УЧИЛИЩЕ ЗА ВАМПИРИ – Клетвата на Дракон – Новела 8,5- част-6

Глава 5

Дракон се усмихна, докато наблюдаваше как лицето на младата жрица почервенява в прекрасен розов нюанс.
– Сбъркал си намерението ми – каза тя.
– Ти сама го каза – изричаш заклинание за рисуване. Чух, че произнасяш името ми. Очевидно ме рисувахте.- Той направи пауза, мислейки си, че сега всичко това има смисъл.- Нищо чудно, че оставих Шоу и останалите воини и се прибрах сам от доковете. Мислех, че е заради Бидъл. Той ме беше наблюдавал, преди да замина за Игрите на вампирите, така че вече знаех, че не ме харесва, но тази вечер погледът му беше толкова твърд, толкова странен, че предполагах, че ме е накарал да се чувствам странно, почти като че ли не мога да дишам и имам нужда да съм тук, където има въздух и пространство и…- Той прекъсна, засмя се малко и и подаде началото на известната си усмивка.- Но, няма значение. Истината е, че съм тук, защото ти ме желаеш.- Той потърка брадичката си и се замисли.- Не сме се срещали. Бих запомнил такава красота. Дали репутацията ми на умел борец с меча е предизвикала интереса ти, или по-особено умение, което…
– Брайън, аз не те желая!
– Наричай ме Дракон – каза той автоматично, а после продължи.- Разбира се, че го правиш. Току-що си призна за заклинанието си за рисуване. Не е нужно да се смущаваш. Аз съм поласкан. Наистина.
– Дракон – каза тя по начин, който според него граничеше със сарказъм.- Срамувам се, но не от теб. Смущавам се заради теб.
– Това няма никакъв смисъл.- Той се зачуди за кратко дали не си е ударила главата, когато е паднала.
Жрицата си пое дълбоко дъх и го изпусна в раздразнена въздишка. После постави ръка на предмишницата му и каза:
– Весела среща, Брайън Дракон Ланкфорд. Аз съм професор Анастасия, новата жрица на заклинанията и ритуалите в Дома на нощта в Тауър Гроув.
– Весела среща, Анастасия – каза той и хвана голата ѝ предмишница, която беше мека и топла при допир.
– Професор Анастасия – поправи го тя. Твърде скоро тя отпусна хватката си върху него и каза:- Небеше писано да знаеш за това заклинание.
– Защото не искаш никой да знае, че ме искаш? Включително и аз – добави той тихо на себе си.
– Не. Заклинанието няма нищо общо с това, че те искам. Всъщност е точно обратното – каза тя. А после с глас, който звучеше така, сякаш изнасяше лекция на клас с ученици, продължи.- Ще прозвучи нелюбезно, но истината е, че съм тук, за да направя нещо, което е равносилно на заклинание срещу Дракон Ланкфорд.
Думите ѝ го изненадаха.
– Направих ли нещо, с което ви обидих? Вие дори не ме познавате. Как може да не ме харесвате?
– Не че не те харесвам!- Каза тя бързо, сякаш се опитваше да прикрие нещо.- Истината е следната: за две седмици, откакто преподавам в Къщата на ноща в Тауър Гроув, при мен дойдоха петнайсет ученика, за да поискат любовни заклинания, с които да те обсебят.
Очите на Дракона се разшириха.
– Петнадесет? Наистина?- Той спря и направи бърза мислена сметка.- Сещам се само за десет момичета, които биха искали да ме омагьосат.
Професорката изобщо не изглеждаше развеселена.
– Бих казала, че се подценявате, но не мисля, че това е възможно. Затова просто ще приема, че си по-добър в играта с мечове, отколкото в слагачеството. Както и да е, тази вечер дойдох тук с намерението да направя заклинание, което да извади на всеки от твоите обсебени почитатели истината за теб, така че да видят ясно и честно, че не си подходящата половинка за тях, което ще сложи край на глупавите им увлечения – завърши тя набързо.
Той не можеше да си спомни кога за последен път е бил толкова изненадан. Не, това не беше вярно. Последният път, когато бе почувствал подобна душевна изненада, бе, когато нощта се бе озарила, за да разкрие мачтата на един кораб и един нов живот. Той поклати глава и каза първото нещо, което му дойде наум.- Трудно ми е да повярвам в това. Ти наистина не ме харесваш. Обикновено жените ме харесват. Всъщност доста.
– Очевидно. Затова тринайсет от тях ме помолиха да те омагьосам.
Той се намръщи.
– Мисля, че ти каза петнайсет.
– Тринадесет момичета. Две момчета – каза тя сухо.- Явно и момчетата доста те харесват.
Неочаквано Драконът се засмя.
– Ето на! Всички ме харесват, с изключение на теб.
– Това, което не ми харесва, е мисълта, че толкова много впечатлителни млади студенти са влюбени в теб. Това просто не е здравословно.
– Не е здравословно за кого? Аз се чувствам добре.- Тогава той ѝ се усмихна, като включи всяка частица от чара си.
Дракон си помисли, че е видял как строгият ѝ поглед се отпуска малко и как големите ѝ тюркоазени очи омекват, но следващите ѝ думи го заляха със студена вода.
– Ако беше по-зрял, щеше да се грижиш за чувствата на другите.
Той се намръщи.
– Наистина? Аз съм почти на двайсет.- Дракон направи пауза и я изгледа преценяващо нагоре-надолу.- На колко години си?
– Двадесет и две – каза тя и повдигна брадичката си.
– Двадесет и две! Това е твърде млада възраст, за да бъдеш професор, и твърде млада, за да ми изнасяш лекции как да бъда по-зрял.
– И все пак аз съм вашият професор по заклинания и ритуали и някой трябва да ви изнесе лекция за това, което бихте били, ако се държите по-зряло. Кой знае, с малко напътствия можеш да пораснеш и да станеш честен и почтен воин.
– Току-що се върнах от игри, в които заслужих титлата Майстор на меча. Вече имам честност и почтеност, въпреки че все още не съм напълно променен вампир.
– Не можеш да спечелиш почтеност и чест от игри. Можеш да ги спечелиш само от живот, посветен на тези идеали.- Очите ѝ се спряха на неговите и той разбра, че тя не му говори със снизхождение. Звучеше странно тъжна – почти победена. И Дракон нямаше представа защо това го накара изведнъж да поиска да каже нещо – да направи нещо, нещо, което да накара малката бръчка на тревога върху иначе гладкото ѝ чело да изчезне.
– Знам това, Анастасия – професор Анастасия – поправи се той този път.- Вече съм се посветил на обучението си за Синовете на Еребус. Някой ден ще бъда Воин и ще спазвам техните стандарти за честност, лоялност и доблест.
Зарадва се да види усмивката ѝ, макар че беше лека.
– Надявам се, че ще го направиш. Мисля, че един ден от теб може да излезе изключителен Воин.
– Аз вече съм изключителен – каза Дракон и отново се усмихна.
И тогава тя отново го изненада, като го погледна право в очите, почти като че ли самата тя беше Воин, и каза:
– Ако си толкова необикновен, тогава го докажи.
Дракон размаха меча си и ѝ се поклони, стиснал ръка около дръжката, притискайки я към гърдите си, сякаш беше пълноправен Воин на Сина на Еребус, а тя – негова жрица.
– Изпрати ме на задача! Посочи ми мечката, която трябва да убия, за да докажа, че съм достоен.
Този път усмивката ѝ беше пълна и Дракон си помисли, че озарява и без това красивото ѝ лице с щастие, което сякаш сияеше около нея. Устата ѝ, с повдигнати нагоре пълни устни, го разсейваха така, че той трябваше да примигне объркано и да каже:
– Какво? Аз?- Когато осъзна, че тя се е насочила директно към него.- Дори вампир, който е твърде млад, за да бъде професор, би трябвало да може да види, че не съм мечка.
– Предположих, че говориш метафорично, когато ме помоли да те изпратя на мисия, за да докажеш стойността си.
– Задача?- Той примигна. Той просто се беше пошегувал. Какво си е мислела тя?
– Е, предполагам, че това не може да се определи като пълноценна мисия, но е начин да ми докажеш, че си изключителен.
Той направи голяма крачка към нея. Това вече приличаше повече на изпитание!
– Готов съм да изпълня заповедта ви, милейди – каза той с най-очарователния си глас.
– Отлично. Тогава елате тук, при моя олтар. Ще ми помогнеш да направя това заклинание.
Надутостта му свърши.
– Искаш да ти помогна със заклинание, което ще накара момичетата да не ме харесват?
– Не забравяйте двете момчета. И заклинанието няма да ги накара да не те харесват. То ще ги накара да те видят по-ясно, защото ще ги отърве от мъглата на увлечението им по теб.
– Трябва да ти кажа, че това ми звучи малко съмнително. Изглежда много като да си отрежа ръката, за да докажа, че съм изключителен фехтовач.
– Не е нужно да ми помагаш.- Тя се обърна обратно към олтара, оправяйки елементарните свещи, а след това и трите малки кадифени торбички, които се намираха до чашата и храната.
Дракон сви рамене и започна да се отдалечава. За него нямаше значение, че тази странна млада жрица е решила да усложни любовния му живот. Какво от това, че тринайсетте студенти вече не се интересуваха от него? (Той не броеше момчетата.) Едно нещо беше научил, откакто за първи път откри женските удоволствия, че винаги има жени, които го искат. Дори бе започнал да се подсмихва сам на себе си, когато следващите ѝ думи се понесоха през разстоянието между тях.
– Всъщност, не обръщай внимание на молбата ми. Трябва да се връщаш в Къщата на нощта. Зората се приближава. Повечето младежи вече са в леглата си.
Той спря и се завъртя, като искаше да изплюе огън върху нея. Тя му говореше, сякаш беше дете! Но не осъзнаваше как думите ѝ го бяха засегнали. Анастасия все още се суетеше около олтара, с гръб към него, сякаш вече напълно бе изтрила Дракон Ланкфорд от съзнанието си.
Тя грешеше за него. Той не беше незрял не му липсваше честност, лоялност или доблест. Той щеше да ѝ покаже, че… че…
И тогава се чу да казва:
– Ще остана и ще ти помогна със заклинанието.
Тя го погледна през рамо и той видя изненада и нещо друго, нещо, което можеше да бъде удоволствие и топлина в тези големи сини очи. Но гласът ѝ беше безгрижен.
– Добре. Ела тук и седни там, на ръба на скалата.- Тя посочи.- Внимавай да не нарушиш олтарната покривка или да не събориш свещта.
– Да, милейди. Всичко, което кажете, милейди – промълви той.
Когато се върна при нея, тя вдигна вежди към него, но не каза нищо и се върна към подреждането на свещите и на олтара.
Дракон я изучаваше, докато тя работеше. Първото му впечатление от нея се запази – тя беше красавица: дребна, с дълга коса с цвят на пшеница, която падаше права и гъста до кръста. Но въпреки че беше дребна, все пак имаше щедри извивки, които той лесно виждаше през прозрачния ленен топ и плавната синя пола. Обикновено не обръщаше особено внимание на облеклото на жените – предпочиташе голите жени, но дрехите на Анастасия бяха украсени с раковини, мъниста и ресни, което я правеше да изглежда феерична и неземна – ефект, който се засилваше от татуировките ѝ, които представляваха изящни лози и цветя, толкова изящни в детайлите, че изглеждаха истински.
– Добре. Готова съм да започна отново. А ти?- Попита тя.
Той примигна и премести вниманието си към олтара, като не му хареса, че го е хванала да се взира.
– Готов съм. Всъщност с нетърпение очаквам да чуя имената на студентите, които искат любовни заклинания.- Обърна поглед от олтара, за да срещне нейния, като се увери, че в гласа му има предизвикателство.
Погледът на Анастасия остана невъзмутим.
– Тъй като ти ми помагаш със заклинанието, няма да ми се налага да назовавам имената на студентите. Твоето присъствие и съдействие добавят достатъчно сила към заклинанието ми, за да повлияе то на всеки, който е бил разсеян от теб.
Дракон издиша с подсмърчане.
– Звучи така, сякаш е добре, че в момента нямам любима дама. Това, което ще правим, със сигурност ще го обърка.
– Не, не би. Не и ако този човек наистина се интересува от теб, а не от някакъв пресилен твой образ.
– Казваш, че звуча като арогантен задник – каза той.
– Така ли е?
– Не! Аз съм просто себе си.
– Тогава това заклинание няма да засегне никого, който иска само теб.
– Добре, добре. Разбирам. Нека приключим с това. Какво искаш да направя?
Тя отговори със собствен въпрос.
– Ти си ходил три години на уроци по заклинания и ритуали, нали?
Той кимна.
– Да.
– Добре, ами аз ще смеся билките за заклинания в ръката ти. Дръж я нагоре като чаша.- Тя демонстрира със своята.- Ето така. Билките, които те докосват, ще ти помогнат да придадеш сила на заклинанието. Смяташ ли, че ще успееш да изпълниш поне някои от частите на самото заклинание, ако те водя през него?
Той потисна раздразнението си. Тя не звучеше покровителствено. Звучеше така, сякаш всъщност не беше взела под внимание възможността, че може да му харесат часовете – може да е добър в нещо друго, освен в боя с мечове.
Професор Анастасия я очакваше изненада.
– Щом трябва да питате, сигурно не сте проверявали справката ми за работата в клас от предишния професор по заклинания и ритуали – каза той безпардонно, надявайки се тонът му да я накара да повярва, че ще открие една нестандартна оценка след друга.
Младият професор въздъхна тежко.
– Не, не съм го направила.
– Значи единственото, което наистина знаете за мен, е колко са влюбени в мен някои от другите студенти.
Очите ѝ се срещнаха с неговите и той отново видя емоция, която не можеше да идентифицира в метличинните им дълбини.
– Знам, че един ден ще станеш Воин, но това не означава, че можеш да правиш заклинания.
– Единственото, което мога да направя, е да ти дам дума, че ще направя всичко възможно тази вечер – каза той и се зачуди защо изобщо има значение за него какво мисли тя.
Анастасия направи пауза, сякаш внимателно подбираше отговора си. Когато най-накрая проговори, тя каза просто:
– Благодаря ти, Брайън.- И леко, почтително наведе глава към него.
– Наричай ме Дракон – каза той, като се опита да не покаже колко много го е засегнал този малък знак на уважение.
– Дракон – повтори тя.- Съжалявам. Все забравям. Просто „Брайън“ изглежда ти подхожда.
– Щеше да знаеш, че „Дракон“ ми подхожда, ако беше от другата страна на меча ми – каза той. И като осъзна колко високомерно трябва да е прозвучало това, добави набързо: – Не че някога бих нападнал жрица. Просто исках да кажа, че ако ме видиш по време на битка с мечове, ще разбереш прякора ми. Когато се бия, аз се превръщам в дракон.
– Това вероятно няма да се случи скоро – каза тя.
– Ти наистина не ме харесваш.
– Не! Това няма нищо общо с теб. Аз не харесвам насилието. Отгледан съм…- Анастасия прекъсна, като поклати глава.- Това няма нищо общо със заклинанието за рисуване, а ние трябва да се съсредоточим. Да започнем. Направи три дълбоки, бавни вдишвания с мен и изчисти съзнанието си, моля.
Дракон не искаше да го направи. Искаше да я попита за това как е била отгледана – за това какво и се е случило, че да не обича насилието толкова много, но трите години обучение по заклинания и ритуали го накараха автоматично да следва нейното ръководство и да диша заедно с нея.
– Кръгът вече е хвърлен, няма да се налага да го правим отново – каза тя, като взе от олтара дебела плитка от полуизгоряла трева. Анастасия го погледна.- Знаеш ли какво е това?
– Сладка трева – каза той.
– Добре – каза тя.- Знаеш ли за какво се използва в заклинанията?
Той се накара да се поколебае, сякаш трябваше да мисли усилено, за да си спомни отговора.
– За изчистване на негативна енергия?- Брайън нарочно превърна отговора във въпрос.
– Да, точно така. Много добре.- Анастасия му говореше, сякаш беше първокурсник. Той скри усмивката си от нея, докато тя държеше сплетената трева над зелената земна свещ. Тя се запали лесно. След това, разнасяйки я около тях по посока на часовниковата стрелка, тя се обърна към него и каза:
– Започвам със сладка трева, за да изчистя това пространство…- Направи пауза и го погледна с очакване.
– Всяка отрицателна енергия трябва да напусне това място.- Без да се колебае, той каза останалата част от встъпителната заклинателна реплика, която завърши пречистването със сладка трева.
Тя излъчи удоволствието си със сладка усмивка, от която дъхът му заседна в гърлото, и Дракон изведнъж много, много се зарадва, че винаги е бил особено добър в заклинанията и ритуалите.
Анастасия постави димящата плитка обратно на олтара, а после взе щипка билки от първата кадифена торбичка. Приближи се до него и той вдигна ръката си с длан, както му беше показала. Анастасия поръси парченцата сухи листа, чиято миризма му беше позната не само защото наскоро му бяха размазали нещата в лицето, но и защото всъщност беше прекарал последните три години, внимавайки в час. Затова, когато жрицата каза:
– Осъзнатостта и яснотата идват с тези дафинови листа…- направи пауза и го погледна, за него беше автоматичен и лесен отговор да довърши репликата с:
– Чрез земята днес призоваваме тяхната сила.
Тя го възнагради с още една мила усмивка, преди да отиде при втората кадифена торбичка. Върна се, за да поръси сухите иглички върху дафиновите листа.
– Кедър, от теб търся смелост, защита и самообладание.
– Дай ни силата си, за да не бъде слабо това заклинание – изрецитира той бързо, без да изчака паузата ѝ.
Този път усмивката на Анастасия изглеждаше замислена, което накара Дракона да се почувства самодоволен. Повече от самодоволен, той седеше там и се усмихваше, знаейки, че последната съставка на заклинанието ще бъде солта, която ще го свърже, когато жрицата го шокира напълно, като протегна ръка напред и я положи нежно на главата му. Той усети сътресение при докосването ѝ и погледът му се насочи към нейния. Очите ѝ се разшириха, а гласът ѝ определено звучеше задъхано, когато каза:
– Част от това заклинание трябва да дойде от теб…
Тя направи пауза и този път той можеше само да седи безмълвен, с учестен пулс, докато ръката ѝ се плъзгаше надолу към бузата му.
– Така че да бъде изречено направо, силно и вярно.- Нейните леки бели пръсти обгърнаха няколко кичура коса, които се бяха измъкнали от парчето кожа, което държеше останалата част от нея назад, за да не му пречи. После дръпна. Силно. И отскубна няколко косъма от главата му, които пусна в чакащата му длан.
Драконът устоя на желанието да изкрещи и да разтрие скалпа си.
Едва тогава тя се обърна към третата кадифена торбичка и се върна с кристалчетата сол, но не ги поръси върху сместа в ръката му. Вместо това хвана другата му ръка и го поведе от мястото, където седеше на олтарната скала. Бавно, като все още държеше ръката му в своята, двамата започнаха да обикалят по посока на часовниковата стрелка около светещите свещи. Гласът на Анастасия се промени, когато тя стигна до същността на заклинанието. Драконът не можеше да довърши репликите вместо нея, защото никога не беше чувал това конкретно заклинание, но докато тя говореше и те се движеха около камъка, той усещаше как силата на заклинанието ги залива. Той се улови в думите ѝ, привлечен от тях, сякаш имаха текстура и докосване.

„Заклинанието за рисуване е това, което работим тази вечер.
Желанието ни е да предизвикаме яснота на погледа.
С листата на лаврово дърво ще разкрием истината
Любовта не бива да се основава на високомерна младост.
Силата на кедъра предпазва от прегрешенията на момчето,
Придава смелост и контрол, за да изпълни своите нужди.“

Дракон беше толкова увлечен от звученето на гласа ѝ, че му отне миг да осмисли какво всъщност казва. Докато разбере, че вероятно го нарича арогантен пакостник, те бяха спрели пред червената огнена свещ и тя се обърна с лице към него. Свивайки ръката му, която стискаше билките, тя добави сол към сместа, като интонира:
– Солта е ключът, който ще свърже това заклинание с мен.
След това насочи съединените им ръце към червената свещ и като загреба от сместа и я подаде на пламъка, каза:
– В този пламък магията реже като меч, извличайки само истината за Брайън Дракон Ланкфорд!
С едно свистене пламъкът погълна сместа и пламна толкова силно, че Дракон трябваше да дръпне ръката си назад, за да не се изгори.
В Къщата на Нощната в Тауър Гроув петнайсет млади студенти замряха. Беше достатъчно близо до зората, за да спят седем от тях, а в сънищата им се носеше внушение, ухаещо на лаврово дърво и кедър.

„Сега това е истина:
Бъдещето на Дракон Ланкфорд няма да ви докосне…“

* * *

Сали Маккензи се кикотеше със съквартирантката си Изида и си говореха за това колко красив е Дракон, когато изведнъж тя сведе глава и каза на Изида:

„Мисля, че трябва да променим мнението си.
Той е смел – силен е…но и за двете ни Дракон Ланкфорд е грешен.“

Изида, която вече не се кикотеше, сви рамене и кимна в знак на съгласие. Двете момичета изгасиха нощните си лампички и заспаха, чувствайки се повече от леко притеснени.

* * *

„В умовете на още две влюбени момчета се появи ясната мисъл:
Никога няма да познаеш докосването на Дракон Ланкфорд;
Желанията му не са такива.“

Едното момиче плачеше тихо във възглавницата си. Другото се взираше в пълната луна и се чудеше дали някога ще бъде обичано.

* * *

Четири от шесте момичета, които довършваха дежурството си в кухнята, се поколебаха в работата си. Камелия погледна към Анна, Аня и Беатрис и каза:

„Аз съм твърде умна.
за да повярвам, че Дракон някога ще ми даде сърцето си.“

Анна изтръпна и изпусна порцелановата чаша, която държеше. Тя се разби в зашеметяващата тишина.

„Бих повярвала, че съм намерила любовта в леглото му,
но вместо това той би ме използвал и отхвърлил.“

Тогава Аня заговори, навеждайки се да помогне на Анна да почисти разбитата чаша:

„Мечът му е неговият живот;
на мен не ми пука за такива неща.“

След това лицето на Беатрис изгуби целия си цвят, когато тя прошепна:

„Човешки съпруг е моята съдба.
С вампир никога няма да намеря истинската си половинка.“

* * *

В разкошните жилищни помещения на Върховната жрица на Дома на нощта в Тауър Гроув Пандея посрещаше своята половинка в леглото им, когато красивото лице на Диана регистрира изненада и тя каза:

„Съдбата на младежа Ланкфорд ще бъде
отвъд това, което ти или аз бихме могли да видим.“

– Диана? Добре ли си?- Пандея докосна бузата на половинката си и се вгледа дълбоко в очите ѝ.
Диана поклати глава като котка, която се отърсва от водата.
– Добре съм. Аз… това беше странно. Тези думи не бяха мои.
– За какво си мислеше, преди да говориш?
Тя сви рамене.
– Предполагам, че се чудех дали всички воини вече са се върнали от игрите и си мислех, че Дракон е направил така, че Домът ни да се гордее.
Върховната жрица кимна, внезапно разбрала.
– Това е заклинанието на Анастасия. То е извадило истината за Дракон на онези, които са мислили за него при хвърлянето му.
Диана се ухили.
– Едва ли съм обсебена млада жена.
Пандея се усмихна.
– Разбира се, че не си, любов моя. Това доказва силата на заклинанието на младата Анастасия. Можем да бъдем сигурни, че утре няма да има обсебени студенти, които да се влачат след него.
– Почти ми е жал за момчето.
– Недей. Ако някое от момичетата е трябвало да го обикне, плисъкът на реалността няма да отмие истинската любов. И изобщо, това, което ти беше разкрито, показва, че Драконът наистина има светло бъдеще.
Диана отвърна на прегръдката на своята половинка и каза:
– Или поне ще има интересно бъдеще.

* * *

В Дома на нощта в Чикаго, където наскоро бяха приключили Игрите на вампирите, Аврора, красива млада вампирка, спря по средата на думата в писмото, което пишеше до младежа, който беше стоплил леглото и сърцето ѝ, след като беше победил всеки мечоносец, изправил се срещу него. Дракон Ланкфорд бе спечелил титлата Майстор на меча, заедно с обичта на Аврора. И все пак сега тя остави перото си настрана и вдигна тънкия лист хартия, за да докосне пламъка на най-близката до нея свещ, докато осъзнаваше истинността на думите, които шепнеха в съзнанието ѝ:

„Това беше само една авантюра.
Друг вампир наистина ще накара сърцето ми да запее.
Какво си беше помислила? Драконът беше прекрасно разсейване и нищо повече.“

* * *

И най-накрая, вътре в забранителната тухлена сграда, която служеше за затвор за Сейнт Луис, Мисури, шепотът на вятъра се носеше надолу… надолу… надолу… към недрата на мястото и скритата стая, в която шериф Джеси Бидъл крачеше напред-назад пред съществото, което държеше в сребърна клетка като свой пленник. Всъщност той не говореше с него, а говореше на него.
– Трябва да се науча как да използвам повече от твоята сила. Трябва да мога да се изправя срещу вампирите. Те са твърде явни. Сякаш си мислят, че са нормални – че имат право да са тук!- Изкрещя той. – Аз ги мразя. Мразя ги всички! Особено онова хлапе, което се е държи като принц. Трябваше да го видиш как слиза от лодката тази вечер. С изпъчени гърди от победата си. Знаеш ли как се казва? Дракон Ланкфорд! Той не е дракон. Той е същият малък гадняр, който от три години се разхожда тук с този блестящ меч и се държи така, сякаш е по-добър от всички – от всеки човек. Какъв арогантен малък син на…
Съществото изпищя зловещо. От него кожата на Бидъл настръхна.
– Замълчи или ще хвърля пак малко от солената вода върху теб. Това ще те изгори добре, като правилното пиле, което си!
Очите, които изглеждаха притеснително човешки в лицето на огромния гарван, се срещнаха с неговите. Макар че съществото беше само полусухо, очите му светеха в силно, равномерно червено.
– Чрез твоята обсебеност от Дракон Ланкфорд неговото бъдеще виждам. Той ще промени историята.
Бидъл погледна нещото с отвращение.
– Защо да ме интересува това?
– Неговата любов е ключът за победа над такива като теб и мен.
– Какво говориш, гаден звяр?
– Ако на Дракон му се позволи да гори ярко той ще угаси Тъмната светлина.
Това накара Бидъл да направи пауза. Беше хванал това полусухо човекоподобно чудовище, докато то поглъщаше последните частици сила от умиращия индиански шаман. Старият червенокож бе успял да хвърли тази странна клетка от сребро около съществото, но шаманът бе твърде слаб – твърде близо до смъртта, за да се възстанови от атаката на съществото, когато Бидъл се бе озовал в колибата на стареца. Последните думи на стареца бяха:
– Изгори сладка трева, за да го отблъснеш. Обтегни клетката с тюркоазени камъни. Хвърли я във варел със солена вода, за да не може никога да отнеме силата на друг…
Бидъл бързо реши, че ще бъде проклет, ако си губи времето да изпълнява заповедите на един стар, мъртъв индианец. Започна да си тръгва, оставяйки тялото и нещото в клетката да бъдат почистени от следващия минувач.
Тогава съществото обърна червените си очи към него.
Човешки очи.
Почти толкова отблъснат, колкото и очарован, Бидъл се приближи, за да се опита да види какво точно е това нещо.
Тогава Бидъл ги видя. Движещата се тъмнина в сенките, заобикалящи нещото.
Той се приближи до клетката.
Тогава Бидъл го усети. Силата, която се плъзна от съществото, през клетката и по пода до мъртвеца, а там спря и увисна, а след това се спусна в кръвта, която се бе натрупала на земята около устата му.
Нещо в тази извиваща се, сенчеста тъмнина накара Бидъл да се раздвижи, да се приближи, да докосне. Подтикнат от най-низшата част на съзнанието си, Бидъл пристъпи между клетката и мъртвеца, навлизайки в нишките на мрака.
Спомняйки си, шериф Бидъл затвори очи в екстаз. Болката беше студена, остра и незабавна, но такава беше и силата даваща му сила и мощ, които се бяха разгърнали в него, когато част от тъмнината се бе впила през кожата му и в душата му.
Бидъл не беше унищожил съществото.
Беше го държал в капан и го хранеше с кръв, но само от време на време. Защото какво, ако с храненето нещото станеше по-силно – точно както правеше Бидъл. Ами ако то успееше да пробие клетката от сребро?
А сега Бидъл се взираше в полуоформеното същество от сянка и се опитваше да убеди себе си, че не е държан в плен като жертвата си.
Тогава нещото, движейки се неспокойно, заговори на странен песенен език с повече оживление, отколкото бе показало през четирите седмици, откакто го имаше, повтаряйки:
– Чуй истината тази нощ: Ако на Дракона се позволи да гори ярко той ще угаси Тъмната светлина.
Бидъл се приближи до клетката.
– Тъмната светлина. Имаш предвид нещата, от които си направен – нещата, които те заобикалят.
„Нещата, които понякога мога да изсмуча от теб – помисли си той, но не го каза.“
Червеният поглед на съществото срещна неговия и Бидъл разбра, че няма значение дали го е казал на глас. Нещото знаеше.
– Да, за да запазиш силата, която желаеш, трябва да убиеш любовта му, вампира Анастасия.

* * *

Дракон все още мигаше с ярките точки пламък от погледа си, когато се усмихна на Анастасия и каза:
– Изглежда, че заклинанието ти е проработило.
– Нашето заклинание – каза тя тихо и го дари с още една усмивка.- Заклинанието ни беше силно.- Анастасия направи пауза и после попита:- Би ли затворил кръга с мен?
Приливът на неочаквано удоволствие го накара да не вярва на гласа си, затова Драконът само кимна.
– Добре, радвам се. Редно е да го затворим заедно.- Анастасия наклони глава назад и каза:- Благодаря ти, дух, че се присъедини към нашия кръг тази вечер.- После се наведе и духна лилавата свещ.
Драконът отиде до зелената свещ, изчисти дебелината от гърлото си и каза:
– Благодаря ти, земя, че се присъедини към нашия кръг тази вечер.- Той духна пламъка.
На свой ред, заедно, те благодариха на водата, огъня и въздуха. След това младата професорка се изправи пред него, взе и двете му ръце в своите и каза:
– Благодаря ти, Брайън Дракон Ланкфорд, че се присъедини към моя кръг тази вечер.
В този момент Брайън Дракон Ланкфорд разбра, че Анастасия не е просто красива вампирка и надарена жрица. Тя беше най-красивата вампирка и най-невероятната жрица, която някога беше виждал. И без да се замисля, той се наведе и целуна усмихнатите ѝ устни.

Назад към част 5                                                              Напред към част 7

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!