С.Л. Дженингс – Тъмна светлина ЧАСТ 12

Глава 11

Аврора се приближава до Дориан, гледайки го с обожание.
– Дориан Скотос, това е Морган Пиер, изключителен фризьор. – Тя нежно слага ръце на раменете на Морган, сякаш му я поднася като свещена жертва. Морган изглежда шокирана и остава без думи. – А това е нейната приятелка….Съжалявам, скъпа, как се казваше ще кажеш ли отново?
– Габриела – казва Дориан разпалено. Изглежда, че за миг съм замръзнала от ледения му поглед, който не ме е напускал, откакто се приближихме до него.
– Да, точно така. Вие двамата се познавате? – Пита, поразена от недоверие Аврора. Как може човек като него да познава човек като мен? Очите ѝ се стрелкат бързо между мен и Дориан.
– Да, срещали сме се – отговарям и ехидно. Разбирам какво се е опитала да каже и не го оценявам високо.
– Да, Дориан, искам да кажа, че господин Скотос се появи в същия клуб, в който бяхме ние, за рождения ден на Габс – отговаря Морган. Благодарна съм ѝ, че не споменава, че оттогава се виждаме с него. Нямам нужда Дориан да си мисли, че съм клюкарка, и съм сигурна, че няма нужда от Аврора в бизнеса си. Ако има нещо, което Морган е – то тя е надеждна.
– Така ли е? Ами сега, след като всички се запознахме, онзи ден тъкмо разказвах на Дориан колко страхотен козметик е Морган. – Аврора грациозно се плъзга до Дориан, опирайки дребната си ръка на предмишницата му. Познават се по-добре, отколкото предполагах първоначално. В съзнанието ми изплува образът как чупя всеки един, от тези нейни красиви пръстчета.
– Благодаря ти, Аврора, твърде си любезна – казва сковано Морган. Тази ситуация явно я е накарала да се почувства неудобно и тя е сложила деловото си лице.
– Е, това е вярно! И за да си толкова млада и вече толкова талантлива, само си представи клиентелата, която би могла да доведе в „Лукс“. А тя вече има доста клиенти на мястото, на което е сега. – Аврора се излага доста и макар че всичко, което казва, е вярно, не ми харесва, че говори за Морган, сякаш наистина я познава.
– Така ли е? Мисля, че една свежа, млада гледна точка би била полезна в такъв тип салон – отговаря замислено Дориан. Искам да се измъкна на заден план, някак да се слея с останалата част от тълпата, когато Дориан насочва вниманието си към мен. – Ти какво мислиш, Габриела? Смяташ ли, че по-зрелите ни клиенти ще оценят младежката визия на Морган? – На устните му се появява усмивка.
Изправям рамене и поглеждам Дориан в яркосините му хипнотизиращи очи.
– Вярвам, че ще го направят. Повечето жени търсят извора на младостта, харчат хиляди за пластични операции и временни корекции, за да изглеждат по-млади. Защо да не разберат от първа ръка какви свежи нови стилове са на мода? Морган е законодател на тенденциите, каквото е популярно сега, тя го е носила миналия сезон. Мисля, че тя би била много повече от козметик във вашия салон. Тя ще бъде икона на стила. – Поглеждам гордо Морган, а тя почти сипе благодарности. Дориан кимва, оставяйки думите ми да потънат в съзнанието му.
– Точно така! Добре казано, Габриела. Наистина си наясно с нещата. В коя индустрия работиш? – Пита ме Аврора, като ме гледа лукаво. Тя се приближава до Дориан, без съмнение, за да ме дразни.
– Търговия на дребно – заявявам сухо.
– Какво? – Аврора се забавлява. – Купувач в Macy’s? – Виждам какво се опитва да направи и няма да и се подмажа.
– Продавач – обявявам, сякаш току-що съм ѝ казала, че притежавам собствен бутик, в който се продават само ботикови стоки.
– О. – Аврора отбелязва самодоволно. – Е, ако дамите ни извинят, трябва да запозная Дориан с някои много важни потенциални клиенти. Морган, ще се видим следващата седмица! – И отново я дарява с двойни въздушни целувки. – И с теб ми беше приятно да се запознаем, Габриела. Сигурна съм, че скоро ще се видим отново.
Сигурна съм, че ще се видим, кучко.
– И аз така мисля, Аврора – това е всичко, което мога да събера, без да звучи напълно фалшиво. Просто една прошла в дизайнерски обувки, казвам си, тайно желаейки тя да се спъне в свирепите си разкошни токчета.
Аврора се опитва да дръпне ръката на Дориан в друга посока, но той е напълно неподвижен.
– По-късно, Аврора. Трябва да си поговоря с Габриела. Насаме. – Думите му са нежни, но властни. Морган ми прави знак, че ще бъде отпред, където е забелязала няколко приятели, и аз кимам. Аврора не може да скрие киселото изражение на лицето си и се кълна, че кипва, докато Дориан ме вкарва в задния офис. Той е семпъл: бели стени, бюро и черен кожен въртящ се стол. Той затваря вратата зад нас и сяда на ръба на бюрото.
– Значи това е твоето удоволствие и забавление? – пита той с напрегнати очи с полу затворени клепачи. Облизва устните си, което кара кръвта ми да се нагорещи и да се събере дълбоко между краката ми.
– Е, това не е съвсем работа, нали? – Усмихвам се, надявайки се да прикрия притеснението си. Това, че съм сама с Дориан в такова ограничено пространство, ме кара да осъзнавам колко силно го искам.
– Предполагам, че не, но за мен е, както виждаш. – Той извърта очи и маха с ръка към грандиозното парти от другата страна на вратата. – Но с теб тук, облечена така, единственото, за което мога да мисля, е за удоволствие което искам да ти доставя.
Изчервявам се и се преструвам, че не обръщам внимание на ласкателствата му.
– Не знаех, че имаш салон. Мислех, че казва, че се занимаваш с право?
– Аз съм просто инвеститор. Възможността падна в скута ми и почувствах, че може да бъде доходоносна. Добър начин да пусна някакви корени тук.
– Това ли искаш да правиш? Да пуснеш корени тук? – Не мога да спра вълнението, което се надига в мен.
– Мисля за това – казва той безгрижно. Превключва на друга предавка, а очите му се превръщат в аквамаринови басейни и се взират в моите. – Изглеждаш невероятно тази вечер. Гърбът ти… гледката му прави неща с мен…
– Дали? – Питам невинно. Вървя бавно към него, като го гледам съблазнително. Той не е единственият, който може да играе тази игра. Точно когато сме само на сантиметри един от друг, спирам, впивайки очи във възбуденото му, нетърпеливо изражение.
Дориан гали голият ми гръб с върховете на пръстите си, изпращайки шокови вълни нагоре и надолу по гръбнака ми. Задъхвам се от допира, като устоявам на желанието да го помоля за още. Той сваля лицето си до шията ми, като оставя устните си да докоснат ушната ми мида.
– Габриела, с удоволствие бих те навел над това бюро точно сега и бих вдигнал роклята ти нагоре покрай бедрата и над дупето ти – промърморва той, докато сексапила капе от меките му устни.
– Звучи ми добре – казвам задъхано, като обръщам глава на страни. – Какво те спира? – Никога през живота си не съм била толкова смела и нетърпелива с мъж, но Дориан събуди спящия звяр на желанието за интимност в мен. Ако дните ми са преброени, искам поне да умра щастлива.
– О, бих го направил. Но знам, че Аврора ще ме потърси, а аз не искам да ме безпокоят, когато… те съсипя.
Да ме съсипе? Това звучи толкова заплашително и жестоко. Обичам го.
– Аврора. – Уф. Дори звукът на името ѝ ме дразни. – Вие двамата се познавате добре. – Това не е въпрос, а констатация.
– Да – е единственото, което предлага, като ме гледа строго в очите. Не се осмелявам да го попитам колко добре, макар че въпросът ме изяжда жива.
– Тя казва, че ти може би си единственият. – Добре де, да хвърлям трохи от краткия ни момичешки разговор не е в мой стил, но Аврора не ми е приятелка. Не изпитвам никаква лоялност към нея.
Дориан поклаща глава и се ухилва.
– Това момиче и нейното въображение. – Искам да го попитам поне откъде се познават, но не съм готова да му покажа, че всъщност ми пука. Просто съм готова да скоча в леглото му. Нищо страшно.
Дориан протяга ръката си към мен и когато поставям своята в дланта му, той я вдига до устните си и оставя продължителна целувка върху кокалчетата ми. Очите му не се откъсват от моите, точно както през първата нощ, когато се запознахме. Струва ми се, че това е толкова далечен спомен, като се имат предвид всички обрати в живота ми оттогава.
– Е, по-добре се върни на партито си – казвам, като се откъсвам от транса му. За пореден път не искам да му дам възможност да ме отхвърли. Въпреки че единственото, което искам, е да остана тук с него цяла нощ.
– Не, аз се прибирам. Те могат да се забавляват, колкото си искат. Ще получа сметката на сутринта – отговаря той безразлично.
Дориан ме съпровожда обратно в гъмжилото от хора, като се сбогува учтиво с мен, докато аз стоя кротко до него. Имам чувството, че се натрапвам, затова му пожелавам лека нощ, за втори път днес, и тръгвам да търся Морган. Преди да успея да се отдалеча на десет метра от нас, чувам познатия звук на сопрановия глас на Аврора, която го поздравява обратно с ентусиазъм. Отнема ми всички сили да не се обърна назад и да не ѝ зашлевя един глупав шамар.
– Ето те! – Морган възкликва, когато ме забелязва. Опитвам се да заменя раздразненото си изражение с приятелска усмивка.
– Тук съм – отговарям аз.
Тя е заобиколена от група драматично украсени мъже със скандални прически. Ярки, блестящи цветове къпят клепачите им, а устните им са идеално нацупени с различни нюанси червило. Ах, да, Морган обича гейове, а гейовете обичат Морган. Усмихвам се широко на всички тях, докато ме посрещат с хор от „Ууууу“ и „Аххххх“ на дръзката ми рокля. Няколко от тях са нови стилисти в салона и са щастливи от перспективата Морган да се присъедини към екипа им. Хуморът и добродушието им моментално ме събуждат от моята Аврора-раздразнение.
– Видяхте ли г-н Висок, тъмен и красив там? – пита един от мъжете. Казва се Карлос и има ярко оцветени пера, които украсяват червения му фалшив ястреб. – Джийръл, когато разбра, че той е собственик на това място, каза – По дяволите, да! Къде да се подпиша? Папи ме накара да отворя широко краката си. Бях готова да работя безплатно, само за да мога да гледам този задник! – Всички избухваме в смях, а аз тайно съчувствам на Карлос. Да, Дориан определено има такъв ефект.
– Но онази малка мацка не може да държи проклетите си ръце далеч от него. Тя беше тук през цялата минала седмица, докато се опитвахме да се подготвим, и го преследваше. Ооо, а и тя е злобна малка кучка. Не позволявайте на това красиво лице да ви заблуди – подхвана приятелят му Джаксън. Той е висок и строен и спокойно би могъл да бъде мъжки модел с дългите си платинено руси кичури и загорялата си кожа.
Момчетата се впускат в шумни шеги за срещите си с Аврора, а ние с Морган слушаме внимателно, като от време на време си разменяме погледи и кимваме. Приемаме всичко това, опитвайки се да разберем какво наистина се случва с Дориан и Аврора.
– Е, аз казвам да изпием това безплатно шампанско, да изядем тази безплатна храна и наистина да започнем това парти! – възкликва другият им приятел. Името му е Ксавие, но предпочита хората да го наричат Екс. Косата му е малко по-укротена – къса, гъста и шоколадовокафява – тъй като работи в кабинета на губернатора. Но компенсира с ярък цветен грим на очите, който е оформен като паун. Изглежда като истинско произведение на изкуството и аз съм възхитена.
Всички грабваме чаши с шампанско и ги вдигаме в чест на празника. Скоро след това плавните звуци на джаза се сменят с бумтящи бас линии и удари на барабани и истинското забавление започва. Танцуваме, ядем, пием и се смеем, докато ни заболят страните. Все пак единственото, за което мога да мисля, е Дориан и дали Аврора ще заеме леглото му тази вечер.
Почти е полунощ и съм пияна, усещам размития ефект на шампанското „Патрон“. Карлос и приятелите му знаят как да се забавляват и всички си обещаваме скоро да излезем в Денвър за истинска нощ в града. Морган ме подканя към своя Мустанг, въпреки че съм повече от способна да стигна дотам сама. Тя се притеснява да ме заведе вкъщи, страхувайки се, че родителите ми могат да ме хванат да се спъвам в прага на къщата, затова конструирам текст, с който ги информирам, че оставам в дома ѝ. Родителите ѝ са по-снизходителни към малката си принцеса.
Отправяме се на север, минавайки покрай нощни клубове и барове, оживени от музика и смях. Спускам прозореца и оставям студения въздух да ме отрезви, докато Jay-Z звучи през озвучителната система, въртейки внушителен разказ за своето минало и настояще, мечти и реалности, живот и смърт. Призовавам хипнотичните удари на барабаните да ме пренесат на друго място, лишено от всички тривиални угризения за безнадеждния ми любовен живот, но опияненият ми ум отказва да изостави натрапчивите въпроси.
– Чакай. Заведи ме в Броудмур – заповядвам внезапно. Морган ме гледа предпазливо, вероятно си мисли, че съм прекалила с алкохола. – Сериозно, Мор. Трябва да отида в „Броудмур“.
Тя ме поглежда остро, стискайки пълните си, лъскави устни.
– Какво има в Броудмур?
Поглеждам най-добрата си приятелка с убеждение в очите.
– Дориан.
Без да каже и дума, Морган прави обратен завой на следващия светофар.
Спираме до грандиозния курорт и едновременно се задъхваме от великолепието му. Той е отвъд великолепието. А с прожекторите, осветяващи огромното имение, прилича повече на съвременен замък, отколкото на хотел.
– Знаеш ли в коя стая е отседнал? – Пита Морган.
– Не – отговарям мило.
– Тогава как очакваш да стигнеш до стаята му? Подобни хотели просто не дават информация за стаите. Хората плащат за дискретност, Габс. – Морган очевидно има повече опит с тези неща от мен.
Поглеждам към задната седалка и грабвам торбичките с подаръци, които получихме от откриването на салона, като изпразвам суитчърите от чантите. Отварям един гланц за устни и нанасям на устните си свеж, блестящ слой. Морган грабва гребен и започва да прави магията си, като освобождава къдриците ми от щипката и ги оставя да се спускат на каскади по гърба ми. Нанася ми свеж руж и ми подава сакото си. Обличам го и след като хвърлям втори поглед, за да се уверя, че съм представителна, грабвам празните торбички с подаръци, чантата си и излизам от „Мустанга“.
– Благодаря, Морган. Ти си най-добрата – усмихвам се мило.
– Да, да, знам. А сега иди да вземеш твоя човек.
Минавам през входа и влизам във величественото фоайе, като внимавам да не изглеждам прекалено ужасена от блясъка му. Спирам грациозно до рецепцията, за да бъда посрещната от млад мъж с лунички и огненочервена коса.
– Здравейте, аз съм госпожа Скотос. Току-що долетях тук, за да изненадам съпруга си за рождения му ден, и изглежда не мога да си спомня номера на стаята му – казвам уверено, показвайки му торбичките с подаръци.
– Да, разбира се, госпожо Скотос. Няма ли багаж, с който да ви помогнем? – Той явно ме изпитва.
Поглеждам го с внушение.
– Е, това не е от типа посещения, които изискват много дрехи, скъпи.
Лицето на Фрекълс става червено като косата му, когато поглежда надолу, за да работи с компютъра си.
– Господин Скотос е в сградата „Лейксайд“, госпожо. – Той ми дава номера на стаята и започва да изрежда указания, а аз му благодаря за помощта.
Започвам пътя към съседната сграда, като нервно съзнавам, че навън е черно и смъртоносно тихо, макар че пътят е достатъчно осветен от стълбове и градински лампи. Подскачам при всяко скърцане и придърпвам якето на Морган плътно около себе си. Изведнъж замръзвам и започвам да вървя енергично въпреки петсантиметровите си токчета към сградата на Лейксайд, за да се предпазя. Любезен портиер отваря стъклените врати и ме посреща на топло. Благодаря му, преди да напъхам празните торбички с подаръци в близкия кош за боклук, след което се запътвам към асансьора.
Добре, това е то. Не мога да си тръгна сега, трябва да знам. Или Дориан е там горе сам, или е с Аврора. Или може би някой друг? О, Боже, ами ако той е заспал и е разстроен, че съм го събудила? Ами ако дори не е там и просто е излъгал на партито, за да избяга? Не ме е поканил, така че очевидно не ме е искал тук. Наистина не бях обмислила всичко това. Проклета да съм аз и моята импулсивност! Проклет да е този течен кураж! Не мога да се обадя на Морган да се върне, а нямам достатъчно пари в себе си, за да извикам такси. По дяволите!
Динг! от асансьора ме изтръгва от агонизиращите ми мечти и вратите се отварят, показвайки, че само няколко стъпала и една двойна врата ме делят от истината за Дориан. Вървя несигурно към вратите, които обозначават апартамента му, като затаявам дъх на всяка крачка. Издишвам шумно, когато стигам до целта си, чувствам се замаяна от липсата на кислород, примесен с шампанско. Време е да се изправя срещу страховете си. Свивам треперещата си ръка в юмрук и я вдигам към вратата. Тук нищо не се случва. Бързо удрям три пъти и правя предпазлива крачка назад. Секунди по-късно към вратата се запътват меки стъпки, а след това се чува шумолене. Може би катарама на колан? О, не, това не е добре.
Дориан отваря вратата, без риза, коремните му мускули са пулсираща каменна пътека към разкопчаните панталони, които висят от силно секси V на бедрените му мускули. Те са нахлузени толкова ниско, че е очевидно, че не носи никакво бельо. Поемам си рязко дъх при гледката на почти голото му тяло. Той е дори по-красив, отколкото някога съм си представяла. След това се вглеждам в разхвърляния му, полуоблечен вид, а изражението на лицето му е комбинация от шок и тревога. Хванала съм го неподготвен и не изглежда неочакваната ми поява да е добре дошла изненада. Ледените му ириси се впиват в мен, застигайки ме там, където стоя.
Сега не мога да се обърна назад.

Назад към част 11                                                                       Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!