Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-19

Аурокс

Аурокс последва жрицата си от сградата на професорите и излезе на фона на намаляващата вечерна слънчева светлина. Макар че беше зима и светлината не съдържаше топлина, а, в интерес на истината, имаше и малко светлина, тя изпъшка, сякаш ѝ причиняваше болка. Гледаше я как придърпва по-плътно качулката на зелената си роба върху главата, така че тя да покрие изцяло лицето ѝ.
– Слънчева светлина!- Неферет накара думата да прозвучи така, сякаш имаше горчив вкус.- Ще ги накарам да си платят за това, че ме накараха да предприема това пътуване на слънчева светлина.- Тя го погледна, преди да си сложи тъмни, огледални очила.- Всъщност ти ще ги накараш да си платят за това.
– Да, жрице – каза той автоматично.
Неусетно тя излезе до големия черен автомобил, който беше заповядала да се научи да кара, и застана пред вратата, чакайки го да я отвори, което той направи бързо. Аурокс забеляза, че дори през светлата част на деня Неферет хвърляше сянка, която беше противоестествено тъмна. Мракът винаги пътува с нея, помисли си той.
След като той запали автомобила, тя натисна един бутон в огледалото за обратно виждане и гласът попита:
– Да, Неферет, къде може да ви отведе OnStar днес?
– Гимназия „Уил Роджърс“, Тулса, Оклахома – каза тя в отговор на гласа, след което му заповяда: – Следвай точно указанията им.
– Да, жрице – беше всичко, което той трябваше да каже.

***

Още от момента, в който паркира пред нея, Аурокс намери светлата сграда от тухли и камъни за приятна за окото му. Той последва Неферет вътре, влизайки в първия от лъскавите и широки коридори, и остана изненадан от атмосферата на мястото. Сякаш сградата беше разумна.
Притежаваше мъдрост и слушаше, което изненадващо успокои Аурокс.
Но как би могло да бъде това? Как можеше една сграда да го накара да почувства нещо?
Имаше само един възрастен охранител. Той се приближи до Аурокс и Неферет, като вървеше бавно и тромаво, по-скоро любопитен и учтив, отколкото предпазлив.
– Мога ли да ви помогна?
– Да, училището има ли подземна зона? Голямо мазе или система от тунели?- Попита Неферет, като отметна качулката си и свали тъмните си очила.
Очите на пазача се бяха разширили първо от красотата ѝ, а после се бяха фиксирали върху татуировката ѝ с цвят на сапфир.
– Имаме няколко стари тунела в мазето, които всъщност не са използвани от времето на бомбоубежището. Тоест, освен като скривалище от торнадо от време на време. Защо…
– Как стигате до тунелите?- Прекъсна го Неферет.
– Съжалявам, но трябва да получа административно разрешение за…
– Това няма да е необходимо.- Този път тя добави към думите си съблазнителна усмивка.- Просто събирам историческа информация за сградата на училището. Тунелите все още са достъпни, нали?
Мъжът изглеждаше също толкова объркан от въпроса ѝ, колкото и заслепен от усмивката ѝ.
– О, да. До тях се стига лесно. Просто следвайте тази главна зала, докато минете покрай библиотеката.- Той направи жест вдясно от тях.- В ъгъла на пресичащия се коридор има стълби. Спуснете се по тях. Достъпът е през една стара музикална зала по средата на следващата зала вдясно. Имам главния ключ точно тук. Предполагам, че няма да навреди на нищо, ако ви дам един бърз поглед. Не е като да се провеждат занятия в момента или…
– Обезвреди го, но не го убивай – нареди Неферет.- А и ми дай този ключ.- Аурокс го удари достатъчно силно, за да изгуби съзнание. Не вярваше, че старецът е мъртъв, но не беше сигурен. Нямаше време да провери.
Той подаде на Неферет дрънчащите ключове и тя започна да бърза в посоката, която мъжът неразумно беше посочил. Спря, когато стигна до голямото помещение вляво от тях, и погледна в прозорците на затворените врати. Аурокс погледна заедно с нея. Беше елегантна стая. Големи декоративни лампи висяха над масите и рафтовете с книги.
Странно, че Аурокс усещаше отвътре разпознаване.
– Библиотека – каза тя.- Цялата тази архитектура в стил ар деко е напълно излишна за човешките тийнейджъри.- Неферет отхвърли красотата и величието на сградата.
Тя кимна към пресичащия се коридор пред тях.
– Това е правилният път.- Почти неохотно Аурокс я последва.
– Това е училище, както и Домът на нощта е училище?- Аурокс трябваше да даде гласност на някои от въпросите, които се въртяха в ума му.
Неферет дори не го погледна.
– Това е човешко училище – държавно училище. Не е като Дома на нощта.- Тя деликатно се поколеба.- На практика виждам хормоните и тестостерона. Защо питаш?
– Просто съм любопитен – каза той.
Тогава тя го погледна, за кратко.
– Небъди.
– Да, жрице – каза той тихо.
Те се промъкнаха по-навътре в тихата сграда, а залата ставаше все по-слабо огряна от слънчевата светлина. Сенките около Неферет се размърдаха, когато тя спря пред една врата с изрисувани музикални ноти.
– Това е то – каза тя, докато отключваше вратата и влизаше в мрачно помещение, което миришеше на прах и занемаряване. Вляво от тях имаше стая, пълна с метални стойки и столове. Пред тях имаше претрупано пространство, което водеше към още по-голяма тъмнина. Неферет се поколеба и издаде тих звук на неудовлетвореност.- Уморих се да търся.- Неферет вдигна дясната си ръка, притисна острия нокът на средния пръст на лявата си ръка към дланта, разрязвайки рана, която се обагри в червено.
– При червените заповядвам да ме заведеш, моята кръв ще бъде твоето заплащане.
С чувство на очарование Аурокс наблюдаваше как Мракът се освобождава от сенките под и около Неферет, както и от ъглите на стаята. Търсещи пипала се плъзнаха към нея. Усуквайки се около тялото ѝ, те пълзяха по кожата ѝ до кръвта, която се стичаше в дланта ѝ. Тъмнината се хранеше там, карайки Неферет да трепери и да стене като от болка, въпреки че жрицата не затвори ръката си. Не се отдръпна.
Това накара Аурокс да почувства. Част от него се вълнуваше, защото очакваше предстоящата битка и приветстваше яростта и силата, които тя щеше да предизвика. Но друга част от него изпитваше отвращение. Около Неферет пулсираше мрак, злокобен, лепкав и опасен. Аурокс обмисляше различните чувства, когато Неферет се отърси от пипалата и облиза раната си.
– Ти си се нахранил. Аз ще бъда водена.
Песенната рима на заклинанието на Неферет се стовари със сила върху Аурокс и той потръпна, когато Мракът се отдръпна, а след това се отдалечи, оставяйки като знак тънка лентовидна следа, която беше по-черна от новолунна нощ.
– Ела – каза Неферет.
Аурокс направи каквото му беше заповядано.
Те последваха лентата в привидно изоставения коридор, който започна да се спуска надолу и надолу, подобно на тунел. Накрая стигнаха до пространство, което се разширяваше и свършваше в задънена улица. Там Неферет направи пауза.
Аурокс ги усети, преди да ги види. Миризмата им беше отвратителна, гнила, мръсна. Смърт, помисли си той. Те миришат на смърт.
– Неприемливо – каза гневно Неферет под носа си.- Абсолютно неприемливо.- Тя влезе в подземното помещение, отиде до стената и завъртя един ключ. Една-единствена гола крушка хвърляше болнава жълта светлина.
Аурокс си помисли, че прилича на гнездо.
Матраците бяха натрупани един върху друг. Телата се бяха свили едно около друго под одеялата. Някои бяха голи. Някои бяха облечени. Беше трудно да се види къде свършва едно и започва друго. Една глава се повдигна. Татуировките на вампира бяха червени и удивително приличаха на пипалата на Мрака, които ги бяха довели до него. Погледът му беше твърд. Гласът му беше гневен.
– Къртис, погрижи се за този, който ни безпокои.
Голямата могила се раздвижи вяло и от другия край на гнездото се появи дебело широко чело. Този имаше червен полумесец, очертан на челото му – новак.
– Едва ли е дори ден. Просто ги удари с електричество или нещо друго и…
– И какво?- Гласът на Неферет беше леден.- Къртис, ти беше глупав и тромав, преди да умреш. Сега си глупав и тромав и вониш.- Неферет погледна към Аурокс.- Хвърли го към стената.
Аурокс се премести да изпълни заповедта ѝ, но бавно, като даде на младежа време да изпита страх. Аурокс се хранеше от този страх и докато тялото му се променяше, променяше, превръщаше в нещо друго, по-мощно, страхът на младежа се променяше, променяше, нарастваше във вкусен ужас. С рев Аурокс вдигна момчето от гнездото му и го запрати в стената. Чу се силен пукот и момчето остана неподвижно.
– Уау! Уау! Чакай малко. Неферет! Не знаех, че си ти.- Червеният вампир стоеше без риза, с протегнати ръце, обърнат към жрицата. Аурокс усети страха му. Чувстваше се добре.
Той направи крачка към вампира. Копитата му се удариха в студения циментов под.
– Спри засега, Аурокс – заповяда Неферет. Обърна му гръб и се съсредоточи върху вампира и гнездото му.- Наистина ли вярваш, че можеш да се скриеш от мен, Далас?
– Не съм се крил от теб! Не знаех какво да правя – къде да те намеря.
– Не ме лъжи.- Гласът на Неферет бе станал мек и в тази мекота Аурокс чу черна, безкрайна опасност.- Никога не ме лъжи.
– Добре, добре. Съжалявам – каза вампирът набързо.-Предполагам, че просто не съм се замислил.
Гнездото с малките се раздвижваше, събуждаше се, докато вампирът и Неферет говореха, и сега Аурокс виждаше лица с широко отворени от страх очи, които се взираха от Неферет към него.
Искаше му се да смачка тези гледащи лица под копитата си.
Откъм гнездото се чу дрезгава кашлица.
Неферет се ухили.
– Колко сте?
– След депото, когато Зоуи и нейните задници се биха с нас, освен мен са останали десет.- Той погледна към Къртис.- И той.
– Той не е мъртъв. Все още – каза Неферет.- Така че има единадесет новаци и един вампир. Колко от вашите новаци са започнали да кашлят?- Далас сви рамене.
– Двама, може би трима.
– Твърде много са. Те трябва да са сред вампири, иначе ще умрат. Отново – добави тя с жестока усмивка.
От гнездото на новаците още повече страх заля Аурокс. Той стисна зъби, борейки се с желанието да се нахрани от него.
– Тогава ще дойдеш ли при нас? Както преди?
– Не. Има промяна в плановете. Време е да се присъединиш към мен. Всички вие се присъединявате към мен.
– Искаш да кажеш в Къщата на нощта? Това е невъзможно. Ние не сме това, което бяхме, и не искаме да…
– Това, което искате, няма никакво значение за мен, освен ако не ми се подчините. А ако не ми се подчиниш, ще умреш. Вампирът сякаш се изправи. Гневът му пламна по-ярко, както и единствената електрическа крушка.
– Аз няма да умра. Аз вече съм се променил. Някои от тях може и да се променят – той направи жест към новаците, които се гърчеха около краката му, – но аз казвам, че това е оцеляване на най-силните.
– Не си толкова умен, колкото си спомнях, Далас. Тогава нека говоря ясно и просто, за да можеш дори ти да разбереш: ако ти и твоите новаци не ми се подчините, ще бъдете първите, които ще умрат. Моето създание ще те убие. Сега. Или когато му заповядам. Направете своя избор.- Светлината на крушката угасна.
– Избирам да ти се подчиня – каза Далас.
– Мъдър избор. Искам да се изчистиш и да се върнеш в Дома на нощта навреме за занятията тази вечер.
– Но как…
– Използвайте душовете на училището, за да отмиете миризмата от себе си. Откраднете дрехи. Почистете дрехите си. Или си ги купете. В седем и трийсет, точно преди началото на занятията, автобусът на „Къщата на нощта“ ще чака надолу по улицата при източния вход на университета в Тулса. Ще се качите в него. Ще продължите занятията. Ще спите в „Къщата на нощта“.- Неферет направи пауза и махна пренебрежително с ръка.- Ще има покрити прозорци или ще отворя едно мазе или нещо подобно. Но ти ще живееш в Дома на нощта.
– Как ще задоволим глада си?
– Внимателно. А тези, което не могат да се задоволят внимателно, ще ги контролираш, поне докато светът не се обърне и промени, за да приеме нуждите ти.
– Не го разбирам! Защо изобщо ни искаш там?
– Репхайм, гарвана-демон, когото не си успял да убиеш повече от веднъж, е бил надарен с човешка форма през нощта и се е чифтосал със Стиви Рей. Позволено му е да посещава Дома на нощта, заедно с Афродита и другите червени новаци – червените новаци на Стиви Рей.
– Аз трябва да ходя на училище с него? И с нея? Заедно?
Крушката отново светна ярко.
– Ти ги мразиш, нали?
– Да.
– Добре. Това е причината, поради която искам да сте там – искам всички да сте там.
– Защото ги мразим?
– Не, заради онова, което вашата омраза, контролирана от мен, ще причини – каза тя.
– И какво е това?- Попита той.
Неферет се усмихна.
– Хаос.

***

Те си тръгнаха малко след като Неферет приключи с инструктирането на вампира, наречен Далас, за начините, по които може и не може да предизвиква хаос. Очевидно целта му беше много подобна на тази на Аурокс – Неферет командваше и контролираше насилието му и държеше всички на каишка. Той не трябваше да убива – засега. И винаги, винаги в основата на всичко това е стояла нишката на сеенето на несъгласие, недоволство и омраза.
Аурокс разбираше. Аурокс се подчиняваше.
Когато Неферет му заповяда да контролира звяра в себе си, той се подчини и я последва от гниещото гнездо нагоре през хладните, чисти коридори на училището.
На входната врата старият пазач лежеше там, където го беше оставил Аурокс.
– Жив ли е?- Попита Неферет.
Аурокс го докосна.
– Да.
Неферет въздъхна.
– Предполагам, че това е за добро, въпреки че е малко неудобно. Ще трябва да се върнеш долу и да кажеш на Далас, тъй като искам паметта на стареца да бъде изтрита. Кажи му да имплантира внушението, че е бил ранен, когато училището е било ограбено.- Тя потупа брадичката си, размишлявайки, и погледна надолу по коридора към стъклените витрини, в които се съхраняваха сувенири, и към библиотеката отвъд с нейните спретнати редици от книги и блестящи, богато украсени осветителни тела.- Не, имам по-забавна идея. Кажи на Далас как да накара човека да повярва, че е бил ранен при вандалски акт в училището. След това на излизане искам да разбиеш витрините и да унищожиш библиотеката. Направи го бързо. Аз ще чакам отвън. А аз не обичам да ме карат да чакам.
– Да, жрице – каза той.
– Както казах, тази архитектура е пропиляна от човешки тийнейджъри. . .- Тя се засмя, докато напускаше сградата Набързо той се върна по пътя си към подземното леговище. Веднага щом Далас го забеляза, вампирът стана и се изправи срещу него, заставайки между Аурокс и младото стадо. Мръсната ръка на червения вампир се вдигна, за да се облегне на метална кутия, закрепена за циментовата стена. Аурокс усети как силата, която пулсираше там, се навиваше и чакаше да изпълни заповедта му.
– Какво искаш?- Попита Далас.
– Неферет ме изпрати с нова заповед за теб.
Далас вдигна ръката си от металната кутия.
– Какво иска да направя?
– Близо до входа на училището има охранител, който е в безсъзнание. Жрицата не иска той да си спомня за нашето присъствие. Вместо това той трябва да вярва, че са го нападнали вандали.
– Да, добре. Както и да е – каза Далас, след което, преди Аурокс да се обърне, попита:- Ей, какъв си ти, по дяволите? Въпросът изненада Аурокс. Отговорът му дойде автоматично.
– Аз съм от командването на Неферет.
– Да, но какъв си ти?- Попита едно тъмнокосо момиче-новак, което го поглеждаше иззад Далас.- Видях те. Превръщаше се в нещо с рога и копита. Ти някакъв демон ли си?
– Не. Не съм демон. Аз съм подчинен на Неферет, която ме командва.- Тогава Аурокс се обърна, оставяйки ги зад себе си, но не можеше да не чуе думите им. Те го последваха по коридора.
– Той е изрод – прошепнаха те.- Нещо не е наред.
Той използваше бюро от дърво и стомана, за да разбива и унищожава съкровищата в чистия, широк коридор. Разби богато украсените лампи, които висяха в пълната с книги стая. Докато правеше това, Аурокс се хранеше от страха и гнева, които се задържаха в тялото му. Когато тези емоции се изчерпаха, той насочи страха, който червеният вампир и неговите новаци предизвикваха у стареца, докато новакът, който беше ударил, пиеше кръвта му, а останалите го гледаха със смях. Когато свършиха с охранителя и изтриха съзнанието му, Аурокс използва остатъците от отвращението, което новаците изпитваха към него, за да подхранва силата, от която се нуждаеше, докато и тази емоция не изчезна. След това откри единствените емоции, които му бяха останали. Емоциите, които не беше подхранвал, а беше запазил и обявил за свои. И така, окъпан в самотата, тъгата и вината на Зоуи, той приключи с вандалския акт в училището, а след това, превръщайки се отново в черупката на момче, Аурокс тръгна тежко от разрушенията, които беше причинил да се увери, че Неферет няма да чака повече.

Назад към част 18                                                           Напред към част 20

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *