Зоуи
Дълго се взирах след Аурокс. Какво, по дяволите?
Отново издухах носа си, поклатих глава и погледнах мократа, нагъната каша от носни кърпички в ръката си. Каква ли игра беше изиграло създанието на Неферет? Дали тя нарочно го беше изпратила тук след мен, за да ми предложи кърпичка и да ми обърка и без това напълно обърканата глава?
Не, това не можеше да е вярно. Неферет не е знаела, че Аурокс, който ми дава кърпичка, ще ми напомни за Хийт. Никой не би могъл да знае това, освен Хийт. Е, и Старк.
Така че това трябваше да е просто странно съвпадение. Разбира се, Аурокс беше някакво създание на Неферет, но това не означаваше, че е имунизиран срещу въздействието на момичешките сълзи. Той беше момче – поне аз бях почти сигурна, че е момче. И изобщо, той можеше да не е стопроцентов безмозъчен слуга на Неферет. Можеше да е нормално момче – или поне можеше да е донякъде нормално, когато не се превръщаше в машина за убиване, която приличаше на бик. По дяволите, Стиви Рей беше намерила добър гарван- демон в лицето на Равена. Кой знае какво…
И тогава осъзнах какво правя. Калонирах го. Виждах доброта там, където я нямаше.
– О, по дяволите, не! Няма да отида там!- Наказвах се на глас.
– Къде не отиваш, Зи?- Старк влезе в двора, с кутия носни кърпички в ръка.- Ей, изглежда, че за разнообразие си била подготвена за сополи – каза той, като направи жест към моята нагъната каша от кърпички.
– Е, ще взема още една. Благодаря – казах аз, извадих няколко кърпички от кутията и отново избърсах лицето си.
– И така, къде не отиваш?- Той седна до мен на пейката. Рамото му се допря до моето и аз се облегнах на него.
– Просто си напомням да не позволявам на лудите неща, които се случват тук, да ме правят луда – или поне по-луда.
– Не си луда, Зи. Преминаваш през някои трудни неща, но ще се справиш – каза той.
– Надявам се да си прав – промълвих аз и тогава ме осени друга, още по-депресираща мисъл.- Хм, каза ли на останалите новаци да не се държат с мен странно заради майка ми?
– Не трябваше да им казвам. Те са твои приятели, Зи. Ще се отнасят с теб така, както го чувстват защото ги е грижа за теб, а не странно – каза Старк.
– Знам, знам, просто… . . – Гласът ми секна. Не знаех как да пресея и да изразя с думи болката, вината и ужасното чувство на самота, които липсата на майка беше оставила у мен.
– Хей.- Старк спря и ме погледна надолу.- Ти не си сама.
– Слушаш мислите ми ли? Знаеш, че не ми харесва, когато…
Той взе раменете ми в ръцете си и леко ме разтърси.
– Не ми е нужна връзката на Воин, обвързан с клетва, за да разбера, че се чувстваш съвсем сама. Не познавам друго дете, чиято майка е мъртва, а ти?
– Не. Само аз.- Прехапах устните си, за да не се разплача. Отново.
– Виж, не е трудно да те разбера.- Тогава той ме целуна. Не с гореща, отворена уста, целувка „искам в гащите ти“. Целувката на Старк беше мека, сладка и успокояваща. Когато отдръпна устните си, той се усмихна в очите ми.- Но, както казах преди, ще преминеш през всичко това съвсем добре и няма да полудееш, защото си умна, силна, красива и по принцип покрита със страхотно сладко.
Неочаквано се захилих.
– Страхотно сладко? Сериозно ли каза това?
– По дяволите, да, току-що го казах! Ти си страхотна, Зи.
– Но страхотно сладко?- Отново се захилих и усетих как стомахът ми започва да се свива.- Това е най-глупавото нещо, което мисля, че някога съм те чувала да казваш.
Той се хвана за гърдите, сякаш току-що го бях пробола с нож. – Зи, това боли. Опитвах се да бъда романтичен.
– Е, поне си опитал – казах аз.- Моля те, кажи ми, че не си измислил тази дума съвсем сам.
– Не.- Той ме дари с милата си, нахакана усмивка.- Чух три бивши гаджета от трети курс да казват, че съм покрит със сладко, когато ме гледаха как стрелям със стрели на арената миналия час.
– Наистина ли?- Повдигнах вежди и го погледнах със смразяващ поглед.- Три бивши гаджета?
Самонадеяната част от усмивката му избледня.
– Исках да кажа непривлекателни три бивши гаджета.
– Сигурна съм, че си искал да кажеш точно това.
Очите му блеснаха.
– Ревнуваш?
Подсмръкнах и излъгах.
– Не!
– Не е нужно да ревнуваш. Никога. Защото ти не си просто покрита с страхотно сладко. Ти си това, от което е направено „страхотното изкушение“.
– Сигурен ли си?
– Да.
– Заклеваш ли се?
– Да.
Наведох се към него.
– Добре, вярвам ти, тъпако.- Облегнах глава на рамото му, а той ме обгърна с ръка.- Можем ли вече да се приберем у дома?
– Абсолютно. Жълтати ти лимузина е натоварена и те чака. – Той се изправи и ме издърпа на крака. Ръка за ръка тръгнахме към паркинга. Примижах и го погледнах отстрани. Изглеждаше доволен от себе си (и напълно секси). Очевидно глупавата му игра на думи беше част от замисъла му да ме извади от ямата на депресията, в която се чувствах изпаднала.
Старк също го беше усетил, и то не защото „слушаше“ неподходящо мислите ми, а защото беше моят Пазител и моят Воин и много, много повече.
Стиснах ръката му.
– Благодаря.
Той ме погледна, усмихна се и вдигна ръката ми към устните си.
– Няма проблем. Само почакай да чуеш думата, която измислям, за да опиша циците ти. Този път тя ще бъде напълно измислена. За това не ми е нужна помощта на нито една непривлекателна третокласничка.
– Не. Абсолютно не.
– Но може би имаш нужда от повече ободряване.
– Не. Аз съм добре. Разговорите за цици не са необходими.
– Е, не забравяй, че съм тук, ако имаш нужда от мен – каза той и отново се усмихна.- Готов, силен и способен.
– Това е утеха. Благодаря.
– Всичко това е част от задължението на работата ми като Пазител – каза той.
Този път вдигнах и двете си вежди.
– Наистина ли си получил длъжностна характеристика?
– Донякъде. Сирас каза: „Грижи се за кралицата си или ще довърша малките драсканици, която започнах върху теб“ – каза той, звучейки странно като древен шотландски пазител.
– Малки?- Потръпнах, като си спомних кървавите рани от нож, които бяха прорязани по целия му гръден кош. Как бих могла да забравя? Дори и да не бяха все още пресни розови белези, въпреки лечебната сила на стихиите и кръвта ми. „Малки“ определено не е начинът, по който бих ги описала.
– Ах, добре, лекички. Това не беше нещо повече от драскотини на „путка“.
Усетих как очите ми се разширяват и тогава го ударих по ръката.
– „Путка“!
Той потърка ръката си и с обикновения си глас каза:
– Зи, в Шотландия това означава котка. Наистина.
– Ти.- Извиках му.- Ти си абсолютно момче.
По някаква глупава причина това го накара да се засмее и той ме обгърна с ръце, като ме прегърна в огромна прегръдка.
– Да, аз съм момче. Твоето момче. И искам да запомниш, че отвъд всички тези неща – той направи пауза, отдръпна се достатъчно назад, за да може да направи жест към Къщата на нощта и училищния автобус, който чакаше малко по-нататък от мястото, където сега стояхме, – и моите неща с Воина, и дори моите неща с Пазителя, аз те обичам, Зоуи Редбърд. И винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда от мен.
Отстъпих назад в прегръдките му и въздъхнах дълбоко с облекчение.
– Благодаря ти.
– Ето я!- Чух гласа на Крамиша да крещи и въздъхнах, почти сигурна, че аз бях „тя“, за която говореше. Погледнах нагоре и, разбира се, Крамиша стоеше пред натоварения училищен автобус със Стиви Рей, Афродита, Деймиън, близначките, Ерик и една червена новачка, която не познавах.
Държейки ръката на Старк в моята, извървях останалата част от пътя до автобуса.
– Съжалявам за майка ти. Това е лошо – каза Крамиша за поздрав.
– Хм, благодаря – заекнах и тъкмо бях започнала да си мисля, че ще трябва да измисля начин, който да не е неудобен за хората, които ми казват, че съжаляват, че майка ми е мъртва, когато Крамиша продължи:
– Зи, знам, че не е навреме, но имаме проблем.- Потиснах още една въздишка.- Ние, като мен, или ние, като теб?
– Смятаме, че този проблем може да се прехвърли върху всички нас – каза Стиви Рей.
– Чудесно – казах аз.
– Зоуи, това е Шейлин.- Ерик ме представи на непознатото момиче, което ме изучаваше така, сякаш и се искаше да ме има под микроскоп. Уф, беше болезнено да се запознаваш с нови деца.
– Здравей, Шейлин – казах аз, като се опитвах да звуча нормално, докато игнорирах погледа ѝ.
– Лилаво – каза тя.
– Мислех, че Ерик каза, че се казваш Шейлин – казах аз, въпреки че ми се искаше да изкрещя Да! Това съм аз! Тази със странните татуировки!
– Името ми е Шейлин.- Тя ми се усмихна много топло, много мило.- Ти си лилава.
– Тя не е лилава, тя е Зоуи – каза Старк, звучейки също толкова объркан, колкото и аз се чувствах.
– Ти също така си с петънца от сребро.- Шейлин довърши взирането си в мен и после обърна поглед към него.- Ти си червено, златно и малко черно. Хм. Това е странно.
– Добре, аз не съм…
– О, по дяволите – прекъсна я Афродита, като посочи Шейлин. – Това ново дете се казва Шейлин и тя не те нарича с имена на цветове, а вижда твоите цветове.
– Моите цветове? Нямам представа какво означава това – казах аз, като се намръщих на Афродита, а после погледнах Шейлин с голям въпросителен знак.
– Аз също не знам какво означава – каза Шейлин.- Току-що ми се случи, веднага след като бях белязана.
– Мисля, че Шейлин е надарена с нещо, наречено Истинско зрение – каза Деймиън.- Това е рядкост. Мисля, че има нещо за него в Наръчника за напреднали вампири, но аз само надникнах в един от тях.- Той изглеждаше смутен и извинително.- Всъщност не съм го изучавал.
– Деймиън, ти си само четвърти клас. Това не беше част от работата ти в клас – каза Стиви Рей.
– Здравей, говорим за обсебени от домашната работа – промърмори Ерин.
– Сериозно – добави Шоуни.
– Виж.- Повиших глас, за да могат всички да ме зяпнат, вместо да започнат препирните, за които бях сигурна, че се готвят да започнат.- Не знам какво е „Истинско зрение“, но ако е дарба, а предполагам, че имаш предвид от Никс, тогава защо това е проблем?- Попитах.
– Тя е червен вампир – каза Афродита.
– И?- Има цял училищен автобус, пълен с тях – казах аз, като направих жест зад тях.
– Да, и всеки от нас трябваше да умре и после да не умре, преди да се сдобием с тях.- Крамиша посочи червените очертания на полумесеца на челото си.
Загледах се в нея, после в новото момиче и после умът ми се изравни с очите ми. Погледнах към Ерик.
– Току-що си я маркирал с червено?
– Не, да.- Ерик поклати глава и изглеждаше адски притеснен. – Не исках да го правя. Маркирах я. Добре, да, не мина точно по план, но това беше, защото тя беше сляпа и това ме изненада.- Всички се взирахме в него и той прокара ръка през гъстата си тъмна коса. Раменете му се свлякоха. След това добави:- Аз се обърках и затова тя е червена и може да вижда цветовете ни.
– Ти не си се объркал, Ерик.- Шейлин сякаш започна да протяга ръка, за да погали Ерик по ръката, но по средата на движението размисли. Погледът ѝ се премести върху мен и тя продължи:- Преди да ме Бележе, бях сляпа. Бях сляпа, още от дете. В секундата, в която ме беляза, можех да виждам отново, а това не е бъркотия. Това е невероятно.
– Ах! Знаех си, че се чувствам като новородена!- При звука на гласа на Неферет всички подскочихме, сякаш тя ни беше ударила с електрошокова палка. Тя бързаше към нас, а дългата ѝ зелена кадифена рокля помиташе земята и създаваше впечатлението, че се плъзга, вместо да върви (което беше супер страшно).- Весела среща, аз съм Неферет, вашата върховна жрица.- Тя обърна внимание за кратко на Ерик и видях как в очите ѝ проблясва недоволство.- Професор Найт, не трябваше да водите детето тук.- Неферет стигна до Шейлин и направи грациозен, извинителен жест към нея.- Младо дете, Следотърсачът трябваше да те инструктира да дойдеш в женското общежитие, където ще се присъединиш към останалите…- Тя прекъсна, когато най-сетне видя знака на Шейлин.
– Да – казах аз, неспособна да си държа устата затворена повече.- Тя е червена. Което означава, че е на правилното място.
– А аз съм нейната върховна жрица. Не ти – довърши Стиви Рей вместо мен.
– О! Ти си… о, не се чувствам добре!- Шейлин се взираше в Неферет, когато внезапно се срина. Ерик я хвана, преди да е ударила главата си в земята, като успя да изглежда едновременно уплашен и героичен. (Сериозно, той е отличен актьор.)
– Тя е преживяла много – каза Афродита, като се приближи, за да застане с лице към Неферет.- Тя трябва да се прибере у дома. В депото. С нас. Сега.- Затаих дъх, когато очите на Неферет се свиха и погледът ѝ се насочи към всяко дете от нашата група. Всички вампири са интуитивни, но Неферет е нещо повече от това. Тя може да чете мисли. Е, на повечето младежи – или поне на повърхността на мислите им. Изпратих бърза, тиха молитва към богинята: Моля те, нека всеки от тях да мисли за всичко, освен за факта, че това ново дете може да има Истинско зрение – каквото и да е то.
Изведнъж подозрителното изражение на Неферет се промени. Тя се засмя. Всъщност се засмя. Нямах представа как е възможно, но смехът ѝ звучеше ужасно, злобно и саркастично. Как може смехът да е толкова ужасен?
– Тя е била сляпа. Ето защо е била маркирана с червено. Тя е счупена. Просто не е трябвало да умира, за да стане такава. Е, поне все още не е умряла.
Крамиша стоеше до мен, така че видях малкото ѝ подръпване от страх. Както и Неферет. Престорената върховна жрица се усмихна на нашия поет лауреат.
– Какво е това? Наистина ли повярвахте, че червеното очертание ви гарантира Промяната?- Тя наклони глава настрани, напомняйки ми за влечуго.- Да, усещам шока и страха ти. Не си се замисляла за това. Тялото ти все още може да отхвърли Промяната.
– Ти не знаеш това със сигурност.- Приближи се Стиви Рей до Крамиша.
– А аз не знам?- Смехът на Неферет отново беше злобен и ужасен. Тя подръпна брадичката си към Шейлин, която все още беше в безсъзнание в ръцете на Ерик.- Тази ми се струва странна.- Тя премести погледа си към Афродита. Видях как Афродита постави юмруци на кръста си, сякаш се подготвяше за физически удар.- Малко като теб се усеща, а ти дори вече не си вампир.
– Не, не съм. Но съм доволна от това, което съм. Какво ще кажеш ти, Неферет?
Вместо отговор Неферет каза:
– Вземи новата червена със себе си. Права си за едно нещо, Афродита. Нейният дом е при теб и останалите нещастници, а не тук. Какво, в името на всички богове, ще измисли Никс следващия път?- А после, смеейки се, ни обърна пренебрежително гръб и се измъкна.
Когато се отдалечи от мен, си поех дъх.
– Добра работа, всички вие, че не се сетихте за „Истинското зрение“.
– Тя ме плаши – каза Крамиша с глас, който звучеше много, много млад.
Стиви Рей прегърна Крамиша.
– Не е срамно да се страхуваш от нея. Това само ще ни накара да се борим по-усилено срещу нея.
– Или да бягаме по-бързо – каза мрачно Ерик.
– Някои от нас няма да бягат – каза Стиви Рей.
– Сигурна ли си?- Каза Шейлин.
– Хей, ти върна ли се при нас?- Попита Ерик.
– Всъщност никога не съм ходила никъде. Хм. Вече можеш да ме сложиш на земята. Моля.
– О, точно така. Да.- Ерик внимателно я сложи на земята. Той държеше ръка на ръката ѝ, сякаш за да е сигурен, че няма да се разклати и да падне, но тя стоеше там и изглеждаше адски стабилна.
– И така, ти симулира припадък. Защо?- Зададе въпроса Афродита, преди да успея.
– Ами, не беше трудно.- Шейлин погледна Крамиша.- Съгласна съм с теб. Тя ме плаши.- После продължи.- Държах се така, сякаш съм припаднала, защото или това, или трябваше да избягам с викове от нея.- Тя сподели поглед с Ерик.- Да, аз също съм съгласна и с теб.- После сви рамене.- Но тя каза, че е върховна жрица. Не знам много за вампирите, но всички знаят, че върховните жрици са опасни. Да избягам с викове от една от тях през първия ми ден като вампир не ми се струваше добър вариант.
– Значи си решила, че ще играеш опосум – каза Стиви Рей.
– Какво да играя?
– Това е бутафорен начин да кажеш, че си се престорила, че не си на себе си, за да те остави Неферет на мира – каза Афродита.
– Да, точно това направих – каза Шейлин.
– Не е лош план – каза Старк.- Срещата с Неферет и това, че си белязана, в един ден са гадни за теб.
– Какво видя?- Въпросът ми сякаш изненада всички, с изключение на Шейлин. Тя срещна погледа ми и го задържа непоколебимо, докато ми отговаряше.- Точно преди да ослепея, бях в „Нам Хай“, онзи голям виетнамски магазин за хранителни стоки на Двадесет и първа и Гърнет, с майка ми. Имаха цяла риба за продан в огромен контейнер с лед. Толкова ме изплаши, че си спомням, че единственото, което можех да направя, беше да стоя там и да гледам млечните и, мъртви очи и ужаснитя и разтворен корем.
– Цветът на корема на мъртвата риба ли е на Неферет?- Попита Стиви Рей.
– Не. цветът на Неферет е същият като този на очите на мъртвите риби. Това е единственият ѝ цвят.
– Това не може да е добре – каза Крамиша.
– Какво не може да е добро?- Попита Дарий, като се присъедини към групата ни и хвана Афродита за ръка. Тя току-що е „видяла“ – Афродита сложи кавички във въздуха – Неферет и очевидно истинският и цвят е като очите на мъртва риба.
Дарий не пропусна да се усмихне. Той просто се поклони на новото дете и каза:
– Весела среща, Шейлин – което или показваше, че Воинът има впечатляващ контрол, или беше просто още едно доказателство, че животът ни е станал напълно луд.
– Трябва да научим повече за Истинското зрение – каза Деймиън.- Това е информация от шесто и по-високо ниво. Знаеш ли нещо за нея?- Попита той Дарий.
– Не много. Съсредоточих се най-вече върху ножовете, а не върху вампирската социология – каза Дарий.
– Е, аз имам глупавия наръчник за напреднали – каза Афродита. Когато я погледнахме групово, тя се намръщи.- Какво? Бях шесто ниво, преди да се случи това.- Тя посочи към немаркираното си чело.- За съжаление, днес трябваше да се включа отново в стария си график.- Когато всички продължихме да се взираме, без да говорим, тя извърна очи.- О, по дяволите, имам домашна работа, това е всичко. Книгата е в изключително привлекателната ми чанта Анахата Джой Каткин в автобуса за дебили.
– Афродита, спри да казваш „дебил“!- Изкрещя и Стиви Рей.-Кълна се, че трябва да провериш www. r-word. com. Може би ще научиш, че някои хора се чувстват наранени от думата „дебил“.
Афродита примигна няколко пъти и после се почеса по челото. – Уебсайт? Сериозно.
– Да, Афродита. Както съм се опитвала да ти кажа вече няколко пъти, използването на думата „дебил“ е унизително и просто подло.- Афродита засмука дълбоко въздух и го изпусна в изречение:
– Какво ще кажете да има сайт за думата кучка, както е с дебил, която унижава половината свят?
Или, чакай, не. Нека да го запазим за сайта за р-дума, само да направим р-дума за изнасилване, която не само наранява чувствата на майките от горната средна класа. Или…
– Сериозно.- Пристъпих между тях.- Разбираме го. Можем ли да се върнем към въпроса за Шейлин и „Истинското зрение“?
– Да, каквото и да е – каза Афродита и отметна косата си назад.
– Афродита е злобна, Зи, но има добра гледна точка – каза Ерин.
Погледнах Шоуни, която само кимна ентусиазирано, но не се включи. Главата ми сякаш щеше да се пръсне.
– А, по дяволите – казах, като вдигнах ръце от неудовлетвореност.- Не мога да си спомня какво си говорехме преди частта с дебилите.
– Информацията за Истинското зрение е в автобуса – каза Репхайм, изненадвайки всички ни. Той се усмихна срамежливо.- Всъщност не разбрах много от останалата част на разговора. Разбрах също, че Афродита е злобна, но това вече го знаех.
До мен Старк превърна лая на смеха в кашлица.
Въздъхнах.
– Добре, нека се качим на автобуса и да се върнем в депото. Афродита и Деймиън, срещнете се с мен в кухнята с наръчника за напреднали.- Направих пауза и погледнах към Стиви Рей, която все още държеше ръката на Репхайм.- Искаш ли да се присъединиш към нас, след като, хм, нали знаеш, слънцето изгрее и така нататък?
– Зи, не е нужно да го заобикаляш на пръсти. Да, Репхайм ще се превърне в птица, когато слънцето изгрее, и аз бих искала да бъда с него дотогава.- Тя погледна към Репхайм, който и се усмихваше, сякаш беше на рождения му ден и тя беше някакъв супер невероятен подарък, който току-що беше отворил.
– Сериозно?- Чух как Шейлин попита Ерик.
– Да. Това е дълга история – каза Ерик.
– Нищо чудно, че цветът му е толкова странен – каза тя.
Бях любопитна за цвета на Репхайм, но знаех, че сега не е моментът да и задавам куп въпроси, затова вместо това просто казах:
– Крамиша, би ли оредила къде ще отседне Шейлин?
– Няма да си деля стаята – каза Крамиша. След това погледна Шейлин с извинение.- Съжалявам. Не искам да те обиждам.
– Няма страшно. Откакто ослепях, трябваше да имам хора около себе си. Предпочитам да имам собствена стая.- Крамиша се усмихна.- Точно така. Харесвам, че си независима жена и ще ти помогна да си намериш собствена стая.
– Договорено – каза Шейлин.
– Еми.- Ерик прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ни. Помислих си, че изглежда нервен и необичайно неуверен в себе си.- Какво ще кажете да последвам автобуса с моята кола, а Шейлин да дойде с мен? По пътя ще мога да я запозная с някои неща като Репхайм и изобщо с цялата работа с червените новаци.
– Следотърсачите трябва само да следят и да маркират – каза Афродита.
– Да, а вампирите трябва да бъдат маркирани със син полумесец, а след това да се Променят или да умрат – контрира той.
– Мисля, че е добре, че Ерик ще ни следва – каза Стиви Рей, което ме изненада, защото знаех, че тя не е точно фен на Ерик.- А ти какво мислиш, Зи?- Повдигнах рамене.- Според мен е добре.
Ерик кимна леко и след това двамата с Шейлин се отправиха към колата му на паркинга.
– Готови ли сме да тръгваме?- Попита Дарий.
– Предполагам, или поне ще бъдем, щом нашият все така приятелски настроен шофьор дойде – казах аз.
Дарий се усмихна.
– Това ще съм аз. Казах на Кристоф, че оттук нататък аз ще се занимавам с пътуването до депото и обратно.- Не можах да устоя и погледнах към Афродита. Лицето ѝ беше замръзнало, а очите ѝ изглеждаха огромни.
– Ей, Афродики излиза с шофьор на автобус!
– Ами, това не е вярно!- Каза Шоуни.
Изглеждаше, че Ерин има някакъв умен коментар, който щеше да добави, но Афродита затвори пространството между нея и Близначките.
– Дарий не е шофьор на автобус. Той е воин от Сина на Еребус. Той може да те убие, но е почтен и добър, така че няма да го направи. Аз, от друга страна, не съм нито почтена, нито Воин. Ще те убия или най-малкото ще те разкъсам толкова лошо, че няма да успееш да стигнеш до следващата разпродажба на багажа на мис Джаксън.
Близначките засмукаха въздух и аз бързо казах:
– Добре тогава, нека всички се върнем в депото. Изглежда, че имаме да учим.- Хванах Афродита за китката и на практика я повлякох към автобуса. Тя се дръпна от мен, но все още ме следваше, когато започнах да се качвам по стълбите. Тогава една оранжева топка козина се хвърли в ръцете ми.- Нала!- Изкрещях, като почти я изпуснах от изненада.- О, момиченце! Толкова много ми липсваше.- Погалих я целунах я и се засмях, когато тя кихна върху мен, а след това започна да мърмори с гласа на стара дама: „ми-у-у-ууууууу“, дори докато мъркаше като луда.
Докато прегръщах Нала, от недрата на автобуса се разнесе ужасен писклив звук и изведнъж Афродита се промуши покрай мен, крещейки:
– Малефисент! Мама е тук!- Сякаш валеше бял дъжд от козина. Децата в автобуса отдръпнаха крака и ръце от пътя си, докато най-уродливата, най-смотаната, огромна и омразна котка във вселената се промъкваше по пътеката, съскайки и виейки. Афродита се наведе, вдигна я и започна да ѝ говори колко е красива, прекрасна и умна.
– Тази котка не е наред – каза Крамиша, надничайки през рамото ми.- Но и Афродита не е нормална, така че предполагам, че всичко е наред.- Погледът ѝ се премести от Малефисент към Нала, която все още ми мъркаше.- Всъщност цяла група от тези котки не са нормални.
– Цяла група?- Погледнах нагоре над пухкавата оранжева глава на Нала и, както и подозирах, жълтият автобус беше пълен с червени новаци и котки.- Кога се случи това?
– Бяха тук, когато дойдохме – каза Крамиша.- Както казах – те не са нормални.
– Хух, добре. Предполагам, че това означава, че депото наистина е нашият нов дом – казах аз и за първи път почувствах, че това може да е вярно.
– Зи, домът е там, където си ти – каза Старк, посегна към мен и почеса Нала по главата.
Усмихнах му се и се почувствах топла отвътре – почти достатъчно топла, за да забравя за очите с цвят на лунен камък и за факта, че хората около мен продължават да умират…
Назад към част 13 Напред към част 15