс плачеше открито.
Когато хората напускаха службата, Масен Бейлс се изплю.
– Поне вече не дължа на онази калпава Доун осем монети. – Братята му се засмяха.
Рейджън хвана здраво ризата на мъжа, като го задържа на място за удара. Той усети пукване и от устата на Масен полетяха парчета зъб.
Другите мъже на Бейлс се втурнаха да защитят Масен, но Рейджън хвана ръката на Масен и се измъкна, за да го хвърли, което го блъсна в братята му и ги повали всички на купчина.
– Всеки от вас ще плати по десет на Свещения дом за надгробния си знак – изръмжа Рейджън – или Създателят ми е свидетел, ще се погрижа никой от вас никога повече да не получи поща.
Марта Спийкър беше там за миг. Тя се вмъкна между тях, но беше трудно да се определи на чия страна е, като се взираше еднакво във всички мъже.
– Това ще се наложи, вестоносецо. – Тя погледна към братята Бейлс. – Чухте човека. Вие, мъжете, не можете да уважавате мъртвите, тогава се прибирайте по домовете си и си намерете кесиите.
Мъжете не помръднаха и Рейджън се зачуди дали гордостта им не изисква битка, която със сигурност ще загубят. Почти му се искаше те да се нахвърлят върху него. Няколко счупени кости щяха да ги научат да уважават мъртвите и да им напомнят, че са късметлии, че са живи.
Останалите боклукчии наблюдаваха сцената безстрастно. Вероятно не един от тях споделяше чувствата на Масен, но никой не беше достатъчно глупав, за да пресече пътя на вестоносеца, особено на такъв от ранга на Рейджън. Късметът растеше и падаше благодарение на добрата воля на вестоносеца.
Тендър Хийт се присъедини към Марта, сложи ръце на хълбоците си и погледна мъжете на Бейлс. Пламъците на огнището бучаха зад гърба му, добавяйки натрапчиво присъствие. Братята на Масен наклониха шапки и си тръгнаха на бърза ръка. Масен изплю кръв и махна с ръка на семейството си да направи същото.
– Свещеният дом ти предлага помощ тази нощ, пратенико – каза Хийт, когато огънят бе догорял.
– Благодарен, Тендър – каза Рейджън. – Имам кана с красийски спиртни напитки, които носех за Релан. За мен ще бъде чест, ако пийнеш с мен.
Хийт се изкашля и погледна малката чаша с недоверие.
– Удря по-силно от пинта от най-добрата ми бира и има вкус на огнена пръст. Подобно питие би трябвало да е незаконно.
Рейджън се ухили.
– Така е. Дамата ще отреже палците на всеки, който бъде хванат да я продава, а дори да те хванат с малко, ще ти нанесат побой.
Хийт поклати глава.
– Невъзможно. Релан каза, че това е популярна напитка в Красия.
Рейджън наля още един рунд, като щракна малките чашки с Хийт, преди двамата да отпият.
– В Красия е като навсякъде другаде, Тендър. Има си светии и лицемери. Еверам казва, че пиенето на спиртни напитки е грях…
– Създателя забранява – каза Хийт.
– Но това не означава, че всички слушат. – Рейджън се загледа в празната си чаша. – Релан казвал ли ти е някога защо е напуснал Красия?
Хийт кимна.
– Всяка нощ затварят воините си в лабиринт, пълен с демони, и се отнасят с онези, които бягат, като с отпадъци. Той каза, че ти си предложил нещо по-добро и си рискувал живота си, за да го изкараш през портите.
Рейджън се засмя.
– Това ли ти каза? Ай, донякъде е вярно, но доста помрачава нещата. По-вярно е, че никога през живота си не бях виждал Релан, когато напуснах Красия онази сутрин. От града ме деляха километри, докато не се смрачи, после откачих каруцата и поставих преносимите си кръгове.
Той наля още две чаши кузи.
– И така, разпалвам огъня и слагам чайника, когато от сенките излиза този Шарум в пълно воинско черно, с копие и щит в ръка. Изплаши ме до смърт. Посегна към копието ми, но дори и след като цял ден висях на оста на каруцата си, той отбиваше ударите ми, сякаш бях чирак, който все още използва учебно копие. Не мисля, че щях да имам шанс, ако беше пресен.
Хийт взе предложената чаша.
– Какво стана?
Рейджън сви рамене.
– Той ме удари с копието, от което се размазах. Можеше да ме убие, ако се беше възползвал, но той просто спусна копието си и зачака. Тогава разбрах, че не ме напада, а просто се защитава. Той не говореше нито дума на нашия език, но аз знаех пазарния пиджин достатъчно добре, за да се разберем в половин разговор. Помоли ме да го заведа на север и се оказахме заедно почти три сезона, преди твоята хубава билкарка да му хвърли око.
Хийт кимна.
– Целият град се разтрепери, когато ме помолиха да ги венчая. Не мисля, че щях да го направя, ако Релан се беше обърнал само заради нея.
– Той беше на път да се обърне, преди да сме излезли от пустинята – каза Рейджън. – Релан не искаше да умре в Лабиринта, но искаше да е прав със Създателя. Ти му даде това. Спомням си как плачеше, след като направихте знаците и го прекадихте с тамян – каза той.
Рейджън вдигна чашата си.
– Изглежда, че всяка година те бяха повече в тази малка къща. А сега тя е празна.
– За Релан и семейство Дамадж – каза Хийт, докато пиеха и пиеха. Той погледна чашата с любопитство. – Има вкус на…
– Като канела – съгласи се Рейджън. – Само че трябва да си пиян, за да забележиш.
Хийт запуши каната.
