Глава 17
Трябваше да изляза през задната врата, която използвах откакто Картър се върна в живота ми. Трябваше да се прибера но не го направих. Бях в бунтарско настроение, затова си тръгна през главния вход и се отправих към кафенето, където работеше Аманда. Огледах се набързо и видях приятелката си. Тя подреждаше поднос с бисквитки на витрината. Заобиколих бар плота и се приближих към нея.
Тя продължи да подрежда бисквитките, като упорито не ми обръщаше внимание. Сутринта й бях изпратила поредното съобщение, но то беше останало без отговор, отново. Не разбрах защо се преструваше, че не съществувам, но знаех, че Картър не ме съветва да общувам с тях тримата. Каза, че е рисковано, защото могат да ме предадат в замяна на собствената си безопасност. Обърнах се и видях Майк който внимателно изучаваше менюто на вратата. А от тоалетната излезе друг от гардовете ми, дори не знаех кой е. Но явно бях в безопасност. Нямах представа как се успяват да се движат толкова бързо, но те бяха професионалисти, а и бяха утроили бдителност си след забежката ми до Джус, миналият път.
― Аманда. – Но пак нищо. Тя продължаваше с заниманието си.
― Не можеш да ме игнорираш постоянно.
Тя въздъхна и отмести подносът настрани.
― Защо си ми ядосан?
Тя се намръщи без да каже ни дума и се хвана отново с подноса.
Добре. Разбрах, но няма да ходя никъде. Уморих се да бъда сама. Откакто ме изхвърлиха от проекта, повечето момичета последваха примера и решиха да стоя настрана от мен. Сега никой не ми говори и прекарах последната седмица буквално сама. Дори г-н Хъдсън не ме е посещавал след нашия разговор, а неговата секретарка просто клати глава всеки път, когато влезна да проверя там ли е той или не. Писах съобщение на Тереза и мислех да се свържа със самия Ноа, той беше големият шеф все пак. До миналия петък бих умря от ужас при мисълта да му изпрати имейл без одобрението на г-н Хъдсън. Но се съмнявам, че е уместно да го правя в този момент. Може би бях твърде притеснена от проблемите в работата ми. Или може би просто бях самотна без Картър, който замина кой знае къде, за цяла седмица. Общо взето, Мелъри ми липсваше. Липсваше ми Аманда също. И дори се бях затъжила малко и за Бен. Нямаше да си тръгна, докато не получа от приятелката ми поне дума.
― Как е Малъри?
В този момент подносът с бисквитките падна от витрината и се строполи на пода. Всички хора в кафенето се обърнаха, Аманда коленичи и започна трескаво събира бисквитките от земята. Седнах до нея, тя се изчерви. Беше леко неловка ситуация. Тя стисна ръката ми в знак на неодобрение.
― Няма нужда! – Изсъска ми тя, хвърляйки ми леден поглед.
Тя ми проговори! – Очите ми светнаха.
― Хей. Здрасти!
Проклинайки тихо под носът си, тя посегна към бисквитките, които бяха паднали най-далеч от нея.
― Махай се, Ема.
— Не. – Намръщих се аз. – В никакъв случай?
— Мелъри и Бен си тръгнаха. — Изсъска тя, докато все още седяхме на пода и събирахме разпиляното. Ръката ми трепна неволно и всички бисквитки в нея, се превърнаха в трохи.
― Какво?
― Те ме напуснаха. Също както и ти си тръгна. Всички си тръгнаха. – Тя стана и се избърса в панталоните си. – Направи си изводите и си тръгвай. Аз също май трябва да направя своите и да си намеря друга работа явно.
― Аз не искам да си тръгвам. – Измърморих аз объркано.
― Не ме интересува какво искаш.
Тя ме погледна мрачно и отнесе подноса към помощно помещение в дъното. Аз я последвах без много да му мисля. Зад себе си долових тежка въздишка, но аз не погледнах дали беше някои от охрана или не. Не ми пукаше просто в момента. Аманда видя да я следвам и отново изруга. Тя отнесе подноса до мивката и изхвърли всички бисквитки в кошчето.
― Знам, че ми писа в понеделник, но аз изхвърлих телефона. Така че не ми пиши повече.
— Ти каза, че Мелъри и Бен са си заминали?
Тя кимна леко и пусна водата.
― Да. Миналата седмица ходех във вашата квартира след работа да опаковам вещите ви. И в неделя минах да оставя някои неща на Мелъри, но когато отидох в апартамента на Бен, нямаше никой и беше празен.
― Празен?
― Да, празен… те са заминали. Дрехите му бяха събрани. В кухнята имаше опаковани кутии със съдове. Върнах се в понеделник, но беше заключено. Аз опитах да отключа с резервния ми ключ, но бяха сменили ключалката. Доколкото успях да видя през прозорците, там дори нямаше вече мебели. Те са си тръгнали, Ема.
Подносът стоеше в мивката под течащата вода, но Аманда така и не го изми. Тя ме гледаше многозначително, с известна доза презрение и добави.
― Изглеждаш страхотно. Радвам се, че поне на някой му е провървяло след всичко, което се случи.
Направих крачка назад, сякаш ме плеснаха с мокър парцал, но тя не беше виновна. Все пак аз бях тази, която натисна спусъка, не Аманда.
― Съжалявам, че се забърка в цялата тази каша.
― В коя каша ,Ема? – Избухна тя. – На мен не ми изглежда, че нещо въобще се е случило. Тяло липсва, кой, по дяволите го беше отстранил и беше почистил следите, Ема? После ти изчезваш, сега пък тези двамата също. А аз останах сама, като пълна глупачка. Дори не знаех какво да правя с вещите ти, затова ги сложих на склад.
― Нека поне ти платя за това. – Измрънках объркана, без дори да знам какво друго по смислено да й кажа.
Тя сви рамене, докато се опитваше да измие подноса под течащата водата.
― Зарежи, няма значение. Бен ми даде достатъчно пари и аз предплатих с тях за една година напред.
― Чакай. – Хванах я за ръката. – Бен ти е дал пари, така ли?
― Да. И какво от това? – Тросна се тя.
Но той не е от типа, който раздава пари. Обикновено все няма.
― А откъде ги е взел, знаеш ли?
― Не, не знам. Той не каза, просто ми подаде голям плик и каза да се погрижа за нещата на Мелъри. Не задавах въпроси. След твоето заминаване разбрах, че е по-добре да не задавам твърде много въпроси.
Аз примигнах леко притеснена.
― А как се държеше Бен?
― Какво имаш в предвид? – Отговори отегчено тя.
― Ами не знам, мърмореше ли както обикновено?
— Та кога той не е мърморел? – Изведнъж тя замръзна за миг, с подносът в ръка. – Въпреки че, между другото, миналата седмица той изглеждаше необичайно щастлив, като че ли. – Тя сви рамене. – Но дори не искам да знам каква е била причината. Взех парите и направих както каза. Както ти обещах, че ще се погрижа за апартамента. Двама колеги ми помогнаха с почистването, а ключовете оставих на масата. Вашият хазяин изглежда дори не реагира на това.
Кимнах с глава умислена, опитвайки се да се убедя, че всичко е наред. – Аз съм в безопасност. Аманда е добре, ядосана, но все пак е добре. Но думите й ме притесняват. Мелъри и Бен си бяха тръгнали. Какво означаваше това? Това трябва да означава нещо. Бен имаше пари. Преди това никога не е имал пари. Нещо не е наред. Съдейки по това което научих от Аманда, нещо очевидно не беше наред.
Тя прехапа устни, докато ме гледаше.
― Не изглеждаш много добре. Какво има, Ема?
Вдигнах глава.
― Нищо. Всичко е наред. Благодаря ти, че си се погрижила за апартамента ни.
― Слушай. – Раменете й се отпуснаха, а гласът й омекна. – Съжалявам, че не ти писах и не ти се обадих. Ти ми остави новият си номер, но след като си тръгна, ти се ядосах. Знам, че направи нещо за нашата обща сигурност и знам, че не трябва да питам какво е, но няколко дни след като си тръгна, Мелъри имаше поредната криза. И отново беше болна. Бен не ми позволи да ти се обаждам. Каза, че си ни оставила, и че можем да се справим и без теб. – Тя пое дълбоко дъх. – Във всеки случай малко ти бях обидена. И също ми липсват шегите ни с Бен. Понякога е толкова странен.
Усмихнах се за миг. Ситуацията никак не беше смешна, но и на мен ми липсваха тези моменти.
― Казваш, че Бен е бил щастлив? И как се държеше?
― О, не можеш да си представиш. – Изкикоти се тя, докато при върши с миенето на подноса и го сложи да съхне. – Вървеше помпозно като паун. Дори не знам, как да го опиша. Имаше странна и глупава походка. – Тя се засмя. – Явно си е представял, че е горещ мачо, но изглеждаше нелепо. Беше като надут пуяк.
Усмихнах се още по-широко и се отпуснах. – Липсват ми. Нашите разговори и закачки, Приятелство ни.
― Смятал се е за горещ мачо?
― Хванах го пред огледалото. Изглеждаше сякаш беше мастурбирал. Целият беше потен, а панталоните му бяха разкопчани и раздърпани.
― Гадост, направо не ми се говори. – Потрепна тя. – По това време Мелъри също беше започнал да идва на себе си. Тя също го мисли за дебил, но не като нас. Тя не… – Тя притихна и погледна настрани, а в очите й проблесна тъга. – Мелъри, не съм аз. Тя не се смееше на Бен както ние го правихме.
― Значи Мелъри се е подобрила, а след това… – Така и не се доизказах, че Мелъри и Бен са си тръгнали. – Боже мой. Какво беше станало? Те са заминали! Може би ги бяха хванали? – Студени тръпки ме побиха от тези мисли. – Може би Франко беше открил Мелъри? Но Картър не каза нищо, а щеше да ми каже, нали? – Но тогава прозрях. – По скоро не би ми казал. И го нямаше вече от цяла седмица. – Отново вътре в мен всичко се сви и сякаш почувствах, че се е случило нещо ужасно.
― Ема? Изглеждаш зле, добре ли си?
― Трябва да тръгвам, Аманда. – Обърнах се на токчета и излязох. Искаше ми се да побягна, но реших да не го правя. Щеше да изглежда твърде подозрително. – Явно всичко се е променило. Джеръми Дънван разби всичко! Картър беше прав. Той беше осакатил и мен дори. Заради това, което направи на Мелъри, аз загубих приятелите си и живота си.
Стиснах зъби. – Писна ми да чакам и да се крия. Грижех се за Мелъри още преди Картър да влезе в живота ми. Не съм безпомощна и е време да ми каже какво става. В крайна сметка това е моят живот, по дяволите.
Щом излязох от кафенето, някой ме хвана и направо ме завлече до колата. Майк ме натика вътре и седна до мен. Другият се качи отпред до шофьора и затвори врата. Аз изгледах с мрачен поглед Майк и потърках ръката си. Той ме сграбчи по-силно от когато и да било преди.
― Ай. – Въздъхна той тежко, после се изпъна и се намести в седалката. – Ръката ви добре ли е, госпожице?
― Добре е, да. – Погледнах го учудено. Никога не го бях виждала да показва емоции, било то и саркастични, но той бързо се взе в ръце.
― Ядосан си на мен, нали? – Той се напрегна леко, а аз се поправих. – Всички вие сте ми ядосани, нали? – Той не отговори. Но това си беше отговор. Въздъхнах и наведох замислен поглед.
― Просто тя ми липсваше и трябваше да я видя. Съжалявам.
Това няма да се повтори. Знам, че прекалих. Те просто си вършиха работата, а аз се ядосах. Все още съм ядосана, дали трябваше да кажа на Картър за случилото се. – След минутка размисъл, поех дълбоко дъх и реших, че няма да му кажа и дума. – Майк пазеше мен все пак! И днес аз не трябваше да забравям за това…
― Когато излязохте, ние бяхме в неведение. В кафенето не бяхме проверили служебните помещения.
― Ооо… хм. Какво искаш да кажеш, в неведение?
― Ние проверихме всяка стая в сградата, в която работите. Дори бяхме подготвени за кафенето, но вие решихте да отидете в служебното помещение. И нямахме човек там, защото не очаквахме, че ще я последвате. Мислехме, че ще останете в залата.
— Значи не бяхте проверили онази стаята? – Той трепна.
― Ще бъдем по-внимателни следващия път, госпожице. Обещавам.
Погледнах го изненадано. – Защо се извинява? – Той видя изражението ми и добави.
― Ако нещо се е случи, някой ви хване, виновни ще излезем ние. Че не сме се подготвили добре. Затова винаги трябва да сме нащрек.
― Ааа, това е то. Вече съм с номинация „Срам на месеца“. – Обзе ме чувство за вина. – Няма да влизам отново в такива помещения. Това ще помогне ли? – Изобщо не знаех нищо за тяхната работа. – Момчета, можете ли да ми кажете малко за работата си? Аз не знам почти нищо за вас. Картър просто каза да се обадя на 09, когато свърша работа и реша да се прибирам. Никога не съм ви звъняла, но вие винаги знаете всичко. Той каза, че ме наблюдавате от дълго време.
Майк сви рамене.
― Имаме си начини, но не е нужно да знаете повече. Вече няма да допуснем тази грешка, госпожице.
― Добре, – усетих, че той иска да сложи край на разговора и замълчах.
* * *
По-късно отново си спомних за охраната ми. Бях си взела душ и се преоблякох. Почувствах глад. И когато претоплях храната си, видях как единият от гардовете внезапно се обърна. Той държеше ръката си към корема си и се чу ръмжене. Зачудих се кога за последно бяха яли? Трябва да има почивки предположих. Погледнах огромната тава с ядене. Прекалено много храна за един. Разделих храната в три чинии и подадох една на охранителя. И вилица също. Той беше изумен, но поклати отрицателно глава.
― Не благодаря, госпожице. Всичко е наред.
Стомахът му отново изръмжа. Замижах с очи и пъхнах чинията в неговите ръце.
— Ще отнеме само две минути, няма да умирам, обещавам. Нападай… – вдигнах другата чиния. – Къде е партньорът ти? – Той се поколеба, но все пак насочи с вилицата си към моя етаж.
― Отвън до асансьора, госпожице.
― Ти яж… – посочих чинията му и се качих по стълбите.
Другия гард реагира по същия начин, освен това изпусна вилицата си. Тя удари пода със силен трясък, а той я сграбчи докато мърмореше за извинение. Оставих чинията си на пейката до него и махнах с ръка.
― Ако обичаш. Яж. – Огледах малкия коридор. Майк го нямаше. – Къде са другите?
Той вдигна глава.
― Госпожице? – Аз въздъхнах.
Защо всички ме наричат госпожице?
― Майк и останалите охранители. Къде е той и колко сте? Аз ще приготвя за всички по нещо за ядене. За да могат да хапнат по време на почивката.
Очевидно той не очакваше това. И смутено отговори.
― Майк го извикаха за транспорт. Тук сега има още осем други охранители.
― Осем? Стига бе? Добре тогава. Ще сготвя още храна.
Не уточних какво означава транспорт. Но започнах да разбирам какво са готови да ми кажат и какво не. – Транспорт явно беше в списъка „Не обсъждайте с Ема“. Но бях изненадан да разбера колко охранители е поставил Картър да ме пазят. Оказва се, че около мен постоянно има десетина души. – Десет… призля ми, и рязко се тръшнах на бар стола. – Десет пазачи. Знаех, че са няколко, но десет… Това изглежда не е шега. Аз се намирах в сериозна ситуация явно. Картър няма да си губи времето напразно. – И в този момент си спомних какво беше казала Аманда за Бен и Мелъри. Ръцете ми се разтрепериха. Вече не можех да пренебрегвам подозренията си. – Нещо се беше случило. Точно. Почувствах го. И с мен щеше да се случи същото или нещо повече. Десет пазачи. И десетте са обучени и са готови да застанат заради мен на пътя на куршума.
Столът ми се поклати, опитах да се хвана за плота. Но не можах да се задържа. Ръцете ми трепереха твърде много.
― Госпожице?
Чух гласът на охранителя сякаш в далечината. Всичко наоколо притъмня. Той беше някъде далече. Мислех, че е в съседната стая? Може би беше излязъл и след това всичко помръкна. Някъде нещо се счупи и чух шума от нечие радио.
― Тя припадна… Обади се на шефа, бързо…
Назад към част 16 Напред към част 18
