Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-36

Неферет

„Как върви преследването на хаоса, безсърдечна моя?“ Дълбокият глас на белия бик отекна в съзнанието ѝ.
Неферет се завъртя почти в пълен кръг, преди да зърне светлинната му, магическа козина, масивните му рога, копитата му. Той се приближаваше към нея иззад гробницата, над която с наведена глава гледаше статуята на младо момче ангел. Времето беше смалило едната му каменна ръка и Неферет си помисли, че статуята създава впечатление, че ангелът е дал част от себе си в жертва, може би на белия бик.
Тази мисъл накара Неферет да пламне от ревност.
Тя тръгна да посрещне бика си, като се движеше бавно, вяло. Неферет знаеше, че е красива, но въпреки това се чувстваше принудена да черпи сила от околните сенки, за да се усъвършенства. Дългата ѝ гъста коса блестеше, подобно на течната коприна на черната ѝ рокля. Беше я избрала, защото й напомняше за Тъмнината – напомняше и за нейния бик.
Неферет спря пред него и грациозно падна на колене.
– Преследването на хаоса върви добре, милорд.
– Значи аз съм твоят господар? Колко интересно.
Неферет наклони глава назад и се усмихна съблазнително на масивния бог.
– Предпочиташ ли да те наричам моя съпруга? Ах, назоваването на едно нещо. В него има сила.
– Има, наистина.- Неферет вдигна ръка и докосна един от дебелите му рогове. Той заблестя като опал.
– Одобрявам твоето име за съда. Аурокс, по името на великите и могъщи бикове от древността. Има нещо подходящо и правилно в това име.
– Радвам се, че го одобрявате, милорд – каза тя, като се замисли, че все още не е казал дали може или не може да го нарича консулт.
– И как ви служи той, това създание, създадено чрез една несъвършена жертва?
– Той ми служи добре. Не виждам никакво несъвършенство, когато го гледам, а само милостив дар от теб.
– Ще си спомниш обаче, че те предупредих, нали? Съдът може да се пропука.
– Самият съд е маловажен – каза пренебрежително Неферет.- Той е просто средство за постигане на целта.- Тя се изправи и се приближи до него.- Не е нужно да губим ценни моменти в разговори за Аурокс. Той ще ми служи и то добре – или ще престане да съществува.
– Отхвърляш даровете ми толкова лесно?
– О, не, милорд!- Увери го тя.- Аз просто ви слушам и чувам вашето предупреждение. Не можем ли да говорим за нещо по-приятно от празен съд?
– Споменахте Консорт. Това ме подсети за нещо, което бих искал да ти покажа – нещо, което може би ще ти се стори интересно.
– Аз съм на вашата команда, господарю.- Неферет направи реверанс.
Огромното въплъщение на Мрака коленичи, предлагайки гърба си пред нея.
– Ела, безсърдечна моя.
Неферет се качи върху него. Козината му беше леденостудена, студена и непроницаема. Той я понесе в нощта, плъзгайки се нечовешки бързо през сенките, управлявайки нощните течения, използвайки скритите, ужасни неща, които винаги, винаги изпълняваха заповедите му, докато накрая спря в най-гъстите сенки под древните, зимни голи дървета на един хребет югозападно от Тулса.
– Къде сме?- Неферет се разтрепери, докато се притискаше към него.
– Тихо, безсърдечна моя. Наблюдавай безшумно. Наблюдавай. Слушай.
Неферет гледаше, слушаше и много скоро от една от трите дървени бараки, които се намираха на върха на хребета пред нея, излезе висок, мускулест мъж, каквото тя смяташе, че е. Той отиде до ръба на хребета и седна върху огромен плосък пясъчник.
Едва след като седна, тя видя крилата му.
„Калона!“ Помисли си за името му, не го изрече, но бикът ѝ отговори.
„Да, това е твоят стар Съпруг, Калона. Нека се приближим. Да наблюдаваме.“
Нощта около тях пулсираше и се преобразяваше, прикривайки зловещо бика и Неферет, така че изглеждаше, че те са само част от тъканта на сенките и ленивата мъгла, която внезапно бе започнала да се разстила над хребета.
Неферет затаи дъх, докато бикът безшумно и невидимо се приближаваше към Калона, толкова близо, че тя успя да види през широкото му рамо и разбра, че държи мобилен телефон. Той започна да докосва екрана и Неферет видя как той светна. Крилатият безсмъртен се поколеба, а пръстът му нерешително увисна.
„Знаеш ли какво виждаш?“
Неферет се вгледа в Калона. Раменете му се смъкнаха. Той потърка челото си. Наведе глава като в знак на поражение и накрая, неохотно, постави телефона внимателно на скалата до себе си.
„Не, помисли си Неферет. Не знам какво виждам.“
„Калона, падналият Воин на Никс, копнее за някого, който отсъства от него. Някой, с когото той няма смелостта да се свърже.“
„Мен?“
Тя не можеше да спре мисълта си.
Безочливият смях на бика се носеше в съзнанието ѝ.
„Не, безсърдечна моя. Твоят стар съпруг копнее за компанията на сина си.“
„Репхайм! Гневът на Неферет започна да се надига. Той копнее за това момче?“
„Да, копнее, макар че все още не е изразил това чувство с думи. Знаеш ли какво означава това?“
Неферет се замисли, преди да проговори. Тя отхвърли ревността, завистта и всички атрибути на смъртната любов. Тогава, и само тогава, тя наистина разбра.
„Да. Това означава, че Калона има много голяма слабост.“
„Наистина е така.“
Започнаха да се отдалечават от хребета, като се плъзгаха от сянка на сянка, яздейки нощта. Неферет погали шията на бика, помисли си за новите възможности и се усмихна.

Назад към част 35                                                          Напред към част 37

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *