ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 4

Глава 4

С бясно биещо сърце, ледени ръце и ураган от бушуващи мисли в главата ми, аз стоях сама в огромният мезонета. Стори ми се, че сърцето ми е на път да излезе от гърдите ми. Поех дълбоко дъх но отново мислите превзеха съзнанието ми. Правилно ли постъпвам? Картър Рид – убиец. Той е свързан с мафията…
Не знаех колко тясно е свързан със семейството на Маурицио, но знаех, че той има голямо влияние. Ей-Джей винаги е знаел, че Картър ще постигне страхотни неща в живота. Често брат ми се хвалеше с това преди мен, казваше че Картър ще стигне далеч, че е достатъчно умен и ще стане известен. И наистина той направи голямо име, всички в града бяха чували за него.
Мезонетът беше тъмен, и никъде не светеше осветление. Аз предпочетох да остана в тъмнината, сякаш инстинктивно търсех сигурност в нея. Лунната светлина влизаща през стъклените врати и падаше върху диваните, описващи окръжност в центъра на помещението. В близост до един от диваните имаше камина. Пристъпих плахо няколко крачки и седнах. Свих се на един от меките дивани, прегърнах една от възглавниците намиращи се до мен и зачаках спасителя си.
Сърцето ми все още биеше много лудо. Вече няколко дни не можеше да се успокои. Не знаех колко време чаках. Може би няколко часа може би минути. Телефонът беше с мен, можех да проверя часа, но не исках да го включвам. След последното съобщение от Бен, аз го включих само веднъж мисля, но откакто гардът ме поведе през коридорите на Инфинити и ме доведе до хотелският мезонет не го бях включвала отново. Странно но сякаш се наслаждавах на тишината. Въпреки че все още бях уплашена и кръвта във вените ми течеше с главоломна скорост, поех отново конвулсивно дъх и сякаш усетих нещо друго. Сигурност. В този луксозен дом се чувствах в безопасност. Беше огромно облекчение да се скрия от случилото се и от това, което бях направила.
Една от сълзите ми падна върху ръката ми и се стече по нея надолу. Погледнах я учудено осъзнавайки, че всъщност не я усещам по кожата си. Прегърнах възглавницата още по силно и съзерцавах, как всяка следваща сълза се плъзга по ръката ми.
Загледана втренчено в нарастващото влажно от сълзите ми петно върху възглавницата, сякаш загубих представа за времето. И колкото и да се стараех да остана будна, умората си каза думата. Клепачите ми бяха станали по-тежки от олово и вече не успявах да ги държа отворени. Главата ми изведнъж натежа, опитах се да я вдигна отново. Притиснах с всички сили възглавницата отново към гърдите си и се опитах да седна възможно най-изправена. Но всички усилия бяха напразни. Този път главата ми се облегна назад и аз почти заспах. В последен пристъп на съпротива се опитах да стана, но се олюлях и отново паднах на дивана, хванах се за облегалката, и накрая се предадох на изтощението. Главата ми се зарови във все още влажната от сълзите ми възглавница, свих се на кълбо и заспах.

* * *

Усетих нещо в просъница, размърдах се, примигнах за да проясня замъгленият си поглед и сякаш видях тъмен силует. Той застана над мен. Почувствах някаква вътрешна тревожност, която ме караше да се събудя, да се предпазя, но тялото ми не ме слушаше. Отново потънах в дълбок сън. Тежък. Желан. Предадох му се безсилно.

* * *

Когато се събудих отново, навън все още беше тъмно. Невероятно. Аз се обърнах за да погледна часовника в ъгъла – осем часа. Дойдох тук около пет сутринта, а сега е вече осем вечерта? Въздъхнах рязко; цял ден бях спала. С мъка станах и започнах да ровя в джобовете си. Няма го телефона. Обзе ме нарастваща паника, претърсих възглавниците и всичко наоколо. Надигнах се рязко, надничайки в тъмнината. Къде отиде телефонът? Няма го в джобовете ми, не е на дивана. Коленичих на пода и претърсих под диваните. Отново нищо. С докосване намерих една лампа и се опитах да я запаля, но не успях.
Счупена ли е? Не може да бъде!
— Къде беше, когато Ей-Джей беше ограбен?
Гласът идваше някъде отгоре, отзад. Паднах на пода и се втрещих от страх. Господи. Какво се случва? Няма ми телефонът. Осветлението не работи. Картър не ми се доверява?
Въздъхнах рязко. Той ще ме убие?
Гласът повтори отново, но този път по-тихо.
— Къде беше, когато Ей-Джей беше ограбен?
(Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп)
Ръцете ми отново се разтрепериха, дланите ми се бяха изпотили. Опитах се да ги изтрия в дънките си и понечих да отговоря, но не думите не излизаха. Само издадох задавен глух звук.
— Зададох ти въпрос.
Затворих очи. Той стоеше неподвижно. Определено беше той, но гласът му беше някак си студен. Познавам го почти цял живот, но никога не се бях страхувала от него. Но…
Той се беше превърнал в хладнокръвен убиец. И сега беше в една стая с мен.
— Убиха го.
Изчаках, секунда, две, минута. Той продължи да говори тихо:
— Кой ограби брат ти?
Накрая избухнах:
— Не го ограбиха. Той беше убит.
Помислих си за онзи ден и дъхът ми отново спря. Аз пак се почувствах мъчително безпомощна. Не можах да направя нищо онзи ден. Исках, отчаяно желах, но Ей-Джей поклати глава. Той не е поиска да се намесвам. Аз мислех да изляза от прикритието си и да умра с него, но също знаех, че ще ми направят нещо много по-лошо. Така че останах.
Отново почувствах буцата в гърлото си. Усетих, че отново ще избухна в сълзи. Стиснах зъби и се опитах да ги сдържа. Не сега, не тук. Този Картър Рид може би ще ме убие. Той се оказа напълно различен човек, отколкото си го спомнях. Онзи Картър, който аз помних, никога не би направил с мен нищо подобно.
— Как?
— Как, какво? – Започнах да се ядосвам. Как смее?
— Как умря?
Той остана абсолютно спокоен. С всеки въпрос гласът му ставаше все по-студен. В него не беше останало нищо човешко, нищо от това, което помнех и се надявах, че ще намеря.
— Той беше бит с бухалка! — извиках в тъмнината на стаята. – По дяволите. Убиха го с шибана бухалка и аз видях всичко.
Наведох се и притиснах чело към коленете си. Навярно търсейки защита, но не. Дънките се оказаха топли и потни. Все още усещах кръв на Джеръми по себе си, въпреки че бях взела душ… или не? Вече не помнех. Все още ли имах кръв по мен от Мелъри и Джеръми? Тя беше попила в мен ли? Аз полудявам!
Въздъхнах тежко. Част от мен все още желаеше смъртта на Джеръми. Той заслужаваше да умре отново. По много по-лош начин от куршумът в главата.
Не знаех колко време седях така на пода. В стаята се възцари тишина, а след това неочаквано беше залята със светлина.
Изненадана, паднах на една страна и затворих очите си. Светлината ме заслепи силно. Когато отново отворих очи, дишах тежко и не бях готова да го видя. Но той стоеше пред мен. Картър Рид.
Всичките ми мисли ме напуснаха, всички чувства, гледах втренчено само него. Той се облегна на стъклената стена, скръсти ръце на гърдите си и ме погледна със зловещо студени очи. Пронизващи “вълчи“ сини очи. Когато бяхме деца, той имаше дълга руса коса, стигаща почти до раменете му. Сега беше много късо подстриган, но му отиваше. Затаих дъх си. Разбрах, че последните няколко преценки може би бяха погрешни, в сравнение с това, което виждах в момента. Високите скули преливаха в ъгловато му лице с перфектни устни. Дълги извити мигли, за които много жени биха му завиждали . Ризата прилягаше на раменете и гърдите му, рисувайки стегнатите мускули отдолу. Той беше превърнал собственото си тяло в оръжие и то съвсем преднамерено.
По дяволите. Той беше перфектен. Но беше убиец.
Облизах устните си и си поех дълбоко въздух, изведнъж изпитах някакво странно привличане. Само не сега. Няма начин. Но той забеляза това и се усмихна загадъчно. Той
много добре видя реакцията ми. Опитах се да се овладея, но напразно. О ужас, усетих влага и лека и неудобна пулсация в слабините си. С голямо усилие успях да откъсна очи от него, но тогава чух тихия му кратък кикот:
— Никой не знае как е починал Ей-Джей, освен сестра му. Трябваше да се уверя, че това си ти.
Трябвало да се увери? Страхуваше ли се от мен? Не съм загубил чувството си за ирония явно. Той е убиецът. А не аз. Въпреки че… аз вътрешно потръпнах. И аз вече съм убиец.
— Ами да… Аз съм, някой друг ли очакваше?
Той се отблъсна от стената и тръгна към диваните, като спря две стъпки пред мен. Той ме погледна и бързо кимна.
—Ставай.
Станах. Неохотно.
Той ме разгледа. Внимателно, бавно и спокойно. Не пропусна нито част от мен. Погледът му се спря на коляното ми, където сълзите ми бяха навлажнили дънките докато плаках. Тогава той каза, със все същия студен и отчетлив тон:
— Обърни се.
Погледнах го в очите.
— Не.
—Обърни се, Ема!
Щом изрече името ми, горещи вълни от желание ме заляха. Борих се с тях с всички сили. Аз не исках нищо такова от него. Той не трябва да забележи нищо. Стиснах челюстта си, свих ръцете си в юмруци и притиснах към себе си. Собственото ми тяло ме предаде, но все пак аз се обърнах. И се почувствах унизена. Аз бях като добиче доведено на заколение. Той продължи да ме гледа мълчаливо.
— Отслабнала си много — той махна с ръка към кухнята. – Има пица ако си гладна.
Мълчах упорито. Но когато спомена храната, стомахът ми закъркори и слюнка изпълни устата ми. Кога за последно ядох? Изглежда в закусвалнята, след като убихме Джеръми. Не, след като аз го убих! Опитах се да се насиля да ям нещо, но не успях. Имах чувството, че ще повърна всякаква храна която сложа в устата си. И затова се “налях“ само с кафе.
Минах покрай него за да стигна до кухнята, но той ме хвана за ръката и я притисна към себе си.
— Не! − Не исках да бъда докосван.
Пред очите ми веднага се появи картината как Мелъри беше малтретирана и аз инстинктивно дръпнах ръката си назад, но той не я пусна. В следващия миг ме вдигна и ме притисна към стената. В крайна сметка се озовах като в капан.
— Аз казах не!
Опитах се да го ритна, но той ме парализира в хватката си. Кипях от ярост, но не можех да направя абсолютно нищо. Той вдигна ръцете ми над главата ми, държейки ги с едната си длан. След това притисна краката си в моите. Сега вече изобщо не можех да се движа. Сърцето ми биеше като лудо отново. Изхленчих, задъхвайки се едновременно от желание и страх. Пулсацията между краката ми стана почти непоносима.
Той се отдръпна, само на сантиметри, и огледа отново тялото ми. Продължих да дишам тежко. Погледна гърдите ми, но не го докосна. Прехапах устни. И желанието надделя, искаше ми се той да се докосне до “нея“. Исках да усетя ръката му там, но не можех да поискам това от него. Не можех да му призная. Аз изстенах тихо, той рязко ме погледна в очите. В очите му за миг проблесна изненада. Но веднага изчезна. После направи крачка назад. Веднага щом ме пусна, аз паднах на пода.
Трябваше да го ритнат, за да стане ясно, че не трябваше да ме третират така. Дали той би направи същото отново. Дали отново би ме бутнал към стената и тялото ми тогава нямаше да издържи. Бях в пълен шок.
Той направи крачка назад.
— Ема, какво ти се случи?
Не можех да откъсна очи от него. Той ме държеше като в плен, бях като дива котка. Придърпах коленете си към гърдите си и ги обвих с ръце. Въздъхвайки, притиснах челото си към тях. Исках всичко да изчезне. Да се върне брат ми. В животът на Мелъри никога да не се беше появявал Джереми. И Картър да не се беше превърнал в мъж, стоящ пред мен сега. Бях изпълнен със срам. Боже как бих могъл да желая този човек? Този хладен, отчужден убиец.
— Като теб – прозвуча безмилостна мисъл дълбоко в подсъзнанието ми.
До мен беше подхвърлена кутията с пицата. Миризмата и се оказа по-силна от мен. Устата ми отново се напълни със слюнка, а стомахът ми се сви. Хванах кутията и без да мисля за нищо, натъпках парче пица в устата си, опитвайки да набутам още. Бях толкова гладна. Но след третата хапка отново всичко в стомахът ми се навдигна и потиснах порива да повърна. Изпитах ужасна болка. Скочих на крака и се огледах, бях в паника, чувствах че не мога да издържам повече.
Картър посочи към една от вратите, а аз прелетях през нея точно в последната секунда. Паднах на колене до тоалетната и с болезнени конвулсии всичко хапнато излезе. Накрая отново нямах нищо в стомаха си. Сякаш тялото ми също толкова силно искаше да се отърве от всичко, както самата аз.
Когато свърших, с омазана от повръщано уста, притиснах челото си към гърнето и въздъхнах с облекчение. Чувствах се толкова слаба и така безпомощна.
Чаша с вода беше поставена до мен. Внимателно с ръката си Картър отстрани падналата косата на лицето ми и коленичи до мен. Той ме погледна, но този път беше сякаш старият Картър. Убиецът беше изчезнал някъде. Той ми се усмихна:
— Аз ще се погрижа за теб.
Изпитах огромно облекчение след тези думи, тялото ми се отпусна. И аз отново паднах на пода, той ме хвана за ръката и я сложи в скута си. Вкопчих се в него, ръката му се върна към косите ми и ги отстрани отново от лицето ми. Бавно и със свито сърце, положих глава на гърдите му и усети как той ме прегърна с другата си ръка.
Най накрая…

Назад към част 3                                                                  Напред към част 5

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *