Глава 3
Слязох от таксито пред клуб Инфинити и за момент се поколебах. Какво, по дяволите, правя? Опашката от желаещите да влязат в най-популярният нощен клуб на Картър Рид беше се разпростряла по цялата алея и час от близкият площад. Клубът беше най-ексклузивният и най-недостъпният в града. Когато моят животът все още беше нормален, преди малко повече от четиридесет и осем часа, с приятелите ми предпочетохме да го посещаваме доста по нормални и семпли клубове. В които пускаха техно музика, смесена с поп хитове, и не изглеждаше, че стават съмнителни неща във всеки тъмен ъгъл на клуба.
Но този клуб имаше една особеност, поради която много хора бяха нетърпелив да влезе вътре и го правеше предпочитан за определени кръгове посетители: поверителността беше гарантирана тук. Множество знаменитости си пробиваха път вътре и те веднага бяха ескортирани до частни стаи или сепарета, на етажа над главните дансинги. Също така тук идваха и друг тип посетители, свързани с криминалните и мафиотски кръгове, което правеше клуба примамлив и изключителен едновременно.
Всеки, който дойдеше в Инфинити, можеше да бъде сигурен, че всичко което се случи вътре ще остане зад стените на клуба със сигурност. За това се грижеха охранителите, които “почистваха“ щателно и методично. Картър не беше глупак и не позволяваше своеволия в клубът си. Някои клиенти може би изпитваха чувство на пълна свобода и безнаказаност, но си имаше сигурни граници, и се поддържаха стриктно.
Въпреки че не случайно не посещавах Инфинити, нямах даже и подозрения за правилата вътре. Познавах Картър. Той никога нямаше да одобри такива неща, познавахме се от деца все пак. Но дали това не се бе променило?! Преглътнах, спомняйки си положението в което се намирах. Убих човек и сега се надявах, че Картър ще ми помогне.
— Госпожице — даде ми знак таксиджията. – Трябва да платите. Не съм благотворително дружество.
— О, − разрових чантата си, намерих парите и му ги подадох. Той тъкмо се канеше да потегли, когато от клуба изскочи смееща се двойка и влезе в таксито. Още не бях затворил вратата. Шофьорът изключи знакът за свободно такси и чух как мъжът измърмори адреса, преди да се затвори вратата. Шофьорът си тръгна, а аз останах на тротоара пред клубът.
— Страхотно. По дяволите, какви отново ги върша?
Огледах опашката от желаещи да влязат вътре. Повечето от тях бяха почти голи, а аз бях с ризка с дълги ръкави и дънки. За щастие Аманда ми даде назаем от своите дънките и те ми бяха като по мярка, но все пак в сравнение с останалите момичета изглеждах като монахиня в униформа. В този ми вид няма да ме допуснат в клубът. Поех дълбоко дъх и прецених дължината на опашката извила се надалеч. Да се добера поне до входа ще отнеме няколко часа. Прехапвайки устната си реших да заобиколя опашката и да се приближа до четиримата гардове на входа. Един от тях ме погледна, а в очите му проблесна скука. Съдейки от изражението му явно други също вече са бяха опитали и им беше отказано. Направо ми спря дъха – дори можеха да ме сложат в черният си списък и тогава вече няма да остане никаква надежда.
Голям черен седан мина покрай клуба и зави в уличка. Аз го последвах. Може би можеш да влезеш от там?
Но не. Колата спря и те с бърза крачка се отправиха към отворената задна врата. Четиримата гардове отвориха и излязоха от вътре. Мъжът и жената бързо излязоха от колата и се шмугнаха през страничната врата. Тя беше облечена в блестяща червена рокля. Единствено чух как тя се изкикоти гръмко, всички влезнаха, а вратата се затвори без да ми даде време даже да я доближа. Колата потегли бързо и се изгуби зад ъгъла.
И изведнъж вратата се отвори отново, излезе друг гард и тръгна по алеята към мен. Преглътнах нервно. Да. Това е моят шанс.
Докато се приближавах към него, посегнах към ръката му, но той ме сграбчи за китката преди да успея въобще да го докосна.
Аз замръзнах. И очите ми се разшириха, когато усетих да ме държи за ръката
като с клещи. Погледът му беше строг, почти леден. В очите му не се четеше нищо
— Да? — изръмжа той.
Преглътнах отново, опитвайки се да не проличи как треперят коленете ми.
— Аз… аз…
— Слушам те, скъпа. Имаш точно пет секунди.
Боже мой.
– Аз… аз познавам Картър Рид. Мога ли… имам предвид… Той…
Пазачът се ухили, а жестокостта в погледа му ме накара настръхна. Сковах се цялата.
— Да… ти си като всички останали, скъпа. Искаш просто да говориш с него, нали? Върви на края на опашката и изчакай реда си. − Погледът му се подхлъзна по тялото ми и ме измери многозначително от глава до пети. — Но мисля, че само си губиш времето. В такива дрехи няма как да влезеш вътре. Имаш страхотно тяло, но трябва да го виждаме. А ти не показваш нищо, скъпа.
Всичко в мен се срина. Представях си, че нещата ще са различни но кого заблуждавам? Може би Картър Рид дори вече не ме помни и със сигурност не го интересува проблемите, в които се забърках. Но аз не знаех какво друго да направя, затова тръгна покрай сградата и завих зад ъгъла. Аз въздъхнах с огорчение. Опашката се беше разтегнала на още няколко пресечки. Няма да вляза вътре, дори няма да се доближа до вратата.
В този момент телефонът ми из вибрира. Погледнах го за да видя кой пише. Беше Бен:
[— Къде изчезна? Мел взе да полудява. Плаче и изпадна отново в истерия. Мисля да отидем в болницата.]
Бързо написах:
[[— НЕ СИ ГО И ПОМИСЛЯЙ! Не трябва. Не бъди глупак. Ще ни убият и двете.]]
Изпратих съобщение, помислих малко и написах друго.
[[— И теб също ще убият.]]
[— Трябва да се върнеш. Тя има нужда от теб.]
Усетих как сълзите отново потекоха, но упорито вървях и стигнах до края на опашки. Издишах тежко. Това е за нейно добро. – Ако трябва ще чакам цяла нощ и целия ден. трябва да видя Картър. Той е единствената ни надежда.
Отговорих на Бен:
[[— Ще отсъствам за малко. Опитвам се да оправя бъркотията. Вярвай ми.]]
[— Ема, тя е полудяла! Върни се веднага!]
Исках пак да заплача, но се сдържах. — Трябва да го направя. Въпреки нейната емоционална травма, трябва да направя това, за да се уверя, че и двете ще останем живи. Бен не го разбира. Той мисли само за настоящият момент, за Мелъри, която плаче и как Аманда и аз трябва да й помогнем да се изкъпе, защото я боли цялото тяло. Синините и раните ще заздравеят. Както и душата, макар че ще отнеме много време. А аз сега трябва да се уверя, че ще имаме това време!
Написах обратно отговор:
[[— Ще изчезна за известно време, опитвам се да оправя нещата за да оцелеем. Изключвам телефона. Съжалявам…]]
Бързо изключих телефона, но преди да изгасне на екранът се появи последното му съобщение:
[— Кучка…]
Завъртях очи. И отново се надигна в мен бурята от чувства и мисли.
* * *
Опашката се движеше с темповете на костенурка. На няколко пъти гардовете изкачаха и обикаляха началото на опашката, като подбираха хубави момичета и ги отвеждаха към входа. С течение на времето забелязах, че те избират по осем момичета за всеки непридружен съмнителен снобар. Включих телефона си няколко пъти за да проверя часа и около два през нощта успях да се добера до ъгълът преди последната права. Гледах как колите се движат, хората изскачат от тях и бързо потъваха вътре. Стори ми се по едно време, че на практика да вляза вътре е почти невъзможно, камо ли да се приближа до Картър. И всеки път, когато се канех да си тръгна, си мислех за Мелъри. Ръцете на Джеръми обвиха гърло й. Нямаше къде другаде да отида и решавах, че трябваше да остана и да чакам. Но два часа по-късно клубът затвори, а аз доникъде не бях стигнала. Повечето хора се разпръснаха, но някои останаха. Едно от момичетата пред мен подхвърли на приятелката си, че знаменитостите ще се появяват скоро. И понякога те гледат през опашката от чакащи и избират момичета, и го водят вкъщи. Приятелката й изпищя от въодушевление.
И наистина, когато всички започнаха да си тръгват, на улицата започнаха да се появяват така наречените елитни клиенти на клубът. Но повечето нямаха нужда да търсят на опашката. Те бяха вече в компанията на момичета.
* * *
Час по-късно, когато всички най-накрая си тръгнаха, аз останах последната. Не знаех къде да отида.
Същият пазач, който ме заговори по рано през нощта излезе на улицата. Той ме забеляза приближи се бавно и с пренебрежение попита:
— Ти луда ли си, малката? Какво още търсиш тук? Не раздаваме входове за следващата вечер. Ще трябва да се върнеш и отново да се наредиш. Ела по-рано следващия път и носи дрехи “по така“, ако разбираш какво имам предвид. Така със сигурност ще влезеш.
Той ме гледаше с изтощен и празен поглед.
— Трябва да видя Картър Рид.
Той отметна глава назад и завъртя очи и се изпъчи.
— Сериозно? Ти си знаеш твоята, нали? — Той се разсмя. — Знаеш ли колко такива като теб идват при мен и казват, че познават шефа? Не… сериозно, опитай се да познаеш!
Подигравката му ме смути, но трябваше да отстоя позицията си. Нямах друг изход.
— Наистина го познавам. Той беше най-добрият приятел на брат ми.
— Да бе, повярвах ти…
Огледах се и заговорих по-уверено.
— Той беше най-добрият приятел на брат ми. Не сме разговаряли от много години но сега нещо се случи. Ей-Джей ми каза да се свържа с Картър, ако имам нужда от нещо. Каза, че ще помогне. А и няма къде другаде да отида.
Той пое дълбоко дъх и ме огледа отново отгоре до долу. Забелязах вътре в очите му да блести съжаление. После измърмори:
— Не мога да повярвам, че правя това. Как каза, че се казваше брат ти?
— Ей-Джей Мартинс. – Не мигнах и не се запънах. Името на брат ми прозвуча силно и отчетливо.
Той сложи ръка на врата си и го потри, гледайки напред в далечината с твърд поглед. След това поклати глава и сведе ръка.
— Не мога да повярвам, че правя това. – После извади радиото и натисна бутона.
— Роджърс, там ли си? Отговори! – И отпусна бутона.
— Да, тук съм! Какво става?
Той поклати глава и натисна отново бутона.
— Можеш ли да предадеш нещо от мен на шефа?
— Какво точно? – Чу се моментален отговор.
Той изруга и завъртя очи на другата страна.
— Попитайте го дали познава сестрата на Ей-Джей Мартинс? Тя е тук на улица и иска да го види. Прекара цялата нощ тук понеже не я пуснахме.
— Сега ще се свържа с него. Изчакай.
Следващите две минути бяха най-дългите в живота ми. Дъхът ми спря. Усетих погледа на пазача върху мен. Той не свали очи от мен и мърмореше:
— Може да ми коства работата, красавице. Мога да бъда изгонен за такова нещо. Той не се церемони с такива неща.
Преглътнах. Имах доста добра идея кой е Картър. Тогава радиото изсъска отново и гласът на Роджър се включи.
— Шефът каза да я пуснеш и да я заведеш в мезонета. Той скоро ще дойде.
В този миг изпитах толкова облекчение, че стон се изтръгна от устата ми и аз почти падна насред улицата. Коленете ми трепереха откакто гарда се свърза с колегата си.
— Хей, успокой се.
Той ме хвана за ръката, държейки ме да не падна, и ме задърпа нагоре. Всичкото недоверие и сарказъм изчезнаха. Сега той стана въплъщение на охранител професионалист, и услужливо ме отведе до входа на Инфинити преди, даже да успея да му благодаря.
Когато бях в този клуб последния път си спомних, че беше много тъмно. Уговори ме да отида там една колежка. Гаджето й работеше като охрана и ни пусна вътре. Страхувах се да отида там, но Розали каза, че я възбужда самата мисъл за този клуб. Когато влязохме вътре, аз разбрах откъде идва цялата тази възбуда. В дъното мъждукаха светлините от прожекторите и лека музика изпълваше атмосферата, но останалата част от клуба беше в абсолютен мрак. Когато преминахме през всички коридори и лабиринти около централния дансинг, видяхме много тайни кътчета и разкошни сепарета. Няколко пъти попаднахме на гърчещи се двойки, които просто нямаха време да ни забележат. Когато успяхме да се доберем до дансинга, там и останахме цялата нощ. Хипнотични ритми звучаха от стени, подове, тавани, навсякъде се разнасяше почти опияняващият дим, появяващ се сякаш от нищото. В този огромен клуб Розали и аз не посмяхме да се разделим нито за миг, но рискът си заслужаваше. Аз никога не употребявах наркотици, но танцувахме цяла нощ и се чувствах така сякаш съм под въздействието на най силната дрога. Спомняйки си онази вечер, влязох в клуба в очакване на същото онова чувство, но този път беше различно, бях окъпан в ярка светлина. Зад бар плотовете бяха останали няколко бармани, бършещи чаши. А в един от ъглите, няколко сервитьорки си шушукаха нещо. Докато пазачът ме водеше по задния коридор, няколко момичета изтичаха покрай нас, бяха с внимателно прибрани коси и ярък грим. Всички в една и съща форма с увити по телата си черни панделки. Парчета черен плат покриваха гърдите им, само гърдите на една от тях бяха оголени. Бързо преминаха по коридора. Лицата на всички момичета бяха студени. В този момент пазачът измърмори:
— Те са танцьори. Обикновено си тръгват веднага щом свършат в самостоятелните стаи.
Не разбрах какво има предвид, но кимнах с глава. Минахме няколко коридора, изкачихме се по стълби. Кога влязохме в един тунел, аз го хванах неволно за ръката.
— Къде отиваме?
От магистралата под нас се чуваше силен шум от минаващите автомобили, така че той се приведе леко към мен без да каже ни дума, и ме поведе по-нататък.
— Шефът е собственик на хотела зад клуба. Той каза да те заведа в мезонета, така че отиваме в хотела. Изчакайте там, докато той се върне в града.
— В града? Картър дори не е в града?
Отново не последва отговор. Стигнахме до края на тунела и той бутна тежката врата. Тя се затвори зад нас и изведнъж стана тихо. Твърде тихо. Червен плюшен килим минаваше по коридор със златни врати. Имаше дори позлата по дръжките. Опитах се да си спомня какъв хотел може да бъде свързан с Инфинити, но не можах. Изглеждаше скъп и снобарски. Пазачът ме заведе до асансьорите. Вътре имаше мъж в сиво униформа. Никой не каза нищо, но той натисна сив бутон. И започнахме да се издигаме. След десет етажа вратите се отворих и видях коридор с диван и една врата. Служителят от асансьора блокира вратите и излезе пръв. Отключи ни и отвори вратата, и се върна в асансьора след това. Вратите се затвориха, а пазачът дори не се помръдна от място си.
Погледнах го въпросително.
— Какво да правя?
Той посочи към стаята.
— Влез вътре ако обичаш.
— А ти?
Той се втренчи в стената и отвърна.
— Ще изчакам, докато си тръгнеш.
Влезнах вътре безмълвна и изчаках Картър Рид.
Назад към част 2 Напред към част 4
