УЧИЛИЩЕ ЗА ВАМПИРИ – Клетвата на Дракон – Новела 8,5- част-8

Глава 7

– Мръщиш се, откакто излязохме от Къщата на нощта – каза Брайън, след което се обърна към двойката сиви коне, които теглеха каляската.- Ей там, спокойно!- Успокои ги той, като погледна към Анастасия.- Виждаш ли, дори конете усещат твоето мръщене.
– Аз не се мръщя. Съсредоточавам се – каза тя и се намръщи.- Но си прав, че конете се държат плахо.
Той ѝ се усмихна.
– Прав съм за повече неща, отколкото за поведението на конете.
Анастасия завъртя тялото си така, че да може да гледа директно към него.
– Някой някога обяснявал ли ти е разликата между увереност и арогантност?
– Ако кажа „не“, ще ми изнесеш ли лекция?
Тя се поколеба, преди да заговори, и после каза:
– Не, не мисля, че ще го направя.
Двамата продължиха да пътуват мълчаливо и след известно време Дракон въздъхна.
– Добре, изнеси ми лекция. Това ми харесва. Наистина.
Анастасия отвори уста, за да му каже, че не ѝ пука какво харесва или не харесва, но той първо добави:
– Истината е, че бих те слушал да казваш всичко. Гласът ти е хубав.- Очите му срещнаха нейните за кратко.- Почти толкова хубав, колкото си и ти.
Звучеше младежки и глупаво, но когато тя се вгледа в очите му, видя дълбока доброта, която накара бузите ѝ да се затоплят.
– О, добре, благодаря ти. Благодаря ти и за слънчогледите. Предполагам, че ти си този, който ми ги оставя – каза тя и бързо отвърна поглед.
– Аз съм и нямаш нищо против. Харесаха ли ти? Наистина?
– Да. Наистина – каза тя, като все още гледаше далеч от него. Разтревожена от собствената си реакция, тя се опита да разбере дали отговаря на този Дракон, или на по-старата му версия, която все още преследваше мислите ѝ.
Между тях имаше още един дълъг, мълчалив момент и тогава той изригна:
– Те не ме мразят.
Анастасия повдигна вежди.
– Те?
– Тринайсетте момичета и двете момчета.
– О, те. И откъде знаеш това? Не съм ти казала кои са те.
Той се усмихна.
– Няма значение. Никой не ме е мразил. Знаеш ли какво означава това?
– Заклинанието ми не е проработило?- Каза тя, като добави усмивка, за да знае, че се шегува.
Дракон се засмя.
– Знаеш, че нашето заклинание проработи прекрасно. Това означава, че не съм толкова лош.
– Никога не съм казвала, че си.
– Не, ти каза, че съм арогантен злосторник „misdeeder“.
– Не мисля, че „misdeeder“ е дума – каза тя.
– Просто си я измислих – каза той.- Добре си служа с думите.
Тя завъртя очи и промълви:
– Самохвалство. Отново.
Той отново се засмя.
– Проверила си оценките ми, нали?
– Може би.
– Проверила си. И разбра, че съм почти толкова талантлив в училищната работа, колкото и в работата с мечове.
– Арогантен…- Тя въздъхна продължително и отвърна поглед от него, така че той да не може да види усмивката ѝ.
– Как е арогантно, ако е истина?
– Високомерно е, ако се хвалиш, независимо дали е истина, или не – каза тя.
– Понякога един вампир трябва да се похвали, за да накара някоя жрица да го забележи – каза той.
Все още не поглеждайки към него, Анастасия леко се ухили.
– Ти не си вампир.
– Все още не съм.
– А имаш много жени, които те забелязват.
– Не искам много жени – каза той, като от гласа му изчезна цялата закачка.- Искам теб.
Тогава тя наистина го погледна. Кафявите му очи бяха искрени и непоколебими. Тази вечер косата му не беше вързана назад и обрамчваше лицето му, като правеше твърдата му челюст да изглежда по-изразена. Беше облечен с обикновена, неукрасена черна риза и панталон. Знаеше, че цветът трябваше да се слее с мрака около тях, но за нея дрехите го караха да изглежда по-възрастен, по-силен и загадъчен като безграничната нощ.
– Иска ми се да кажеш нещо – каза той.
Погледът ѝ бързо премина от широките му гърди нагоре към очите му.
– Не съм сигурна какво да кажа.
– Можеш да ми кажеш, че имам шанс с теб.
– Аз просто завоевание ли съм? Нещо, което трябва да спечелиш, като титлата майстор на меча?
Той спря каляската и се обърна към Анастасия.
– Това са пълни глупости! Защо казваш това?
– Състезателен си – отвърна тя.- Имаш уменията на хищник. Преследваш. Хващаш. Завладяваш. Вероятно съм единствената жена от доста време насам, която не е паднала в краката ти, за да ти се поклони. Така че ме искаш, защото съм предизвикателство.
– Искам те, защото си красива и умна, и красива и талантлива, и красива и добросърдечна. Или поне си мислех, че си добросърдечна.- Той изпусна дълъг, разочарован дъх.- Aнастасия, заклинанието, което направихме, трябваше да извади истината за мен. Така че ще призная, че съм бил арогантен.- Той сви рамене.- Мисля, че с моите умения малко арогантност е оправдана. Но искам да разбереш, че това, че те искам, няма нищо общо със завоевателни или хищнически желания.
Кафявите му очи уловиха нейните и тя видя в дълбочината им не гняв, а болка. Бавно тя се протегна през пространството между тях и докосна ръката му.
– Ти си прав. Не заслужаваш това от мен. Съжалявам. Брайън.- Тя въздъхна и поклати глава, поправяйки се: – Имам предвид Дракон. Малко съм объркана относно това, което изпитвам към теб.
Той покри ръката ѝ със своята.
– Можеш да ме наричаш Брайън. Харесва ми, когато казваш името ми.
– Брайън – каза тя тихо и усети как той потрепва под ръката ѝ.- Не съм очаквала някой като теб в живота си.
– Защото съм майстор на меча и ще стана воин, нали?
Тя кимна мълчаливо.
– Защо това те притеснява?
– Ще си помислиш, че е глупаво – каза тя.
Той свали ръката ѝ от ръката си и сплете пръстите си с нейните.
– Не, няма да го направя. Давам ти обещанието си. Кажи ми.
– Отгледана съм като квакер. Знаеш ли какво означава това?
– Не съвсем. Чувал съм за тях. Не са ли те религиозни фанатици?
– Някой са. Моето семейство не беше толкова лошо, колкото останалата част от нашата общност. Те… те ме обичаха – каза тя колебливо, като си спомни.- Въпреки че общността ги накара да ме отбягват, след като бях Белязана, а после и Променена. Но все още получавам писма от майка ми. Тя ги изпраща тайно. Тя все още ме обича. Знам, че винаги ще ме обича.
– Това не ми се струва глупаво. Изглежда лоялно, вярно и мило – каза той.
Тя се усмихна.
– Това не е глупавата част. Това, което е глупаво, е, че все още има части от мен, които са много квакерски. Не мисля, че това някога ще се промени.
– Искаш да кажеш, че не се покланяш на Никс?
– Не, Никс е моята богиня. Откакто се помня, се чувствам свързана със земята по специален начин, различен от този на семейството ми. Мисля, че така намерих пътя си към Богинята, заради любовта си към земята.- Анастасия отметна косата от лицето си и продължи:- Това, което се опитвам да ти кажа, е, че когато бях човек, бях пацифистка. И все още съм пацифистка. Мисля, че винаги ще бъда.
Тя видя как той примигна изненадано, но не пусна ръката ѝ.
– Не мога да променя факта, че съм майстор на меча. И не бих го направил, ако можех.
– Знам! Не искам да…
– Чакай, искам да довърша. Не мисля, че това, че аз съм майстор на меча, а ти си пацифист, е нещо лошо.
– Дори когато ти казвам, че според мен милосърдието е по-силно от твоя меч?
– Както и любовта. Както и омразата. Има много неща, които са по-силни от меча ми.
– Не харесвам насилието, Брайън.
– Мислиш, че аз го обичам?- Той поклати глава и си отговори сам, преди тя да успее.- Не го обичам! Причината, поради която за първи път взех меча, беше, че мразя насилието.- Раменете му се свиха и той продължи с такава откровеност, че беше почти болезнено да се чуе.- Аз съм нисък. Бях много нисък. Малък, всъщност. Толкова малък, че ме подиграваха. Бях обект на шеги. Бях „средният син на графа, който беше слаб, мек и рус като мома“.- Той преглътна трудно.- Не обичах да се бия. Не исках да се бия. Но това нямаше значение. Насилието дойде при мен, независимо дали го исках, или не. Ако се бях отказал, бях се поддал на него – на тях, – щях да бъда сломен, наранен и малтретиран. Виждаш ли, баща ми не беше харесван, а най-дребния му син беше смятан за най-слабото му звено.- Той направи пауза и Анастасия видя, че му е трудно да говори за тази част от миналото си – трудно му е да се върне там.- Вместо да бъда сломен, аз станах силен. Научих се как да използвам меча, за да спра насилието, извършено срещу мен. Да, бях добър в това. Да, станах арогантен и вероятно съм използвал меча си, когато не е трябвало, особено преди да бъда Белязан. Но истината е, че предпочитам да спирам насилието, отколкото да го започвам.- Закалената му с меч длан беше безчувствена и твърда срещу нейната по-гладка и тя усети това грубо докосване по цялото си тяло.- Воинът е защитник, а не насилник.
– Ти живееш с насилие – каза тя, но дори в собствените ѝ уши думите ѝ прозвучаха слабо.- Когато се биеш, се превръщаш в нещо друго. Ти си го казвал; и други са го казвали. Дори си кръстен на това.
– Аз съм дракон само когато трябва да бъда и винаги ще защитавам своите – каза той.- Опитай се да повярваш в това. Опитай се да повярваш в мен. Дай ни шанс, Анастасия.
Стомахът ѝ се сви, когато разпозна думите му. По-старата му версия, онзи вампирски воин, за когото знаеше, че може да обича, ѝ беше казал същото – и я беше нарекъл „моя“.
– Ще ни дам шанс – каза тя бавно, – ако обещаеш да помниш, че милосърдието е по-силно от меча ти.
– Обещавам – каза той.
И тогава Анастасия се изненада, като се наведе напред и го целуна по устните. Когато се разделиха, двамата с Брайън се гледаха в очите много дълго, докато той не каза:
– След като направиш заклинанието тази вечер, би ли се разходила с мен край реката, обратно към поляната?
– Ако ме защитаваш – каза тя тихо.
– Винаги ще защитавам своите – повтори той. Усмихвайки се, той преплете ръката ѝ през своята, а след това цъкна на конете да се размърдат и да тръгнат.
Ръката ѝ все още беше прибрана в неговата, докато вървяха по калдъръменото мостче. Обикновено Анастасия се взираше в параходите, които се редяха един след друг и се простираха нагоре-надолу по тази част на реката. Както и при някои от луксозните неща, които се намираха в Дома на нощта, тя се чудеше дали някога ще свикне с величието на лодките с парни машини. Те бяха такъв драстичен контраст с града, който беше тъмен и тих в този късен час. Парните лодки наистина бяха плаващи дворци, които все още бръмчаха от дейност, грейналите им полилеи светеха, а звуците на танцуващи момичета и комарджии се носеха над водата като магическа музика. Обикновено вниманието ѝ беше заето с това да надникне в прозорците с дебелина на стените.
Но тази вечер Анастасия едва ги погледна. Тази вечер тя беше напълно разсеяна и проблемът не беше в репетирането на предстоящото заклинание. Заклинанието за мир всъщност беше едно от най-простите за произнасяне. Имаше само две съставки – лавандула за успокояване, която щеше да бъде разбъркана в чашка за изгаряне от любимия камък на Анастасия – ахоит, камъкът, който имаше тюркоазен призрак в кристалните си дълбини и винаги беше проводник на мира и чистата, любяща енергия. Заклинанието беше елементарно: тя разбърка лавандулата с ахоита и след това я изгаря върху земна свещ, докато произнасяше вечните думи на мира. Заклинанието беше лесно, бързо и ефективно.
Защо тогава се чувстваше толкова неспокойна?
В далечината, над звуците от веселието на параходите, тя чу ясното крякане на гарван. Анастасия потрепери.
– Студено ли ти е?- Брайън я придърпа по-близо до себе си.- Сигурна ли си, че не искаш да ти нося кошницата за магии? И преди съм го правил – каза той и й се усмихна.
– Добре съм. И трябва да нося кошницата за заклинания, докато не произнеса заклинанието. Трябва да я изпълня с моята енергия.- Тя му се усмихна.- Можеш да я пренесеш обратно до каляската.
– С удоволствие – каза той.
Вървяха и Анастасия внезапно спря, като го придърпа до себе си.
– Не, това не е съвсем вярно. Не съм добре и тъй като ти си мой защитник, трябва да бъда честна с теб. Нещо не е наред. Чувствам се неспокойна – страхувам се.
Той покри ръката ѝ със своята.
– Не е нужно да се страхуваш. Обещавам ти, че съм повече от равностоен на всеки хулиган човешки шериф.- Брайън я погледна в очите.- Хулиганите не са ме заплашвали от много дълго време.
– Това увереност ли е или арогантност?
– И двете.- Той се усмихна.- Хайде, да приключим с това, за да можем да продължим към по-добри неща тази вечер.- Посочи малка площ, подобна на парк, точно пред тях във вляво.- Затворът е квадратната каменна сграда от другата страна на зелената градина.
– Добре, да, нека приключим с това.- Анастасия забърза напред с Брайън, пренебрегвайки мрачното чувство, което я преследваше още от срещата на Съвета. Това са нерви, това е всичко – каза си тя. Моята Къща на нощта разчита на мен, а аз съм ухажвана от очарователен младеж. Просто трябва да се съсредоточа, да се успокоя и да направя това, което знам, че трябва.
– Какво трябва да направя?- Попита Брайън, докато минаваха през малкия парк и се приближаваха до мрачната каменна сграда.
– Всъщност, колкото по-малко правиш, толкова по-добре.- Той я погледна странно и тя обясни.- Брайън, знам, че си тук като мой защитник, но това не променя факта, че си фехтовач. Ти представляваш противоположността на заклинанието за мир.
– Но аз… – започна той, но тя го спря.- О, знам, че намерението ти е добро, дори мирно, но това не променя същността ти, аурата ти. Тя е на Воин.
Той се усмихна. Тя се намръщи.
– Не исках да кажа това като комплимент – каза тя, като пренебрегна усмивката му. След това изучаваше каменната сграда, докато разсъждаваше на глас върху стъпките на заклинанието.- Ще поставя свещите и ще хвърля кръга около самата сграда на затвора. Предната част е обърната към реката, което означава, че е обърната на изток. Това е добре. Обикновено бих запалила лавандулата върху земната свещ, защото се чувствам най-близко свързана със земята, но искам това заклинание да се разнесе из целия град, затова вече бях решила този път да използвам въздушната свещ като катализатор на заклинанието. Харесва ми, че входът е обърнат на изток към въздуха – това е добро предзнаменование – каза тя весело, като се опитваше да пренебрегне натрапчивото чувство на безпокойство, което просто не я оставяше на мира.
– Звучи добре – логично – каза той и кимна.- Значи ще вървя с теб, но ще остана извън кръга?
– Не – каза тя и вече бъркаше в кошницата си, за да се увери, че малките, ярко оцветени свещички за чай, които беше донесла, са на мястото си.- Просто остани тук, в парка.
– Но аз няма да мога да те видя, когато си на задната и далечната страна на сградата.
– Не, но ще можеш да ме чуваш – каза тя разсеяно, като вече започна да се заземява и да се съсредоточава върху заклинанието.
– Анастасия, не ми харесва, че ще бъдеш извън полезрението ми.
Тя го погледна.
– Брайън, това е заклинание за мир. От момента, в който започна да смачквам лавандулата, от мен ще лъхнат мир и спокойствие. Знам, че си тук, за да се оглеждаш за неприятности, и се радвам, че е така, но истината е, че е много рядко, почти нечувано, жрица да бъде нападната по време на произнасянето на заклинание като това.- Анастасия знаеше, че думите, които изрича, са верни, но ги чувстваше погрешно, сякаш някакво външно присъствие ги претегляше и ги намираше за недостатъчни. Тя поклати глава, повече на себе си, отколкото на Брайън.- Не, не можеш да ме следваш по време на заклинанието.
– Добре. Разбирам. Не ми харесва, но ще остана тук.- Той посочи една сенчеста местност в края на парка, далеч извън оскъдното осветление на газовата лампа отпред на затворническата сграда.- Знаеш, че около сградата има много малко светлина.
Тя повдигна вежди към него:
– Брайън, аз съм вампир. Нуждая се само от много малко светлина и е добре, че тук е толкова тъмно. Това ще предпази заклинанията ми от човешките очи, помниш ли?
– Не исках да кажа… просто казвам, че…- започна два пъти, а после въздъхна, отиде до мястото, което беше посочил, и каза твърдо:- Ще бъда тук. Чакам те.
– Добре – каза тя.- Това не би трябвало да отнеме много време, но имам склонност да се увличам по заклинанията си.- Анастасия мина целенасочено покрай него, като потупа ръката му.
– Знам – промърмори той, а след това ѝ каза: – Ти дори не би забелязала разярена мечка.
– Не беше буйстваща – отвърна тя и се засмя.
Той беше оправил малко настроението ѝ, така че тя прошепна името на Никс с усмивка на уста и, почувствала се по-уверена и спокойна, Анастасия постави първата свещ – жълта, на изток за въздух – и призова стихията в кръга си. Концентрирайки се изцяло върху предстоящото заклинание, тя посегна към кадифената торбичка, в която се намираше свързващата сол, и докато се движеше по посока на часовниковата стрелка около затворническата къща, приканвайки елементите да създадат кръг, поръси солта в непрекъсната линия върху добре обработената земя, като прошепна:
– Солта използвам за това заклинание, за да свързвам, за да запечатам намерението си, да имам мир в ума си.
Предчувствията бяха изтласкани настрана, Анастасия се движеше около затворническата сграда, хвърляше кръга си и мислеше за спокойни, ведри, щастливи неща. И въпреки че беше решила да направи заклинанието с въздушната свещ, докато работеше, тя автоматично си представяше как посяга дълбоко към почвата под себе си и извлича богата земна магия, която да помогне за заземяването на заклинанието и да подсили намерението ѝ.
Както се беше случвало, откакто беше опитала първото си начинаещо заклинание, стихията откликна на Анастейша и под затворническата къща се събуди силна, стабилна земна магия и започна да тече.
Съществото от Мрак и дух, което се криеше в мазето, усети как земята се надига в отговор на нежната молба на младата жрица и разбра, че е дошло времето да изпълни волята на своя господар. То започна да шепне нещо съвсем различно.
Човекът, който беше взел да се разхожда напред-назад, напред-назад пред сребърната клетка дълго в нощта, спря и се заслуша.
– За да оцелее студеният огън вампирът Анастасия не трябва да е жива.
– Да! Да, знам.- Бидъл изръмжа думите към съществото. Натрапчиво тръсна глава и продължи да дърпа ризата си, сякаш за да се отърве от въображаемите насекоми, които пълзяха по кожата му.- Но не мога да стигна до нея насред това вампирско гнездо.
– Тази нощ тя е близо. Убий я горе, а после я доведи тук.
– Искаш да кажеш, че тя е навън? Сама?- Бидъл сякаш не забеляза, че гласът на съществото се беше променил, преминал от спиращ змийски шепот, който едва ли беше човешки, в дълбоко мелодично пеене, което беше твърде съблазнително, за да бъде човешко.
– Нейният защитник е Дракон Ланкфорд, но студеният огън може да победи меча му.
От вътрешността на клетката сенчестото същество отвори широко пастта си и с ужасен реткурсивен звук от нея изригнаха лепкави нишки чернота, които се плъзнаха към Бидъл, който нетърпеливо пристъпи напред, за да ги посрещне. Сякаш поздравяваше любовник, той стенеше от удоволствие, когато Мракът се увиваше около краката му и проникваше под кожата му, изпълвайки го със сила, която беше колкото пристрастяваща, толкова и разрушителна.
Набъбнал от заимстваната сила, Бидъл извади дългия нож, който бе взел да носи, откакто бе хванал съществото – откакто го бе хранил с кръв.
– След като кръвта на вампира ме нахрани, ще има повече сила за теб.
– Да! С повече сила ще мога да се отърва от тези проклети вампири завинаги! Ще ги откъсна един по един, ако се наложи. И ще започна тази вечер с този арогантен малък гад.- Бидъл тръгна нагоре по тясното стълбище. Зад него съществото продължаваше да говори:
– Не се разсейвай с момчето! След като Анастасия я няма, той е само играчка на съдбата.
Бидъл се отскубна от ризата си, засмя се на себе си и пренебрегна думите на съществото.
– Дълбок мир на нежния вятър за теб…
Заклинанието на Анастасия се носеше през нощта към Дракон. Той видя силуета ѝ пред сградата на затвора, точно на ръба на трептящите газови лампи, които обрамчваха каменната врата. Тя говореше на същия певчески каданс, който беше използвала за заклинанието си за рисуване.
– Дълбок мир на най-топлия огън за теб…
Дракон си помисли, че гласът ѝ вероятно е най-красивият звук, който някога е чувал. Той го успокояваше и караше всичко в света му да се чувства правилно.
– Дълбок мир на кристалните морета за теб…
Беше се притеснил от факта, че на Анастасия не ѝ харесва, че той ще стане Воин, но докато тя произнасяше заклинанието си, изричаше думите и подаваше на огъня смачканата с ажури лавандула, Брайън осъзна, че няма за какво да се притеснява.
– Дълбок мир на вечната земя за теб…
Щеше да е лесно да убеди Анастасия, че всъщност не е насилник. Не беше такъв, какъвто беше преди. Беше по-възрастен и по-мъдър. Използваше меча си само когато се налагаше – или в повечето случаи го използваше само тогава. Тя щеше да види.
– Дълбок мир на сияйната луна за теб…
Тя щеше да разбере. Дракон въздъхна бавно и се облегна по-удобно на големия дъб. Гледаше небето и си мислеше, че е постъпил наистина умно, като е оставял тези слънчогледи за Анастасия всеки ден, когато това се случи. В един момент стоеше там, спокоен, изпълнен с истинско задоволство, а в следващия пред него беше Бидъл.
Дракон се взираше в мъжа, застинал от изненада. Само за няколкото дни, откакто Дракон го беше видял за последен път, Бидъл беше преминал през ужасна трансформация. Лицето му беше измършавяло. Бузите му бяха вдлъбнати. Кожата под очите му беше подпухнала и потъмняла. Той се гърчеше спазматично. Това бе, което бе разбило Ритуала на Тъмните дъщери и ги бе прогонило от острова им? Дракон си помисли, че може да счупи мършавия човек с една ръка. Очевидно той не беше нищо друго освен жалка човешка черупка.
Дракон се опита да задържи отвращението в гласа си, когато каза:
– Шериф Бидъл, мога ли да направя нещо за вас?
Бидъл се усмихна.
– Да. Можеш да умреш.
За първи път в живота си Брайън Дракон Ланкфорд погледна в лицето на истинското зло.
Инстинктът накара Дракон да посегне към меча си, но той закъсня. Бидъл удари с нечовешка скорост и сила. Той сграбчи Дракон за гърлото и го блъсна в твърдата кора на дъба, принуждавайки въздуха да изхвръкне от тялото му. С другата си ръка шерифът изтръгна меча от неуспешната хватка на Дракон.
Бидъл се ухили в лицето на Дракон и каза:
– Ти, нагъл хвалипръцко!
– Не!- Дракон се задави, опитвайки се да се пребори за въздух. Зловещата познатост на думите и действията на шерифа го шокираха до дъното на душата му и изведнъж той се върна в онази конюшня преди четири години, където отново загуби дома си, семейството си и правото си на живот.
– И знаеш ли какво – каза Бидъл, притискайки устата си до ухото на Брайън.- Аз няма да я убия тук и да
я взема там. Ще направя това, което искам. Ще я отведа там и ще я убия, но първо ще се позабавлявам с тази хубава вампирска кучка.
Гърлото на Дракона пламна и когато всичко притъмня за него, той чу Анастасия, твърде близо, да крещи името му.

Назад към част 7                                                                Напред към част 9

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *