Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-30

Ленобия

Имаше някои учебни дни, в които Ленобия не се нуждаеше от часа, предвиден за всеки професор, който се наричаше техен час за планиране, което означаваше, че никой от учениците не трябва да се доближава до нея за един цял час.
Днешният ден не беше от тези.
Днес нейният пети час за планиране не можеше да дойде достатъчно скоро или да продължи достатъчно дълго. Щом звънецът даде началото на петия час, тя набързо излезе от залата. Арената, все още беше наполовина пълна с момчета новаци, размахващи мечове един срещу друг и стрелящи със стрели по мишени.
– Дай на Бони почивен час – каза тя на Травис, докато минаваше покрай него.- Но дръжте под око тези новаци. Не искам някой от тях да дразни конете.
– Да, госпожо. Някои от тях мислят, че конете са големи кучета – каза каубоят, като погледна групата новаци със стоманени очи.- Това не е така.
– Имам нужда да си почина от постоянното им наблюдение. Не съм имала представа, че толкова много млади хора, които не яздят, са очаровани от конете.- Тя поклати уморено глава.
– Вземи си почивка. Аз ще говоря с Дарий и Старк. Трябва да пазят по-добре тези деца.
– Не мога да не се съглася – промълви Ленобия и като се почувства изненадващо благодарна, че Травис е този, който отива да изнесе лекция на двамата воини, се измъкна в хладната нощна тишина.
Нейната пейка беше толкова празна, колкото беше пълна и оживената училищна сграда. Вятърът се беше вдигнал и беше необичайно топъл за края на зимата. Ленобия беше благодарна за това и за уединението. Тя седна, сви рамене и вдиша, а после изпусна дълъг дъх.
Не съжаляваше, че е посрещнала класа на Воините в своето владение, но напливът от младежи – неяздещи – изискваше известно време за свикване. Изглеждаше, че всеки път, когато обърнеше глава, от арената в конюшнята ѝ се промъкваше заблуден ученик. Досега само през този ден тя беше открила трима от тях, които се взираха като малки деца в една кобила, която беше опасно близо до оплождане и затова беше неспокойна и раздразнителна и не беше в настроение за компания. Кобилата всъщност се беше опитала да захапе едно от момчетата, което беше казало, че иска само да я погали.
– Сякаш наистина беше голямо куче – измърмори Ленобия под носа си. Но това беше по-добре от глупавия червен новак, който беше сметнал, че е добра идея да се опита да вдигне едно от копитата на Бони заради облог с приятелите си, заложели колко тежко е то в действителност. Бони се беше изплашила, когато едно от момчетата беше изкрещяло, че това е наистина голяма лапа, и кобилата, напълно излязла от равновесие и смутена, беше паднала на колене.
За щастие, беше попаднала на стърготините на арената, а не на зравия бетон.
Травис, която наблюдаваше малка група от редовните си ученици, които се учеха на упражнения на земя, се беше справила бързо с двете момчета. Ленобия се усмихна, спомняйки си как беше хванал всеки от тях за яката и ги беше хвърлил директно в купчината тор на Бони, която, както беше казал, беше голяма и тежка почти колкото едно от копитата ѝ. След това успокои кобилата си с няколко успокоителни докосвания, докато проверяваше коленете ѝ, нахрани я с една от ябълковите вафли, които сякаш винаги носеше в джоба си, и напълно невъзмутимо се върна при групата на трениращите на земята новаци.
Той е добър с учениците, помисли си тя. Почти толкова добър, колкото е и с конете.
Истината е, че изглеждаше така, сякаш Травис Фостър щеше да бъде ценност за нейните конюшни. Ленобия се засмя тихо. Неферет щеше да бъде силно разочарована от това.
Смехът ѝ обаче бързо заглъхна, заменен от свиващото стомаха напрежение, което я преследваше, откакто беше срещнала Травис и коня му. Това е, защото е човек – призна си мълчаливо Ленобия. Просто не съм свикнала около мен да има човешки мъж.
Беше забравила някои неща за тях. Колко спонтанен можеше да бъде смехът им. Как можеха да изпитват удоволствие, което се усещаше толкова ново, от неща, които за нея бяха толкова стари, като един обикновен изгрев. Колко кратко и ярко живееха.
Двадесет и седем, години. Толкова беше живял на тази земя. Той познаваше двадесет и седем години изгреви, а тя – повече от двеста и четиридесет. Вероятно щеше да познае само още тридесет или четиридесет години изгреви и тогава щеше да умре.
Животът им беше толкова кратък.
Някои по-кратък от друг. Някои не доживяваха дори двадесет и едно лета, камо ли да видят достатъчно изгреви, за да запълнят един живот.
Не! Умът на Ленобия се отдалечи от този спомен. Каубоят нямаше да събуди тези спомени. Беше затворила вратата за тях в деня, в който беше белязана – онзи ужасен, прекрасен ден. Вратата не искаше, не можеше да се отвори нито сега, нито някога отново.
Неферет знаеше някои неща от миналото на Ленобия. Някога те бяха приятелки, тя и върховната жрица. Бяха разговаряли и Ленобия вярваше, че са си споделяли тайни. Разбира се, това е било фалшиво приятелство. Още преди Калона да се появи от земята и да застане до Неферет, Ленобия бе започнала да разбира, че нещо много не е наред с върховната жрица – нещо тъмно и тревожно.
– Тя е счупена – прошепна Ленобия на нощта.- Но аз няма да и позволя да ме сломи.- Вратата щеше да остане затворена. Завинаги.
Тя чу тежките удари на копитата на Бони, които се удряха плътно в тревата, преди да усети погалването от ума на голямата кобила. Ленобия прочисти мислите си и проектира топлина и приветствие. Бони изпръхтя за поздрав, който беше толкова нисък, че почти звучеше така, сякаш би трябвало да идва от това, което много от учениците и наричаха – динозавър, което разсмя Ленобия. Тя все още се смееше, когато Травис поведе Бони към нейната пейка.
– Не, нямам вафли за теб.- Усмихна се Ленобия, като погали широката, мека муцуна на кобилата.
– Ето ти, шефке.- Травис подхвърли една вафла на Ленобия, докато сядаше в далечния край на пейката с облегалки от ковано желязо.
Ленобия хвана лакомството и го протегна към Бони, която го пое с изненадваща деликатност за такова голямо животно.
– Знаеш ли, един нормален кон би се разболял от количеството на тези неща, с които я храниш.
– Тя е голямо момиче и обича вафли – изрече Травис.
Докато произнасяше думата „вафли“, ушите на кобилата се насочиха към него. Той се засмя и посегна към Ленобия, подавайки и да я нахрани с още една вафла. Ленобия поклати глава.
– Разглезена, разглезена, разглезена – но в гласа ѝ се долавяше усмивка.
Травис поклати широките си рамене.
– Обичам да глезя момичето си. Винаги съм го правил. Винаги ще го правя.
– Точно така се чувствам и аз към Муджаджи.- Ленобия разтри широкото чело на Бони.- Някои кобили изискват специално отношение.
– О, така че с твоята кобила става дума за специално отношение. А с моята е разглезване?- Тя срещна погледа му и видя усмивката, която грееше там.
– Да. Разбира се.
– Разбира се – каза той.- А сега ми напомняш за майка ми.
Ленобия повдигна вежди.
– Трябва да ви кажа, че това звучи много странно, господин Фостър.- Тогава той се засмя на глас – пълен, радостен звук, който напомни на Ленобия за изгревите.
– Това е комплимент, госпожо. Майка ми настояваше нещата да бъдат по нейния начин или изчезваш. Винаги. Беше твърдоглава, но това беше балансирано, защото почти винаги беше права.
– Почти винаги?- Каза тя остро.
Той отново се засмя.
– Ето, виждате ли, ако беше тук, щеше да каже точно това.
– Често ти липсва, нали?- Каза Ленобия, като изучаваше загорялото му, добре очертано лице. Изглежда по-възрастен, около тридесет и две години, но по приятен начин, помисли си тя.
– Наистина – каза той тихо.
– Това говори доста за нея – каза Ленобия.- Доста добри неща.
– Рейн Фостър беше доста добра.
Ленобия се усмихна и поклати глава.
– Рейн Фостър. Това е необичайно име.
– Не и ако си била дете на цветята от шейсетте години – каза Травис.- Ленобия, това е необичайно име.- Без да се замисля, отговорът се изтърколи от езика ѝ.
– Не и ако си била дъщеря на английско момиче от осемнадесети век с големи мечти.- Думите едва бяха изречени и Ленобия стисна устни, затваряйки заблудената си уста.
– Уморяваш ли се да живееш толкова дълго?
Ленобия беше изненадана. Очакваше той да се изненада и да се учуди, като чуе, че е жива повече от двеста години.
Вместо това той просто се изказа любопитно. И по някаква причина откровеното му любопитство я успокои, така че тя му отговори с истинност, а не с уклончивост.
– Ако нямах конете си, мисля, че щях много да се уморя да живея.- Той кимна, сякаш казаното от нея имаше смисъл за него, но когато заговори, каза само:
– Осемнадесети век – това наистина е много. Оттогава много неща са се променили.
– Не и конете – каза тя.
– Щастието и конете – каза той.
Очите му се усмихнаха към нейните и тя отново бе поразена от цвета им, който сякаш се променяше и изсветляваше.
– Очите ти – каза тя.- Те променят цвета си.- Устните му се извиха нагоре.
– Така е. Майка ми казваше, че може да ме прочете по цвета им.- Ленобия не можа да откъсне поглед от него, въпреки че я обзе тревога.
За щастие Бони избра този момент, за да я притисне. Ленобия потърка челото на кобилата, докато се опитваше да успокои какафонията от чувства, които предизвикваше присъствието на този човек. Не. Няма да допусна тази глупост.
С възстановено хладнокръвие Ленобия погледна от кобилата към каубоя.
– Господин Фостър, защо сте тук, а не в конюшнята ми, за да се уверите, че тя е в безопасност от любопитни новаци?
Очите му мигновено потъмняха и се върнаха към безопасното, обикновено кафяво. Тонът му се промени от топъл на професионален.
– Ами, госпожо, говорих с Дарий и Старк. Вярвам, че конете ви са в безопасност до края на този час, защото има двама много ядосани вампири, които ги обучават на ръкопашен бой – с голям акцент върху това да им покажат как да се свалят от краката си.- Той наклони шапката си нагоре.- Изглежда, че на тези момчета не им харесва повече от теб, че малките им са досадни, така че отсега нататък ще ги държат много заети.
– О, добре. Това е добра новина – каза тя.
– Да, аз също го виждам така. Затова реших да изляза тук и да ти предложа нещо наистина приятно.- Дали мъжът наистина флиртуваше с нея? Ленобия потисна нервната тръпка, която изпитваше, и вместо това насочи хладен, стабилен поглед към него.- Не мога да се сетя за никакъв възможен начин да ми предложите удоволствие.
Беше сигурна, че очите му започнаха да светят, но погледът му остана непоклатим като нейния.
– Е, госпожо, предполагах, че това ще ви хареса. Предлагам ви да пояздите.- Той направи пауза и след това добави.- Бони.
– Бони?
– Бони. Моят кон. Голямото сиво момиче, което стои точно там и те гушка. Онова, което обича вафли.
– Знам коя е тя – изсумтя Ленобия.
– Помислих си, че може да ти хареса да я яздиш. Ето защо дойдох тук с нея, оседлана за теб.- Когато Ленобия не проговори, той наклони шапката си и изглеждаше леко неудобно. – Когато имам нужда да се отпусна – да си спомня да се усмихвам и да дишам – се качвам на Бони и галопирам с нея. Силно. Тя може да се движи бързо за такова голямо момиче, но е малко като да яздиш планина и това ме кара да се усмихвам. Помислих си, че това може да направи същото и за вас.- Той се поколеба и добави:- Но ако не искаш, ще я върна вътре.
Бони я побутна по рамото, сякаш сама предлагаше да я повози.
И това обеди Ленобия. Никога досега не беше отказвала на кон и никой човек, колкото и да ѝ беше неудобно, нямаше да я накара да започне.
– Вярвам, че може да сте прав, господин Фостър.- Тя се изправи, взе юздите от него и ги преметна през широко извитата шия на Бони.
Можеше да каже, че го е изненадала по начина, по който се движеше. Той се изправи на крака за миг.
– Ето, ще ти помогна за качването горе.
– Няма нужда – каза тя.
Ленобия се обърна с гръб към него и цъкаше на кобилата, насърчавайки я да върви напред покрай задната страна на пейката.
Движейки се с лека грациозност, която идваше от вековна практика, Ленобия стъпи от земята на седалката на пейката, а след това на желязната облегалка, като лесно намери стремето и се преметна отгоре, сядайки в седлото на Бони. Веднага забеляза, че той е скъсил стремената на широкото си уестърн седло, за да побере много по-късите ѝ крака, така че въпреки че седалката беше твърде голяма, се чувстваше по-скоро удобно, отколкото неудобно. Погледна надолу към Травис и трябваше да се усмихне, защото той стоеше много, много под нея.
Усмивката му отговори на нейната.
– Знам.
– Различно е оттук горе – каза тя.
– Да, сигурно е така. Изведи момичето ми навън. Тя ще ти напомни да дишаш и да се усмихваш. И Ленобия, ще се радвам, ако спреш да ми казваш, господин Фостър.- Той наклони шапката си към нея, добави усмивка и дълго, бавно:- Ако може, госпожо.
Ленобия само повдигна вежди към него. Тя притисна Бони с коленете си и издаде същия звук на целувка, който беше чула от Травис.
Кобилата отвърна без никакво колебание. Те се отдалечиха плавно. Вятърът продължаваше да се усилва и с топлината тази вечер Ленобия си припомни за пролетта. Тя се усмихна.
– Може би тази дълга, студена зима е свършила, Бони. Може би пролетта идва.- Ушите на Бони се отдръпнаха назад, слушайки, и Ленобия я погали по широката шия. Тя насочи кобилата на север и я подкара покрай каменната стена, покрай разцепеното дърво, което беше причинило толкова много болка, покрай конюшните и арената. Те яздеха, като редуваха ходене и тръс, чак до мястото, където изтокът се съединяваше със севера, в ъгъла на правоъгълника, който обхващаше територията на кампуса. Когато стигнаха до ъгъла, Ленобия почувства, че вече владее ритъма на Бони и доверието ѝ. Тя обърна кобилата така, че да е насочена обратно в посоката, от която бяха дошли.
– Добре, моето голямо момиче Бони, нека видим от какво си направена.- Ленобия се наведе напред, стисна колене, ритна с пети и издаде силен шум като целувка, докато обръщаше краищата на юздите върху задника на голямата кобила.
Бони се изстреля, сякаш си мислеше, че е спортен кон на надбягвания.
– Ха!- Изкрещя Ленобия.- Това е! Хайде да вървим!
Огромните копита на Бони се забиха в земята. Ленобия усети мощния пулс на кобилата. Топлият нощен въздух отметна косата ѝ назад и господарката на конете се наведе още по-напред, насърчавайки Бони да се отпусне – да даде всичко от себе си.
Кобилата отвърна с прилив на скорост, който не би трябвало да е възможен за същество, тежащо две хиляди килограма.
Докато вятърът свиреше около тях, повдигайки дългата сребриста коса на Ленобия в такт с гривата на першерона в онзи вълшебен танц, който сливаше коня с ездача, Ленобия си помисли за древната персийска поговорка: „Дъхът на небето се намира между ушите на коня.“
– Точно така! Точно така!- Изкрещя Ленобия и се вкопчи в гърба на ускоряващата се кобила.
Радостно, свободно, чудесно Ленобия се движеше като едно цяло с Бони. Тя не осъзна, че се смее на глас, докато не придърпа кобилата и не я забави, като накрая спря, възбудена и изпотена, до Травис и тяхната пейка.
– Тя е великолепна!- Отново се засмя Ленобия и се наведе напред, за да прегърне влажната шия на Бони.
– Да, казвах ти, че след това ще си по-добре – обади се Травис, хвана юздата на Бони и повтори смеха на Ленобия.
– Как няма да бъда? Това е толкова забавно!
– Като да яздиш планина?
– Точно като да яздиш красива, умна, прекрасна планина!- Ленобия отново прегърна Бони.- Знаеш ли какво? Ти наистина заслужаваш всички тези вафли – каза тя на кобилата.
Травис само се засмя.
Ленобия преметна крака си през седлото, за да се плъзне от Бони, но земята беше много по-далеч, отколкото очакваше. Тя се закачи и щеше да падне, ако Травис не беше хванал лакътя ѝ в силната си хватка.
– Спокойно. … спокойно момиче – промърмори той, сякаш говореше на изплашена кобила.- Земята е далеч надолу. Не бързай, иначе ще паднеш неприятно.
Все още усещайки сладкия прилив на адреналин от бягането си с кобилата, Ленобия се засмя.
– Не ми пука! Разходката ще си заслужава падането. Ездата си заслужава всичко!
– Някои момичета са такива – каза Травис.
Ленобия вдигна поглед към високия каубой. Очите му бяха изсветлели, така че вече не бяха само лешникови. Бяха изпъстрени с маслиненозелено, което беше характерно, светло и безпогрешно познато.
Ленобия не се замисли. Водеше я инстинктът. Тя влезе в прегръдката му. Изглежда, че Травис също беше спрял да мисли, защото пусна юздите на Бони и придърпа Ленобия в прегръдките си. Устните им се срещнаха с някакво отчаяние, което беше отчасти страст, отчасти въпрос.
Тя можеше да се спре, но не го направи. Позволи му. Не, повече от това. Ленобия посрещна страстта на Травис със своята и отговори на въпроса му с желание и нужда.
Целувката продължи достатъчно дълго, за да може Ленобия да разпознае вкуса и усещането му и да признае пред себе си, че той ѝ липсва – отчаяно ѝ липсва.
И тогава тя отново започна да мисли.
Трябваше само да се дръпне съвсем малко и той я остави да се изплъзне от топлия кръг на ръцете му.
Ленобия усети как главата ѝ се клати напред-назад, а сърцето ѝ бие.
– Не – каза тя, като се опитваше да овладее дишането си.- Това не може да бъде. Не мога да го направя.- Красивите му очи с маслинови петна изглеждаха зашеметени.
– Ленобия, момиче. Нека поговорим за това. Има нещо, което не можем да пренебрегнем. Сякаш ние…
– Не!- Ленобия извика към себе си стоманения контрол, който владееше от векове, прикривайки желанието, нуждата и страха си с гняв и студенина.
– Не предполагай. Хората са привлечени от нашия вид. Това, което си почувствала, е същото, което би почувствал всеки мъж, ако благоволя да го целуна.- Тя се насили да се засмее, този път звукът беше напълно лишен от радост.- Ето защо нямам навика да целувам човешки мъже. Това няма да се повтори.- Без да поглежда към Травис или Бони, Ленобия се отдалечи. Беше обърната с гръб към тях, така че те не можаха да видят, че притиска ръка към устата си, за да попречи на хлипането да се изтръгне. Отвори страничната врата на конюшнята толкова силно, че тя се блъсна в каменната сграда. Тя не спря. Отиде направо в стаята си, която се намираше над конете, затвори и заключи вратата след себе си.
Тогава, и само тогава, Ленобия си позволи да заплаче.

Назад към част 29                                                Напред към част 31

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *