Зоуи
И така, току-що бях направила едно добро дело – всъщност две добри дела. Уговорих Шоуни да не напусне депото и събрах боклука. Държах кутията от сода и си мислех колко много бих искала да изпия една хубава студена напитка кафява сода, когато вятърът, който цяла нощ се държеше като луд, понесе огромен порив и се разтресе! Гигантският клон точно над мен се откъсна от дървото. Нямах време да направя нищо друго, освен да зяпам в безмълвен, замръзнал ужас – и тогава той ме удари отстрани, ниско и силно, както бях виждал играчите да правят хиляди пъти на футболното игрище. Целият въздух беше изхвърлен от мен и имах чувството, че се задушавам под около един тон човек.
– Слез!- Задъхах се, опитвайки се да избутам крака му откъм мен. Размърдах се достатъчно, че с хъркане той се раздвижи отгоре ми. Когато тежестта му се вдигна, действително успях да си поема въздух. С лакти си проправих път до полуседнало положение. Умът ми работеше бавно. В края на зрението си видях големия клон, който все още трепереше от удара си със земята. Това можеше да ме убие, осъзнах и погледнах нагоре към този, на когото трябваше да изпратя сериозна благодарност.
Лунните очи се взираха в мен. Той вдигна ръце в мига, в който погледите ни се срещнаха, и направи малка крачка назад, сякаш очакваше да го атакувам.
От камъка на ясновидката, който висеше между гърдите ми, се излъчваше топлина. Тя изпълни тялото ми с топлина, засилена сякаш от допира на кожата на Аурокс. Сигурно ми се струваше, че топлината на камъка го задържа навсякъде в тялото ми дори след като докосването му изчезна.
– Аз патрулирах.
– Да – казах и отвърнах поглед от него, като се направих на толкова заета да почиствам тревата и листата от ризата си, докато се опитвах да подредя обърканите си мисли.- Ти правиш много от това.
– Видях те под дървото.
– Ами.- Продължих да почиствам тревата и какво ли още не, докато умът ми бълнуваше: Аурокс ти спаси живота!
– Не исках да се приближавам до теб, но чух как се чупи клон. Не вярвах, че ще успея да стигна навреме.- Гласът му прозвуча разтреперан. Тогава вдигнах поглед към него. Изглеждаше супер неловко. Докато го гледах как стои там, изглеждайки не на място и глупаво, изведнъж осъзнах, че независимо от всичко останало, в този момент Аурокс беше просто едно момче, което не беше сигурно в себе си, както всеки друг тийнейджър.
Част от безпокойството, от ужасната тревога, която изпитвах от първия момент, в който го видях, започна да изчезва.
– Е, радвам се, че успя навреме.- Запазих собствения си глас спокоен – емоциите ми бяха под контрол. Последното нещо, от което се нуждаех, беше Старк да се втурне насам.- И можеш да си свалиш ръцете надолу. Няма да те ухапя или нещо подобно. Той спусна ръцете си и ги пъхна в джобовете на дънките си.- Не исках да те съборя на земята. Не съм искал да те нараня – каза той.
– Този клон щеше да направи много по-лошо. Освен това беше добър удар. Хийт щеше да одобри.- Изрекох думите и след това стиснах устата си. Защо, по дяволите, му говорех за Хийт?
Аурокс просто изглеждаше изцяло объркан.
Въздъхнах.
– Искам да кажа, че ти благодаря, че ме спаси.
Той примигна.
– Няма за какво.
Започнах да ставам, а той ми подаде ръка, за да ми помогне. Погледнах я. Беше съвсем нормална ръка. В нея нямаше никаква копитност. Плъзнах ръката си в неговата. Дланите ни се притиснаха и разбрах, че не съм си го представяла. Докосването му наистина излъчваше същата топлина като камъка на ясновидците.
Щом се изправих на крака, измъкнах ръката си от неговата.
– Благодаря – казах аз.- Отново.
– Няма за какво.- Той направи пауза и почти се усмихна.- Отново.
– По-добре да се върна към шестия час.- Прекъснах мълчанието, което беше започнало да се настанява между нас.- Имам една кобила, която трябва да дообгрижа.
– Трябва да продължа да патрулирам – каза той.
– Значи единственото занятие, на което трябва да отидеш, е първият час?
– Да, както заповяда Неферет – каза той.
Помислих си, че звучи странно. Не точно тъжно, но някак примирено и все пак малко неловко.
– Добре, добре. Ще се видим утре в първия час.- Не бях сигурна какво друго да кажа. Той кимна. Обърнахме се един от друг и започнахме да вървим по различни пътища, но нещо за първия час ме дърпаше за ума и не ме оставяше на мира. Спрях и го извиках.- Аурокс, почакай.- Изглеждайки любопитен, той се върна да ме посрещне до счупения клон.- Уф, този въпрос, който записа днес, истински ли беше?
– Истински ли?
– Да, като например, наистина ли не знаеш какво си?- Попитах.
Той се поколеба, което ми се стори дълго, преди да ми отговори. Видях, че мисли и може би претегля какво трябва и какво не трябва да ми каже. Готвех се да кажа нещо клиширано (и невярно) като: „Не се притеснявай – няма да кажа на никого“, когато той най-накрая заговори.
– Аз знам какъв трябва да бъда. Но не знам дали това е всичко, което наистина съм.- Очите ни се срещнаха и този път ясно видях тъга в тях.
– Надявам се Танатос да ти помогне да намериш отговорите си.
– Както и аз – каза той. После ме изненада, като добави:- Ти нямаш зъл дух, Зоуи.
– Е, аз не съм най-милото момиче на света, но се опитвам да не бъда злобна – казах аз.
Той кимна, сякаш казаното от мен имаше смисъл за него.
– Добре, ама сега наистина трябва да ходя. Успех с останалата част от патрула ти.
– Внимавай, когато минаваш под дърветата – каза той, след което се отдалечи.
Погледнах към дървото. Вятърът от див и луд се беше превърнал в лек и едва забележим. Старият дъб изглеждаше силен и стабилен и напълно несломим. Докато вървях обратно към шестия час, си мислех колко измамна може да бъде външността.
Назад към част 31 Напред към част 33
