Глава 10
След третата кана бира към на се присъединиха момичетата с които ходех да пия обикновено. Всички искаха да се запознаят с Тереза, защото тя винаги изглеждаше недостъпна за приятелство. А когато разбраха по какъв проект работя сега, получих някои доста завистливи и гневни погледи. Лора изглеждаше единствената, която се радваше искрено за мен, беше най-приятният човек в тази компания. Отдавна не бях поглеждала телефона си и не знаех колко е часът, кога настъпи внезапна тишина на масата.
Погледнах нагоре.
― Какво има?
Всички ме гледаха. Или по-скоро надничаха зад гърба ми. И тогава ми просветна. Вътрешностите ми се стегнаха и си поех дълбоко дъх преди да се обърна, но после се отпуснах, и издишах с облекчение. Беше само Майк или Томас. Не можеше да се каже точно, защото не ги различавах. Приличаха на близнаци.
― Мис Мартинс – каза той.
Висок като гигант. Засмях се при тази мисъл. Може би да беше любезен гигант, но Картър го беше наел за гард, така че е малко вероятно. Той заговори отново с монотонният си басов глас:
― Колата ви чака отвън.
― Вашият автомобил? – Едно от момичетата се захили. – Нещата явно вървят добре за теб, Емс? Готин нов проект в работата и нова кола.
Друго момиче се засмя:
― Той е като лакей за пътуване.
― Шофьор ти ли е той? – Подхвърли друга.
― Прилича на някакъв стриптийзьор. – Прошепна някой тихо.
Първото момиче отново се захили и удари с ръка по масата.
― Той ще си свали панталоните всеки момент… Всеки момент… Изчакайте…
Но Майк дори не мигна. Той не реагираше. Той просто ме чакаше. Аз въздъхнах обезсърчена.
― Забавлението свърши… трябва да вървя, момичета.
― Хайде стига! Ема, не отивай. Забавлението тепърва започва.
Поклатих глава много сериозно.
― Утре трябва да работя – Тереза също кимна, а аз посочих към нея.
― Да утре трябва да работим. Няма как да прекалим тази нощ.
― Да, ние никога не прекаляваме през седмицата! Колежки не се обиждайте. – Усмихнах се аз. – Ще се видим утре?
― Чакай – Тереза грабна чантата си и подхвърли банкнота на масата. – Мислиш ли, че можеш да ме закараш до вкъщи? Няма да шофирам в това състояние.
― Разбира се, че не. – Започнах да тършувам из чантата си, за да платя сметката, но в този момент Майк прошепна в ухото ми:
― Вече се погрижихме за това, госпожице Мартинс.
Упс. Той е плати сметката ми? Естествено, защо ли да се учудвам. Но мигновено се разсеях, когато хванах да хвърля бърз поглед към Тереза, която чакаше наблизо. Имаше неловка пауза, а аз го погледнах въпросително чудейки се как да го попитам: Можем ли да… да я закараме? Позволено ли е това? Не бях много запозната с правилата на Картър. Картър, ако изобщо имаше такива. Намръщих се. Откъде беше дошъл Майк? Дали са чакали отвън през целия ден и вечер? Но откъде знаеха, че съм в Джус с колежките си? Повдигнах рамене . Какво, по дяволите? Замаян от опиянението, дръпнах Тереза за лакътя и каза:
― Хайде.
Тя му се усмихна весело и тръгнахме. Майк ни последва нетърпеливо. Излязохме навън, а колата наистина чакаше отпред. Когато Тереза посегна да отвори задната врата, аз замръзнах. И в същото време осъзнах грешката си. Картър можеше да ме чака в колата и той изобщо нямаше да се зарадва да види приятелката ми. Но когато тя отвори и влезна, без да коментира или поздравява. Аз се успокоих малко. Тогава улових пак спокойният поглед на Майк и осъзнах, че той не би й позволил да дойде с нас, ако Картър е бил в колата.
Изчервих се. Понякога преигравам прекалено.
Наведох се напред за да вляза и седнах до Тереза, а Майк се настани на седалката до мен. Трябваше да се преместим малко , а Тереза се за хихика прикривайки ехидната си усмивка с ръка на устата.
― Ама ти наистина имаш бодигард. Него ще го закараме ли до вкъщи? – Тя ми потупа крака няколко пъти и се наведе напред в пристъп на смях. – А кой управлява автомобила всъщност? И шофьор ли имаш, Ема? – Добави тя и се закикоти още повече.
Аз изпаднах в паника, и затаих дъх. Не исках да й разказвам нищо. И не ми се искаше да промени отношението си към мен. Кой друг колега има шофьор и бодигард? По дяволите!
Но Майк сякаш усетил паниката ми, отговори вместо мен:
― Моят асистент е отпред. Това е нова услуга на Джус.
― Така ли? – Намръщи се тя. – Никога не бях чувала за тази услуга. Ако знаех, бих се възползвала. И то не веднъж.
― Тя е само за тази нощ, госпожо.
― Госпожо! – Захили се тя и отново ме побутна с лакът. – Ема, последната кана май ни дойде множко, но пък беше забавно. Нали? Мисля, че ние двете ще се справим чудесно с новият проект. Ноа ще се гордее с нас. Радвам се, че избра теб – тя се наведе по-близо и прошепна силно. – Нямам много приятелки на работа. Беше ми много хубаво с момичетата, много се забавлявах тази вечер. Ще трябва да го направим отново.
Потупах я по ръката дружелюбно. А тя се обърна към прозореца и попита Майк:
― Нужен ли ви е нейният адрес?
Без да ме поглежда, той отговори:
― Вече го знаем, благодаря ви че попитахте госпожо.
Зашеметена, се облегнах назад на седалката си. Бях унижена от собствения ми охранител. Така ли беше? Или ми се стори заради бирата?
Тереза живееше в нова къща. Когато тя излезе, колата изчака за да може портиерът да я посрещне. А аз потънах ниско на седалката, а смесените чувства отново превзеха умът ми. – Връщам се в къща, която не беше мой дом. Сякаш всичко се беше върнало към предишния си вид. – Вече не си принцесата от приказките с новите приятели и новата работа – докато пътувахме през града, постепенно се връщах към реалността. – Ти уби един човек и сега се криеш от семейството му. Въздъхнах тежко и затворих очи. Скоро щяхме да се приберем вкъщи, при Картър и надали ми предстои добра нощ.
Когато колата влезе в подземния паркинг, не изчаках Майк да ми отвори вратата. Когато колата спря, отворих вратата и изскочих бързо навън. И успях да натисна бутона за асансьора, преди Майк дори да слезе от колата. Двамата охранители се втурнаха след мен, но аз вече стоях в асансьора и гледах как вратите се затварят. По някакъв начин това ме накара да се почувствам по-добре. Бях успяла да се изплъзна само за секунда и то в къщата на Картър, а това вече си беше една малка победа.
Но еуфорията беше само за секунди, и изведнъж всичко в мен се сви. В първият момент не разбрах защо. Но когато асансьорът се отвори на етажът и излязох в коридора с треперещи крака, и ръце. Дланите ми също се изпотиха, а пулсът ми се беше ускорил. Разбрах причината. Картър! Ако Майк беше недоволен от мен, тогава Картър щеше да е просто бесен. Какво обаче направих погрешно? Това си е моят живот. И мога да го живея както си искам.
Опитах се да се убедя, че Картър няма причина да ми се ядосва. Той не контролира живота ми. Но това беше лъжа! Когато отворих вратата. Сърцето ми започна да бие още по-бързо и ми се гадеше. Но щом влязох вътре, спрях учудена. На етажът беше тъмно. Светлините не бяха включени и когато стигнах до стълбите, не можах да видя никаква светлина, и в останалата част от сградата.
Бях сама. Картър го нямаше.
Не можех да осмисля собствените си чувства, свързани с отсъствието му и отказах да повярвам на собственото си разочарование. Затова взех решение да не мисля за това повече. Взех душ и си легнах. Беше около полунощ, а утре ми предстоеше много работа.
По-късно, много по-късно, някой рязко дръпна одеялото от мен и аз подскочи. Погледнах часовника. Беше пет часа сутринта. Картър стоеше над леглото ми. Той ме гледаше с ледено-сините си очи. Беше облечен изцяло в черно и с качулка на главата. Качулката скриваше русата му коса и не забелязах нищо друго. Погледът му сякаш ме бе хванал в капан и не можех да се освободя. Той се беше превърнал отново в стария непознат и изглеждаше яростен.
Облегнах се на таблата, без да кажа нито дума. Не се осмелих. Нито пък дръпнах одеялото за да се прикрия. Бях си легнала с тясна бяла тениска и бикини. Знаех какво иска Картър. Останах на мястото си, опитвайки да дишам равномерно. Чувствах се като хваната в капана. Над мен сякаш стоеше диво животно. И тогава той се приближи. Панталоните му докосваха леглото. Беше толкова близо.
Той се наведе над леглото, като постави ръце от двете страни на главата ми. А аз се вкопчих за таблата на леглото, но той запази дистанция. Коленете му не докосваха леглото. Дъхът му гъделичкаше кожата ми. Той изръмжа тихо:
― Бях на път за Гърция, когато ми се обадиха. Тази вечер, че си изчезнала.
Вдишах отново и издишах конвулсивно.
― Не… изчезнала… – дъхът му дразнеше устните ми. Той се взираше, без да примигва, едва сдържайки гнева си. – Работих до късно. Писах ти за това.
Юмруците му стиснаха по-силно таблата, а коляното му докосна леглото. Матрака потъна под тежестта му, но той се задържа над мен.
Сякаш сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми, а аз погледнах настрани опитвайки се да избягам от леденият поглед. Емоциите ме разкъсваха. Почувствах пак пулсиране между краката си. Стиснах ги с надеждата, че ще изчезне. Какво не е наред с мен?
― Изпрати ми жалко съобщение и повече не погледна телефона си. – Затворих очи. Той беше прав. ― Опитваш се да се скриеш от мен!
Отново беше прав.
Сега дъхът му се усещаше отстрани. Той се раздвижи и аз се зачудих: Къде ли гледаше сега? Приближаваше ли се? Матрака отново увисна и аз предположи, че и двете колена вече са на леглото. Бях все още в капана на ръцете му, а той беше толкова близо. Пулсирането между краката ми се засилваше. Исках го. Исках да е до мен, върху мен. Не можах да се сдържа и издадох нисък стон. И веднага прехапах устните си, опитвайки се да потисне следващият.
Ръката му се пусна от таблата и хвана моята брадичка.
― Ема.
О, Боже. Тонът му се смекчи. Той нежно погали кожата ми. Моите крака се раздалечиха, съвсем малко. Сякаш инстинктивно се отворих за него.
― Ема, погледни ме. – Поклатих глава. Не трябва. Той ще разбере. ― Ема. – Устните му докоснаха ръба на устата ми и аз пак изстенах. Не можех да се сдържа и се притиснах към него. Устните ми срещнаха неговите, но той се отдръпна, запазвайки само първоначалното леко докосване. Той не се подаде.
Исках го само за себе си, целият, а не тези леки докосвания.
Той се приближи още повече и свали другата си ръка от таблата.
Плъзна я до кръста ми и ме повдигна. Отворих очите си и го прегърнах. Той ме вдигна от леглото и ме отнесе до скрина. Настани ме на него, премести ме до ръба и застана между краката ми. След това постави едната си ръка на скрина, а другата леко постави на гърба ми. Той ме придърпа до себе си, гърдите ми се притиснаха към него, устните ми неволно се разтвориха. Пулсирането в слабините ми стана непоносимо. Бях мокра и готова да го приема вътре в мен.
― Защо не каза на моите хора, че излизаш от работа?
Едва го чувах – страстта ме беше лишила от здрав разум. Само усещах как сърцето му бие бавно и спокойно, а моето блъскаше като лудо. Усещах топлината в слабините му. Беше леко възбуден, притисна ме, а аз си разтворих краката по-широко. Той вдиша рязко. И отпусна глава на рамото ми. Сухите му устни целунаха голата ми кожа. Косата ми беше отпусната назад и той после целуна врата ми.
Потръпнах от удоволствие.
― Ема – прошепна той. – Защо не каза на моите хора, че си тръгваш? Претърсили са цялата сграда, преди да се свържат с мен.
Гласът му стана по-взискателен, а аз се мъчех да разбера за какво говори той. Когато разбрах смисъла на думите му, се намръщих. Не ми се говореше. Съвсем не. Гласът ми беше дрезгав.
― Забравих. – Исках го все повече и повече. Какво правеше той с мен? ― Забравих. Тереза предложи да отидем в Джус. А аз видях… – Кого видях? – Разсеях се за миг. – Видях Аманда и аз се разстроих.
― Защо си се разстроила? – Той дръпна косата ми настрани и допря устни до гърба ми. Обгърна с ръка бедрото ми и ме придърпа още по-близо до себе си. Възможно най-близо.
Аз разтворих краката си още по-широко.
Гърдите му се притиснаха към моите, а ръката му се придвижи плавно към талията ми. И спря от вътрешната страна на бедрата ми.
Цялата горях, от похот и страст.
Тогава той повтори пак:
― Защо се разстрои?
Прегърнах врата му по-силно. Притиснах се към гърдите му и казах с приглушен глас:
― Защото ги напуснах.
Напуснах ги заради теб.
Прехапах устните си, за да не го кажа на глас. Той знаеше колко много го исках. Започнах да се чудя дали не съм го искала през цялото време?
― О, Ема. – Той сложи ръка на тила ми и повдигна главата ми. Разглеждайки устните ми с потъмнели от страст очи, той промърмори:
― Те са в безопасност. А ти не си. Трябва да си тук с мен, където мога да те защитя. Ти натисна спусъка. Ти си тази, която те искат.
„Джереми.“
Собственият ми глас ме преследваше. Изстрелът прозвуча отново и отново усетих отката на пистолета.
„Шшш. Ще ни чуят.“
Заплаках, а Картър ме вдигна от скрина. Обвих ръцете и краката си около него, и отпуснах глава на рамото му. Заплаках, докато той ме спускаше към леглото, без да ме изпуска от себе си. Не можех да се успокоя. И заспах в прегръдките му.
* КАРТЪР *
Картър седна на ръба на леглото. Той я гледаше. Тази нощ тя беше плакала в прегръдките му и той беше готов да убие всеки, който я е наранил. Но той не можеше. Тя вече беше убила Джереми, а Франко имаше рак. Опитваше се да контролира гнева си, той отвори чекмеджето на нощното си шкафче и се вгледа в пистолета си. Верният му приятел, той го беше използвах толкова много пъти, когато някой трябваше да изчезне. Картър не го беше докосвал от много дълго време. И може би не би трябвало да го прави, макар че изкушението да вземе нещата в свои ръце беше голямо. Ръцете му трепереха от нетърпение. Би било толкова лесно. Можеше да го направи, без никой да разбере. Щеше да отиде при Франко и да проникне в къщата му. Но не. Смъртта на Франко е политически ход. Това трябваше да бъде одобрено от семейството. И дори когато той умре, а той ще умре, семейство Бартел ще изпрати някой друг. Всички те бяха еднакви. Те ще направят това, което Франко направи с Кристино. Когато поемат поста и правят повече отколкото е нужно, само за да докажат властта си.
Това не може да се допусне. Когато Франко умре, всичко трябва да свърши заедно с него. Никой няма да я нарани.
Картър внимателно затвори шкафчето и се отправи към фитнеса. Ръцете му трябваше да пребият някого, поне да е боксовата круша. По пътя той обмисляше как да организира смъртта на Франко, за да бъде тя свободна и в безопасност.
Назад към част 9 Напред към част 11
