Глава 6
– Къде, по дяволите, беше? – Морган крещи от телефона ми. Лежа на леглото си и превключвам безсмислено каналите на телевизора в спалнята си.
– Бях наоколо. Обадих ти се по-рано… Не получи ли съобщението ми? – Решавам да избера някакво катастрофирало риалити шоу за домакини.
– Да, и оттогава ти звънях поне десетина пъти! – Тя все още е разгорещена, без съмнение е прекалено драматична, както винаги.
– Не, не си се обаждала. Имам само едно пропуснато обаждане и ти се обадих веднага щом се прибрах у дома! – Сега вече започвам да се дразня.
– Габс, кълна се в това. Обаждах ти се през целия ден. Дори отидох до мола, за да те видя на работа, а шефът ти каза, че си си тръгнала по-рано. – Тя звучи притеснена, затова махам телефона от ухото си и отново поглеждам към телефона. Не, само едно пропуснато обаждане.
– Хъм, предполагам, че телефонът ми е в неизправност. Съжалявам. Какво става, момиче?
– Просто се притеснявах. А ти каза, че имаш нещо сочно за споделяне! – Чувам познатото звънтене на огромната ѝ обеца в слушалката.
– Е, донякъде – отговарям загадъчно, след което изстелвам. – Виждам се с Дориан.
– Дориан? С кой Дориан? – Чувам я да бърка в нещо, което прилича на чантата ѝ с гримове. – Чакай! Да не е онзи от клуба? Онзи Дориан?! – възкликва тя.
– Да, онзи Дориан – е всичко, което успявам да кажа, преди тя да изрече комбинация от похвали и изрази.
– О, Боже мой. Габс, това е страхотно! Уф! Значи предполагам, че не е толкова страшен, колкото изглеждаше в четвъртък, а?
– Не, не е толкова страшен. Макар че трябва да кажа, че е доста интензивен. Да не говорим, че е страховито секси. Направо си губя ума около него – признавам аз. И с удоволствие бих изгубила и гащите си.
– Е, ако някой може да се справи с него, това си ти. Просто съм толкова щастлива за теб! Значи си ходила на среща с него? Как беше? Завързахте ли се? Оооо, ти, мръсно момиче! – изпищя развълнувано тя.
– Ами всъщност бяхме на две срещи. И какво имаш предвид под „завързахте“? Правихме ли секс? По дяволите, не! Просто се запознах с него. – Но искам ли да го направя? По дяволите, да! Морган обаче не трябва да знае всичко това.
– Но ти го харесваш, нали? Две срещи за два дни са доста важни за теб, госпожице Никой пич никога няма да бъде достатъчно добър… освен Джаред – подхилква се тя.
– Никога не съм казвала това! Просто нито едно момче не си заслужава да се занимавам сериозно с него. И какво имаш предвид, освен Джаред? – О, глупости. Толкова ли съм прозрачна? Никога не съм разкривала какво чувствам към Джаред.
– Мммм хммм, може и да успяваш да заблудиш всички останали, но аз познавам моето момиче. Изглежда обаче, че Дориан може да промени всичко това. Погледни се… вече се отказваш от приятелите си заради него! – Знам, че се шегува, но не мога да не почувствам известно раздразнение. Никога не съм била от този тип момичета. – Както и да е, приготвяш ли се?
– Приготвям? За какво?
– Еми, не знаеш ли какво е днес? Денят на Свети Патрик! Да не си забравила, че тази вечер всички отиваме в „О’Мали“! – казва тя невярващо.
По дяволите! Напълно забравих. И наистина, наистина не ми се ходи. Да не говорим, че все още не съм преживяла миналогодишното фиаско.
– Аууу, Морг, не мога ли да пропусна тази година? Наистина съм уморена. – Хленча.
– Не, по дяволите, не можеш! Това е традиция! А ти имаше достатъчно енергия, за да си играеш на целувки с г-н Горещо дупе. Отиваш си, Габриела Уинтърс! – крещи тя. Уф, Морган може да бъде голяма треска в задника ми, когато пожелае.
– Добре! Добре! Но аз няма да шофирам! Ако трябва да отида, ще се напия безумно и вероятно ще те засрамя… отново. – Лъжа. Няма как да рискувам да ми бъде забранено да влизам в един от малкото барове в града, в който почти никога не искат документи за самоличност, което го превръща в легендарна гореща точка за колежански партита.
– Това е готино – предлага Джаред на ДиДи. Ще дойдем да те вземем в десет. – И с това Морган затваря. Поглеждам към часовника и решавам, че мога да подремна и все още имам време да се приготвя. Само Морган се нуждае от три часа подготовка за една вечер навън. Освен това е денят на Свети Пати. Стига да си облечен в зелено, всичко е наред.
***
Вече е 9:45, спах твърде дълго и се мъча да се приготвя. Изкъпана съм, полуоблечена и подскачам наоколо, а в косата ми все още е вплетена преса, когато мобилният ми телефон оживява.
– На път сме, Габс! Готова ли си? – Джаред крещи над силната музика и смеха. Чувам Морган на заден план, тя вече е започнала партито.
– Ами, ще бъда. Имам още няколко минути, нали? – Заеквам. Облякла съм горнището си, но само розови дантелени бикини обличат долната ми част. Да не говорим, че дори не съм докоснала лицето си. Изглеждам адски разхвърляна.
– Да, тръгвам за Мигел, после ще дойдем да те вземем. По дяволите, момиче, имам чувството, че не съм те виждал от цяла вечност. – Гласът на Джаред звучи дрезгаво, изпълнен с емоции. Добре ли е той? Минали са само няколко дни.
– Е, ще бъда готова и ще чакам.
Тринайсет минути по-късно съм облечена в тесни черни дънки, тъмнозелен топ и ботуши на ток. Косата ми е изправена, а гримът ми е безупречен. Доста добър, ако не се лъжа.
– Уау. Изглеждаш страхотно, Габс – казва Джаред и ме прегръща. Той винаги е бил нежен, но в прегръдката му има нещо друго. Ръцете му стискат кожата ми, като нежно галят повърхността ѝ. Странно е, но ще излъжа, ако не призная, че се чувствам добре. От години копнея за неговото докосване.
– Ти също – изпищявам срещу твърдата му гръд, като само тънкият плат на зеленото му поло му разделя устата ми от зърното му. Вдишвам свежестта му. Както винаги, мирише на сапун „Айриш Спринг“, подходящ за този случай. Той ме освобождава от хватката си, като ме държи на една ръка разстояние, оглеждайки тялото ми. Аз правя същото и забелязвам, че е облечен със зелено раирано поло, сини дънки и свежи бели кецове. Кестенявите му коси са прясно подстригани, а зелените му очи блестят по-ярко от всякога. Имам чувството, че не съм го виждала от месеци, макар че са минали едва два дни.
Тръгни! Морган надува клаксона на колата, с което изразява нетърпението си и плаши Джаред и мен.
– Хайде! Да тръгваме! – крещи тя от предната седалка. Виждам, че е облечена в рокля от пайети, прекалено елегантно за „О’Мали“, но не можеш да ѝ го кажеш. Грабвам чантата и палтото си и се спускаме по алеята, готови за кана зелена бира, силна музика и няколко смешки, които да ме накарат да забравя липсата на Дориан през следващите шест дни. И че ме следи един жесток убиец.
Когато пристигаме, заведението „О’Мали“ е в разгара на купона и не ни разочарова. Рок музика звучи от високоговорителите, а в момента тече турнир по бирен понг. Това е безкрайна река от зелено и много от колежанките са решени да носят колкото се може по-малко от него или нещо друго.
Намираме маса и се настаняваме, преди да станат прекалено много хората и да се превърне в място за правостоящи. Джаред, Джеймс и Мигел се отправят към бара, за да си поръчат бира, а ние с Морган наблюдаваме обстановката. Барът е пълен предимно със студентки от многобройните колежи и университети в града и много от тях очевидно са на лов за някой, който да заеме леглото им тази вечер. Няколко пъти ни поглеждат случайни мъже, но никой няма възможност да се приближи до нас, преди красивата ни свита да се върне с напитки.
Джаред е висока стена от твърди мускули в прилепналото си поло. Харесва ми как материята се разтяга върху бицепсите му, подчертавайки впечатляващото му телосложение. Футболът и тренировките с тежести наистина са се отразили добре на тялото му. Джеймс е малко по-висок от по-малкия си брат, но не е толкова строен. Тъй като е състезател по плуване, той е в безупречна форма, но за моя вкус е малко слаб. Има същите зелени очи и кестеняви коси като Джаред, макар че ги носи по-къси. Мигел е по-нисък от двамата, но е набит и сложен като футболист – спортът, който е избрал. Бронзовата му кожа, бадемовите очи и тъмните, лъскави коси го правят желан от повечето жени, но в моите очи той винаги е бил просто приятел на Джаред.
Момчетата ни наливат чаши с бира и всички вдигаме тост за един страхотен ден на Свети Пати. Джаред отпива от безплатната си сода, комплимент от бара, тъй като е определен за шофьор за вечерта. Часове по-късно, след няколко пиянски игри и шотове, всички се чувстваме весели и празнични и аз почти не съм мислила за Дориан, моя зъл преследвач, нито за нещо друго в тази връзка. Двамата с Джаред сме се оттеглили обратно на масата след играта на дартс и си делим кошница с къдрави картофки. Мигел и Джеймс са се включили в турнира по бирен понг и се справят доста добре. Морган забавлява близката маса с момчета от братството и те ядат от дланта ѝ. Благодарение на нея цяла вечер не ми се е налагало да плащам за питиета.
– Габс! Ела да се присъединиш към нас! – вика тя към нас. Момчетата вдигат питиетата си, сякаш искат да вдигнат въздушен тост с мен. Аз вдигам чашата си с вода в отговор и поклащам глава. Време е да изтрезнея. Няма нужда да се повтаря миналогодишната ситуация. Морган свива рамене и се връща към хипнотизирането на момчетата с чара си.
– Сигурна ли си, че не искаш да отидеш там и да и помогнеш? – Усмихва се Джаред и слага в устата си къдрав пържен картоф.
– О, тя няма нужда от помощ от мен. Освен това момчетата от братствата не са моето нещо – казвам, като бавно потапям пърженото си картофче в кетчупа.
– Ами какво е твоето? – Джаред казва с нисък, дрезгав глас, който ме кара да го погледна. В очите му има желание и това моментално ме кара да погледна обратно към вече мокрия си пържен картоф със зачервени бузи.
– Ами, не мога да кажа – казвам замислено. – Харесвам спортисти. Физически здрави момчета с хубави очи. – Казвам, като се вглеждам в блестящите му зелени очи. Това е истината, но знам, че може да отворя кутия с червеи, с която не съм готова да се справя точно сега, или съм?
Преди Джаред да успее да регистрира коментара ми, в скута му пада едно много пияно, и много оскъдно облечено момиче. В съзнанието ми изниква думата коза.
– Хихихи, Джаред! Помниш ли ме? – промърморва тя. Момичето е слабо, с приличен тен и русо, облечено в тениска на UCCS, която е превърнала в топ със среден размер, твърде къси отрязани дънкови шорти и каубойски ботуши. Красива е и е пример за типа момичета, с които Джаред обикновено се среща.
– Е, да. Съмър, нали? – Джаред се запъва. Руменина окъпва бузите му.
– Да! Как си? – Тя го стиска силно, оставяйки ръцете си да обхождат раменете му. Усещам как кръвта ми кипва.
– Добре съм. Хей, това е моята приятелка Габриела – той се насочва към мен, като крадешком се опитва да се измъкне от хватката ѝ. Съмър поглежда в моята посока и хвърля неискрена усмивка. Отвръщам ѝ с фалшива усмивка и присвивам очи, когато тя връща вниманието си към Джаред.
– Така, какво ще кажеш да ми купиш едно питие? И тогава може би аз и ти ще можем да се измъкнем оттук. – Тя се опитва да прошепне последното изречение, но не успява. Очите на Джаред се разширяват от ужас и той ме поглежда за помощ. Почти изплювам водата от устата си и се опитвам да потисна смеха си. Горкото момиче не забелязва хумористичната ни размяна на погледи за нейна сметка.
– Всъщност аз съм тук с моите приятели. Тази вечер съм шофьор, така че не мога да ги оставя – отговаря той, като говори бавно, така че нежното му отхвърляне да потъне в слабо осветения ѝ мозък. Ако има нещо, което не мога да понасям, то това е разюздано момиче, което не може да контролира алкохола в кръвта си. Или пък морала си, в този смисъл.
– О, сигурна съм, че ще се справят и без теб. Гейл тук изглежда хубава и издръжлива – засмя се тя на безвкусната си шега.
– Това е Габриела – заявявам ясно и категорично, като я поглеждам строго. – Тъпа коза – промърморвам под носа си.
– О, каквото и да е – маха ми с ръка тя. – Както и да е, нека си хванат такси. Съквартирантката ми няма да се върне тази вечер и се надявах да довършим започнатото – казва тя, опипвайки с пръсти русите си кичури и прехапвайки долната си устна в опит да изглежда съблазнително.
Поглеждам настрани, преди да се задавя, и улавям погледа на Морган върху нас, която поклаща глава, сякаш иска да ми каже да го оставя. Момчетата от братството са проследили погледа ѝ, така че залепвам усмивка и свивам рамене, за да покажа, че не ме притеснява. Започвам да ставам и да се отдалечавам, като забелязвам, че Джаред ѝ шепне нещо, което очевидно не иска да чувам, но преди да успея да се изправя, адът се разразява.
– Добре тогава! Трябва да си шибан гей! Нищо чудно, че предпочиташ да се заяждаш с тази грозна кучка! – крещи тя и се опитва да удари Джаред, преди той да я хване за ръката.
Добре, сега тази мацка ме вбеси. Преди да успее да изрече още една гнусна дума, я зашлевявам с длан по лицето и я избутвам назад на пода. Размахващите ѝ се ръце разливат бирата на друга маса и тя се стоварва върху нея, заливайки побелялата ѝ коса. Барът избухва в смях и възгласи, но аз знам, че е по-добре да се махна оттук, преди да ме изхвърлят. Няма да е за първи път.
– Ей, Габс, почакай! – Джаред се обажда зад мен. Хладният въздух моментално охлажда горещия ми темперамент.
– Не е нужно да излизаш от тук. Мога да почакам, докато сте готови да си тръгнете. – Сама в черната нощ, с някой от Мрака след мен.
– Не, ще чакам с теб. Току-що казах на момчетата и на Морган, че ще бъдем в колата. – Той ме хваща за ръка и тръгваме тихо към стария му Нисан. След като влязохме вътре, Джаред пуснка отоплението и слага един диск. Той е един от тези, които познавам добре – Continuum на Джон Майер. Затварям очи и оставям Джон да успокои проблемите ми.
– Какво ще правя, когато не мога да те виждам всеки ден? Сигурна ли си, че не искаш да се прехвърлиш в UCCS с мен през есента? – Той се усмихва с момчешката си усмивка, като се подпира на облегалката за ръце, която ни разделя.
– И да се налага да се боря с пияни блондинки всяка вечер? Не, благодаря! – Засмиваме се при перспективата да защитя честта на Джаред.
– Знаеш ли, нямаше да ти се наложи, ако бяхме заедно. Нямаше да ти се налага да се бориш с никого заради мен – казва той сериозно. Уау, какво стана с нашите леки закачки?
– Е, щом започнеш да играеш футбол, ще е толкова трудно да жонглираш с това, ученето, любовния си живот и излизането с мен. Едно от тях ще трябва да отстъпи. – Поглеждам към тавана на колата, без да мога да се накарам да се вгледам в изумрудените му очи.
– Точно тук грешиш. Ти и моят любовен живот ще бъдете синоними. – Гласът му е изпълнен със сурова емоция и чувството ме поразява. Обръщам глава, за да преценя изражението му. Той не се шегува. – Знаеш ли, когато майка ми се разболя, ти беше до мен на всяка крачка. Споделих с теб неща, които никога не съм казвал на никого. Ти винаги си била най-добрият ми приятел. И те обичам за това – добавя той. Любов? О, Боже.
Търся подходящите думи и му се усмихвам искрено.
– Знаеш какво чувствам към теб. Минали сме през толкова много неща заедно – е всичко, което мога да измисля. Има толкова много неща, които съм искала да му кажа през всичките тези години, но артикулираната мисъл ме проваля сега.
Той кимва с глава.
– Да, знам. Не бих могъл да ти причиня това. Не бих могъл да се впусна в нещо с теб и да не те направя свой приоритет. С всичките ни семейни неща, които се случват, нямаше да е честно спрямо теб.
О, по дяволите. Той знае как съм се чувствала през всичките тези години? Какво съм аз, отворена книга? Усещам как бузите ми се нагорещяват в тъмнината.
– Е, не е като да си бил в безбрачие през цялото това време – промълвявам аз. Това е вярно. Колкото и да е благородно, че е помагал да се грижи за майка си, не е като това да е спрял живота му със срещи.
– Тези момичета не бяха нищо за мен! – казва той яростно. – Бяха просто нещо, което да правя, нещо, което да ме откъсне от мислите ми за това, че майка ми умира пред мен и не мога да направя нищо по въпроса. – Думите му ме спират и аз веднага съжалявам за предишния си коментар.
– Съжалявам – промълвявам, смутена от липсата си на такт.
– Сега, когато тя се справя по-добре, мога да спра да се тревожа толкова много. Мога да започна живота си. Искам да го започна с теб, Габс.
Не мога да повярвам на думите му. Това е всичко, което съм искала да чуя от години. Така че защо просто седя тук и не вярвам? Защо не му казвам, че и аз искам това?
– Джаред, аз не знам. Как? – Господи, това ли е най-доброто, което мога да направя? Какво става с това, че губя разсъдъка си около красиви мъже?
Тогава ми хрумва. Дориан. Той е човекът, който променя играта.
– Не е нужно да ми отговаряш сега, но искам да знаеш как се чувствам. Ще бъде лесно. Няма нищо, което вече да не знаем един за друг – диша той, като ме гледа втренчено.
Е, това някога беше вярно. Дали Джаред щеше да продължава да се чувства така, ако знаеше за новия ми таен живот? Щеше ли да ме смята за изрод? Нямаше да е толкова далеч от истината.
Сякаш прочел безрадостните ми мисли, Джаред посяга да ме погали по бузата с обратната страна на ръката си, привличайки очите ми към себе си. Докосването му е толкова меко и приканващо и аз инстинктивно се вкопчвам в него. Лешниковите ми очи се превръщат в топъл карамел, когато се взирам в ослепителните му зеленини. Лицето му бавно се доближава до моето, докато голямата му ръка обхваща брадичката ми. Той е всичко, което съм искала толкова дълго, и скоро ще усетя устните му върху моите – нещо, за което съм мечтала още от малка.
Познатото щракване на токчета спира устните на Джаред само на сантиметър от моите. Чувам как Морган се смее с Мигел и Джеймс за това как пияната колежанска коза, Съмър, плаче на рамото на някакъв нещастник. Те се сгромолясват на задната седалка с гръм и трясък, очевидно много опиянени.
– По дяволите! Прозорците са се замъглили! Какво сте правили вие двамата? – Ухилва се Морган.
Спираме за закуска в местния ресторант Denny’s, който е препълнен до краен предел с облечени в зелено хора. Завеждат ни до сепаре, предназначено само за четирима души, така че Морган, Джаред и аз се натъпкваме от едната страна. Морган е до стената, аз съм по средата, а Джаред сяда в края, за да може поне да разтегне дългите си крака. Усещането за топлината на тялото му, което докосва моето, ръката ми, която се допира до неговата, бедрата, които се свързват под покривалото на масата, кара сърцето ми да се разтупти. Вдишвам и издишвам умишлено, опитвайки се да възвърна контрола над способностите си. Разговаряме за новите завоевания на Морган, за турнира по бира, който Мигел и Джеймс загубиха в четвъртия кръг, и, разбира се, за моята схватка с Малката мис Горещи шорти.
– Да, човече, съжалявам за това – казва Джеймс на по-малкия си брат. – Ако знаех, че Съмър е пълна лудница, никога нямаше да ви запозная вас двамата. Мислех, че си допадате?
О, добре, това има смисъл. Джеймс посещава UCCS заедно с Мигел. Джаред сигурно се е запознал със Съмър, докато е посещавал кампуса. Тя каза нещо за това, че двамата с Джаред трябва да довършат започнатото. Какво е имала предвид под това? Мисълта ме кара да се стряскам.
Джаред поклаща глава на брат си.
– Тая мацка беше по-всеки начин луда. Следващия път не се притеснявай. Не ме интересува да се срещам с други хора.
Главата му се обръща към мен само на частица от сантиметъра и аз поглеждам към менюто си, въпреки че вече сме поръчали. За щастие сервитьорката се връща с чиниите ни за закуска и устата на всички е прекалено натъпкана с палачинки, яйца, френски тост, бекон и наденица, за да обсъждаме въпроса по-нататък.
***
– Наистина искам да помислиш за това, което ти казах – казва Джаред под лампата на предната ми веранда. – Имах предвид това…за нас – усмихва се той криво, поглеждайки ме. Отново ме гали по бузата и сърцето ми ускорява ритъма си. Той обгръща двете страни на лицето ми и бавно го издърпва нагоре, за да се срещне с неговото. Главата ми е замаяна, пълна с въпроси и несигурност.
Това е то. Щом устните ни се докоснат, не можем да се върнем назад. Той никога повече няма да бъде моят добър стар приятел Джаред. Мога ли да живея с това?
Бляк!
– Свята работа! – Отново сме прекъснати, този път от Джеймс, който повръща закуската си на бетона, а половината му тяло виси през отворената задна врата. И двамата с Джаред изтръпваме от отвращение от насилственото му повдигане, а аз набързо отключвам вратата и влизам вътре, за да донеса бутилка вода и торба за боклук, в случай че на Джеймс му стане лошо по пътя към дома. Неловко си пожелаваме лека нощ и аз заключвам. След като се прибирам в стаята си, събувам ботушите и дрехите си и се свличам на леглото. Изваждам мобилния си телефон от чантата, където е бил скрит цяла нощ, и виждам, че съм получила три текстови съобщения, всичките от Дориан.
Дориан, 21:07 ч.
Благодаря ти, че прекара времето си с мен днес. Ще мисля за теб, докато ме няма.
Хммм, сигурно е изпратил това, докато съм си подремвала.
Дориан, 22:36 ч.
Моля те, бъди внимателна тази вечер.
Добре, това е повече от странно. Откъде да знае, че не съм си вкъщи с фланелена пижама и пантофи със зайче? Какво го накара да предположи, че правя нещо, което би ме изложило на опасност?
Дориан, 12:48 ч.
Да ми кажеш, когато си в безопасност. Очаквам с нетърпение петък.
Часът показва, че е почти 3 сутринта, твърде късно да му се обадя сега, затова си отбелязвам, че ще му се обадя сутринта. Денят беше толкова дълъг и наситен, че така или иначе не мога да събера сили да говоря с него сега. Бързо измивам лицето си, измивам зъбите си и се качвам в леглото само по сутиен и бикини, твърде изморена, за да си сложа пижама.
Събуждам се твърде рано от почукване по вратата на спалнята ми. Поглеждам към будилника и виждам, че е 8 ч. Какво, по дяволите?
– Скъпа, трябва да излезеш тук, моля те, възможно най-скоро – баща ми отново потропва на вратата. Тонът на гласа му моментално ме събужда и аз се изтърсвам от леглото, само за да осъзная, че съм почти гола. Навличам чифт панталонки и тениска и се отбивам в банята, за да си измия зъбите и да избърша останалите сенки по очите ми от снощната спирала. Когато тръгвам по коридора, се стряскам от гледката на двама полицаи. Уау.
– Госпожице Уинтърс, аз съм детектив Пъркинс, това е партньорът ми, детектив Коул – той прави знак към една кафява дама с безкомпромисен вид на обикновеното си лице. Изглежда, че и тя се е събудила твърде рано и не е доволна от това. – Трябва да ви зададем няколко въпроса. – Детектив Пъркинс е кафявокож, здрав мъж с оредяла коса. Челото му е лъснало от прясна пот, помислих си, защо ли, доста е хладно толкова рано сутринта.
Правя знак на всички да седнат. Родителите ми избират да застанат заедно зад дивана, която аз избирам да заема.
– Добре, какви въпроси? – Питам. Наистина съм озадачена и съм сигурна, че лицето ми изглежда така.
– Познавате ли тази жена? – Пъркинс протяга снимка и аз я вземам в ръцете си.
– Не, не я познавам, но я срещнах за кратко миналата вечер. – Това е пияната сврака от бара, Съмър. Глупости.
– И сте имали пререкание с нея? – Намесва се детектив Коул. Гласът ѝ съвпада с лицето ѝ – плосък и безчувствен.
– Не бих го нарекла така. Тя беше пияна и крещеше неприлични неща по адрес на приятеля ми Джаред и на мен. Дори замахна. – Пропускам да кажа, че замахът е бил предназначен за Джаред. – Аз я бутнах и след това напуснах бара.
– А приятелят ти? Какво направи той? – Пита Коул. Тя изглежда отегчена.
– Нищо. Той си тръгна с мен. Изчакахме в колата, докато приятелите ни бяха готови да тръгнат – отговарям.
– А името му е? – Пита Перкинс с химикалка и блокче в ръка.
– Джаред Джонсън – отговарям скептично.
Поглеждам към родителите си и чета сериозните им, разтревожени лица. Този път сигурно наистина съм го направила. Съмър сигурно си има някой богат татко, който заплашва да ни съди до шушка. По дяволите.
– Вижте, Съмър беше агресивна към нас. Има цял бар с хора, които са видели какво се е случило. Наистина ли се опитва да повдигне обвинение заради едно малко бутане? – Въздъхвам и поклащам глава.
– Госпожо Уинтърс, Съмър Карлайл не повдига обвинения – казва Пъркинс и ме поглежда сериозно. – Тялото на Съмър беше намерено рано тази сутрин.
Току-що нещата станаха истински.
Назад към част 6 Напред към част 8