– Тогава по-добре да оставим малко. Искам да запазя разсъдъка си тази вечер и да надувам рога на всеки час.
Нежността на Твореца живееше според Закона за сукцесията, според който Свещената къща трябваше да бъде място за убежище от нощта по всяко време. Малко бяха надзирателите в света, които можеха да се сравнят с мощния сценарий, който Нежните усвояваха като акълити. Църковните защити се изготвяха много по-трудно, ложните мрежи бяха непробиваеми и отразяваха атаките на ядроните с такава сила, че един решителен демон можеше да се пребие до смърт в защитата, без да я пробие.
Пътят към входните врати беше осветен с лампи през нощта, за да помага на бягащите за помощ, и никога не се заключваше. Управителите живееха с прости средства и във всеки случай нямаха какво да откраднат.
Всяка вечер един час преди залез слънце се свирело на Големия рог, който показвал пътя на нуждаещите се. Ако управителят искаше да свири през цялата нощ…
– Все още ли мислиш, че Брайър може да е там? – Попита Рейджън.
Хийт погледна часовника и се изправи нестабилно на крака.
– Когато попитах Релан защо е склонен да се отрече от Еверам и да следва Канона, той ми каза: „Сега виждам, че ако силата на Еверам е безкрайна, то дори Ний съществува само благодарение на неговото страдание. И така, алагаите трябва да дойдат по негово желание. Какво може да е това, освен наказание за нашите грехове?“
Рейджън се намръщи.
– Ще ми простиш, Тендър, но никога не съм държал на това. Създателят ни обича, казано е. Кое любящо същество би насъскало върху нас ядрони?
– Това е парадокс – съгласи се Хийт. – Един по-добър от нас е спорил през вековете. Но и Канонът, и Еверам са съгласни, че силата на Създателя е безкрайна. – Той се запъти към Големия рог, като спря, за да намокри устните си. – Ние живеем в реалния свят и правим изборите си въз основа на това, което е пред нас, но винаги можем да се помолим за чудо.
Той си пое мощно дъх и наду рога.
Рейджън тръгна на лов за Брайър на следващия ден, а и на по-следващия, но не откри повече следи. Може би Създателя можеше да дава чудеса, но ако беше така, той беше пестелив на тях.
Рейджън очакваше да изпита меланхолия, когато най-сетне се появиха големите стени на Мливъри, но вместо това сърцето му се повдигна. Да, той оставяше света зад гърба си, но може би Релан имаше право на това. Приятелят му винаги бе бил посветен първо на семейството си. Какъв по-добър начин да го почете Релан от това да спре скитанията си и да обгрижва собственото си семейство?
Влезе в града и гледаше напред, а не назад.
Влезе в квартала на защитниците, където Коб държеше магазина си, за да спре набързо, преди да се върне у дома завинаги. Арлен лъскаше доспехите си, когато Рейджън влезе в магазина.
– Ако обръщаше и половината от вниманието си към това твое момиче, което отделяш на бронята, щеше да я караш да ти яде от ръката.
Арлен вдигна очи с усмивка.
– Ако това не е нощта и тя не е тъмна, не знам какво е. Можеше да имам повече време за Мери, ако не чаках лейди Елиса вместо теб.
Само името ѝ предизвика тръпка в Рейджън.
– Тя е добре нали? Детето…
– Изглежда така, сякаш е погълнало основата на снежен човек – каза Арлен, – но Събирачът казва, че всичко е слънчево. – Той се обърна, за да извика в гръб. – Коб! Рейджън се върна!
Миг по-късно се появи старият настръхнал защитик.
– Рейджън! Как мина последната ти обиколка?
– Лесно и безопасно, от моя страна – каза Рейджън.
– Успя ли да стигнеш до пустинята? – Попита Арлен.
Рейджън поклати глава.
– Установих се да пренощувам на хълма.
Усмивката на Арлен помръкна.
– Задоволяваш се с това да изглеждаш твърде дълго. Нямам търпение да получа лиценза си и да се убедя сам. Ще отида на места, на които никой вестоносец не е бил.
– Тогава искаш да бъдеш Марко Роувър? – Попита Рейджън.
Арлен сви рамене.
– Всеки вестоносец иска да бъде Марко Роувър.
– Момчето има право за това – каза Коб. – Когато бях малък, молех жонгльорите за приказки за Роувър.
Рейджън кимна.
– Честно и вярно. Приказките разказват за чудните места, които Марко е посетил, но винаги пропускат тежестите, които сърцето му е донесло у дома.
– Искаш да кажеш, че не си струва? – Попита Арлен.
– Създателю, не. – Рейджън намигна. – В чантата си имам писма от половината търговци и кралски особи на юг от Разделението, които молят Арлен Бейлс да ме заведе на лятна разходка до Лактон.
Очите на Арлен се разшириха.
– Честна дума?
Рейджън кимна.
– С граф Браян в ъгъла ти след безумното ти приключение в мините му майстор Малкъм трудно ще откаже.
Арлен скочи на крака с вик. Това толкова не приличаше на сериозното момче, че Рейджън не знаеше как да реагира. Той погледна към Коб и откри, че старият надзирател е също толкова смаян.
– Елиса няма да го хареса – каза Рейджън. – Предполагам, че и на Мери.
– Те няма да го чуят от теб – каза Арлен, като обходи с поглед и двамата мъже. – Нито един от вас. Ще им кажа, когато съм готов.
Рейджън кимна.
– Сега ми остава само да реша какво да правя с остатъка от живота си.
– Имам някои идеи по въпроса – каза Коб – тъй като ти почти си се погрижил да загубя партньора си.

Назад към част 2                                                                 Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *