Аурокс
Новакът, наречен Зоуи – тази със странната татуировка, която покриваше не само лицето, но и раменете, ръцете и, както му беше казала Неферет, някои части от останалата част на тялото ѝ, го накара да се почувства странно.
Неферет беше казала, че Зоуи е неин враг. Това правеше Зоуи и негов враг. Тази, която беше враг на господарката му, представляваше опасност – тази опасност трябва да е причината той да усеща странност, когато тя е близо до него. Аурокс забеляза посоката, в която Зоуи се отдалечаваше. Трябваше да отбележи всичко за нея. Зоуи беше опасна.
– Неферет, трябва да поговоря с теб относно новите класове, които се преподават на арената на Ленобия – каза Дракона Ланкфорд.
Студените зелени очи на Неферет се обърнаха към Дракон.
– Върховният съвет реши тези новаци да останат, поне засега.
– Разбирам това, но…
– Но би ли предпочел да имаш в класа си гарван-демон?- Избухна Неферет.
– Репхайм вече не е гарван-демон.- Червената върховна жрица се изказа бързо в защита на своя приятел.
– И въпреки това той нарича тези същества, тези Издевателства на гарвани, братя – каза Аурокс.
– Наистина, Аурокс, това е уместно наблюдение – каза Неферет, без да го поглежда.- Тъй като ти си дарът на Никс за мен, мисля, че е важно да се вслушаме в наблюденията ти.
– Какъв е смисълът, Сам Хил? Те са негови братя. Той не се опитва да скрие това.- Поклащайки глава, Червената върховна жрица срещна очите му.
Аурокс видя в тях тъга и гняв, макар че емоциите не бяха достатъчно силни, за да ги усети – за да почерпи сила от тях. – Не трябваше да убиваш онзи гарван-демон. Той не беше нападнал никого.
– Смяташ, че трябва да изчакаме съществата да убият още един от нас, преди да тръгнем срещу тях?- Каза Драконът Ланкфорд.
Гневът на Майстора на меча беше по-осезаем и Аурокс пое част от силата му. Усещаше как тя кипи в кръвта му, която пулсираше.
– Аурокс, ти не си нужен тук. Можеш да продължиш да изпълняваш задълженията си. Започни от тук, от главната сграда на училището, и се движи във вътрешността на периметъра на кампуса. Патрулирай на територията. Бъди сигурен, че никой от гарваните-демони не се е върнал.- Господарката му погледна към Червената върховна жрица и добави, промяна. Моята заповед е да нападаш само онези, които заплашват теб или училището.
– Да, жрице.- Той ѝ се поклони, след което се отдръпна от вратата и излезе в нощта, докато чуваше как Червената върховна жрица все още защитаваше своя приятел. Тя също е враг, макар че господарката ми казва, че е от друг вид – такъв, който може да бъде използван.
Аурокс размишляваше върху тънкостите на онези, които се противопоставяха на Неферет. Тя му бе обяснила, че някой ден скоро всички тези новаци и вампири или ще се подчинят на волята ѝ, или ще бъдат унищожени. Господарката му очакваше този ден с нетърпение. Аурокс също очакваше този ден.
Той слезе от тротоара и се насочи надясно към края на главната училищна сграда. Аурокс се пазеше от трептящите газови лампи.
Инстинктивно той предпочиташе по-дълбоките сенки и по-тъмните ъгли. Чувствата му бяха винаги нащрек, винаги търсеха. Затова беше странно, че тъканта го стресна. Беше обикновен бял правоъгълник. Тя се носеше на вятъра и трептеше пред него почти като птица. Той спря и протегна ръка, за да я откъсне от нощта.
Толкова странно, помисли си той, плаваща хартиена кърпичка. Без да се замисля, той я прибра в джоба на дънките си. Като се отърси от странното предчувствие, той продължи да върви.
Емоциите ѝ го връхлетяха, след като бе направил още две крачки.
Тъга – дълбока, напираща скръб. И вина. В чувствата ѝ имаше и вина.
Аурокс знаеше, че това е младата върховна жрица – Зоуи Редбърд. Каза си, че се е приближил до нея само защото е мъдро да наблюдаваш врага си. Но докато се приближаваше – докато чувствата ѝ го заливаха – в него се случи нещо неочаквано. Вместо да поглъща емоциите ѝ и да се храни с тях, Аурокс ги погълна и почувства.
Той не се промени. Не започна да се превръща в същество с огромна сила.
Вместо това Аурокс почувства.
Скръбта на Зоуи го привлече напред и докато стоеше в сенките, които я заобикаляха, и я гледаше как ридае, емоциите ѝ се вляха в него, събраха се и се натрупаха в едно малко, тихо, скрито място дълбоко в духа му. Докато Аурокс поглъщаше тъгата и вината, самотата и отчаянието на Зоуи, нещо в него се раздвижи в отговор.
Беше напълно неочаквано и напълно неприемливо, но Аурокс искаше да утеши Зоуи. Импулсът беше толкова чужд за него, че го шокира и той се раздвижи инстинктивно, сякаш подсъзнанието му направляваше тялото му.
Той излезе от тъмнината в същия момент, в който тя се раздвижи, притискайки дланта си към мястото в средата на гърдите ѝ. Тя примигна, очевидно опитвайки се да види през сълзите си, и очите ѝ го откриха. Тялото ѝ се изправи и тя изглеждаше на ръба да избяга.
– Не, не е нужно да си тръгваш – чу се да казва той.
– Какво искаш?- Каза тя, а после хълцайки, изпусна още един малък плач.
– Нищо. Минавах. Ти плачеше. Чух те.
– Искам да бъда сама – каза тя, избърса лице с обратната страна на ръката си и подсмръкна.
Аурокс не осъзна какво е направил след това, докато и двамата с момичето не погледнаха към ръката му и кърпичката, която беше извадил от джоба си, за да ѝ предложи.
– Тогава ще те оставя, но ти се нуждаеш от това – каза той, което прозвуча твърдо и чуждо на собствените му уши.- Лицето ти е много мокро.- Тя се вгледа в кърпичката още миг, преди да я вземе, след което го погледна нагоре.- Когато плача, все подсмърчам.
Той усети, че главата му кима.
– Да, така е.
Тя издуха носа си и избърса лицето си.
– Благодаря. Никога нямам кърпички, когато ми трябват.
– Знам – каза той. След това усети как лицето му почервенява от горещина, а тялото му изстива, защото нямаше абсолютно никаква причина да казва такова нещо. Той изобщо нямаше причина да говори с този млад враг.
Тя отново се взираше в него със странно изражение на лицето. – Какво каза?
– Че трябва да си вървя.- Аурокс се обърна и бързо се отдалечи в нощта. Очакваше емоциите, които тя го бе накарала да почувства, да избледнеят, да се отдръпнат от него, точно както се случваше с емоциите на другите, след като ги бе погълнал, използвал, отхвърлил. Но част от тъгата на Зоуи остана с него, както и вината ѝ, а най-особеното бе, че самотата ѝ остана с него, събрана в дълбока, скрита бездна в душата му.
Назад към част 12 Напред към част 14