Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-37

Репхайм

– Трябва да поговорим за видението на Афродита – каза Стиви Рей.
Репхайм взе една от къдриците ѝ и я завъртя около пръста си. Когато я улови напълно, той я дръпна игриво.
– Ти говориш. Аз ще докосвам косата ти.
Тя се усмихна, но нежно отблъсна ръката му.
– Репхайм, спри. Бъди сериозен. Видението на Афродита е страшно.
– Не ми ли каза, че Афродита е предсказала смъртта на Зоуи? Два пъти. Както и тази на баба ѝ? Всеки път предсказването на тези смърти правеше възможно те да бъдат предотвратени.- Репхайм я погали по бузата и я целуна нежно, преди да каже:- Ще използваме това видение, за да предотвратим и моята смърт.
– ОК. Това ми звучи добре.- Тя потупа ръката му на бузата и.- Но трябва да сме наясно с нещо. Драконът е някакъв ключ, така че наистина трябва да стоиш далеч от него.
– Да. Знам.- Той погали главата ѝ отстрани, обичайки мекотата на косата ѝ, и остави пръстите си да се спуснат бавно по шията и рамото ѝ.
– Репхайм, моля те, послушай ме.- Стиви Рей взе лицето му между ръцете си и го накара да спре да докосва косата и кожата ѝ.
– Слушам те.- Неохотно той съсредоточи вниманието си върху думите ѝ.
– Мислех си, че може би съм сгрешила. Може би наистина трябва да останеш тук и да не ходиш на училище, и със сигурност да не ходиш на какъвто и да е ритуал, който правим във фермата на бабата на Зи, или поне трябва да стоиш настрана, докато не разберем повече подробности за видението на Афродита.
Репхайм свали ръцете ѝ от лицето си и ги задържа в своите.
– Стиви Рей, ако сега започна да се крия, кога ще свърши това?
– Не знам, но знам, че ще бъдеш жив.
– Има и по-лоши неща от смъртта. Да си в капана на страха си от нея е едно от тези неща.- Той се усмихна.- Всъщност намирам цялото това нещо за любопитно положително. Видението означава, че съм истински човек.
– Какво, по дяволите, имаш предвид? Разбира се, че си човек.
– Изглеждам като човек, или поне е така, докато слънцето не изгрее. Това, че съм смъртен, ме прави наистина такъв, какъвто изглеждам.
– Но не те ли натъжава това, че безсмъртната ти кръв е изчезнала?
– Не, то ме прави малко по-нормален.
Яркосините очи на Стиви Рей се разшириха.
– Знаеш ли какво друго те прави? Това, че вече не си част от кръвта на Калона.- Репхайм се опита да разбере отричането на Стиви Рей от баща му. Наистина искаше, но не можеше да се справи с отбранителното, почти гневно чувство, което го обзе, когато тя се опита да го отблъсне от крилатия безсмъртен.
– Вярваш ли, че е нужно нещо повече от кръв, за да станеш баща?- Той заговори бавно, опитвайки се да осмисли чувствата си и да открие истината под тях.
– Да, абсолютно – каза тя.
– Тогава е логично, че липсата на кръв също не води автоматично до липса на баща.- Преди тя да успее да опровергае думите му, той продължи:- Калона е безсмъртен, но аз бях до него достатъчно дълго, за да видя човечност в това безсмъртие.
– Репхайм, не искам да спорим за баща ти. Знам, че си мислиш, че го мразя, но това не е така. Мразя това, че те наранява.
– Разбирам това.- Той я придърпа в прегръдките си и я целуна по върха на главата, вдишвайки сладкия, познат аромат на момиче, шампоан и сапун.- Но трябва да ме оставиш да намеря собствения си път в това. Той е моят баща. Нищо няма да промени това.
– Добре, ще се опитам да се откажа от речите за това, че трябва да стоиш далеч от Калона, но искам да ми обещаеш, че ще помислиш за това да стоиш далеч от Дракона… поне за малко.
– Това е лесно да се обещае. Вече се опитвам да избягвам Майстора на меча, защото знам, че погледът ми му причинява болка, но няма да се крия. Не мога да се скрия от Дракона повече, отколкото мога да се скрия от баща си.
Тя се отдръпна и го погледна.
– Ние сме заедно в това, нали?
Той срещна погледа ѝ.
– Ние сме. Винаги.
– Добре. Нека останем заедно, дори да е опасно. Аз ще те защитя – каза тя.
– И аз ще те защитя – съгласи се той. Тогава Репхайм я целуна, дълго и бавно. Той я задържа близо до себе си още няколко мига, оставяйки аромата и сладостта ѝ да го обгърнат.
– Трябва ли да тръгваш?- Заговори тя с лице, заровено в гърдите му.
– Знаеш, че трябва.
– Ще престана да те моля да отида там с теб, защото знам, че не искаш, но искам да знаеш, че ако някога промениш решението си, ще бъда с теб до самия край. Защото дори когато си птица, ти си моята птица.- Това го накара да се засмее.
– Никога не съм мислил така, но аз съм твоята птица, а твоята птица има нужда да излезе в утринното небе и да разпери криле.
– Добре хайде.- Хареса му, че тя първа го пусна и му се усмихна ентусиазирано, макар и не съвсем правдоподобно.- Ще бъда тук, когато долетиш във вкъщи.
– Добре, защото аз винаги ще летя до вкъщи при теб.- Той я целуна бързо, навлече ризата си и излезе от стаята им. Радваше се, че си е тръгнал, преди кожата му да започне да щипе. Мразеше паническото чувство, което му даваше да тича през тунелите, копнеейки все по-силно за надземния свят и примамливото небе.
Малко след последното кръстовище на тунелите преди изхода от мазето той видя нещо да се движи в сенките и автоматично зае отбранителна позиция.
– Ей, спокойно. Това съм само аз.
Той наистина се отпусна, когато разпозна гласа на Шоуни, последван отблизо от самото момиче, което излезе от дясното разклонение на тунела. Изглеждаше разчорлена и носеше голяма пластмасова кутия.
– Здравей, Шоуни – каза той.- Добре ли си?
– Да, предполагам. Имам още един товар с мои вещи, които трябва да пренеса от стаята на Ерин до новото ми място там долу.- Тя посочи с палец зад себе си към тъмнината.- И, да, знам, че ще трябва да закачам светлини.
– Имаш нужда от светлина?
Тя се усмихна, вдигна ръка с плоска длан, духна върху нея и се появи малко пламъче, което затанцува весело.
– Е, не съвсем, но всеки, който иска да дойде на гости, вероятно иска.
– Ще ти помогна да го направиш утре, ако искаш – чу се да казва и изведнъж му се прииска да не го беше правил. Ами ако тя е като повечето от другите новаци и наистина не иска да има много общо с него?
Нямаше нужда да се притеснява. Шоуни не го отхвърли. Всъщност усмивката ѝ стана още по-голяма.
– Това би било страхотно. Щях да се опитам да сложа някои, когато донеса последния товар неща, но преместването е гадно, а единственото, което наистина искам, е да се свия на много удобното си ново легло и да изгледам отново последния епизод на „Игра на тронове“ на iPad-а си. Наистина харесвам малко Денерис.
– Стиви Рей и аз също го гледаме. Знаеш, че в него има гарвани.
– Да, и дракони, и мъртви неща, и едно готино джудже, което би трябвало да е все едно какво е и е лудо, но в добрия смисъл на думата.- Тя прехапа устни и изглеждаше така, сякаш се опитваше да реши дали да каже нещо повече, така че Репхайм просто стоеше там и чакаше, дори когато кожата му започна да изтръпва. Накрая Шоуни каза с много тих глас:- Ерин никога не го е харесвала. Казваше, че е прекалено „Тъмници и Дракони“, и аз се съгласявах с нея на глас, но се промъквах и го гледах, докато тя спеше.
Репхайм не беше сигурен как да отговори на това. Той не разбираше защо двете момичета трябваше да се държат така, сякаш са един човек, затова му беше трудно да разбере и защо сега и двете, по свой начин, изглеждаха толкова разстроени и изгубени.
– Може би, би могла да го гледаш със Стиви Рей и мен, когато започне новият сезон?- Предложи той.
– Ще направи ли Стиви Рей пуканки с масло? Тя правеше страхотни пуканки с масло.
– Все още ги прави, така че да, сигурен съм, че тя ще направи пуканките. С масло.
– Ооо, вкусно. Съгласна съм. И благодаря, Репхайм.
– Няма за какво. Трябва да тръгвам сега. . . – прекъсна той, като започна да се отдалечава от нея към изхода на мазето към горния етаж.
– Хей, чух за видението на Афродита. Искам само да кажа, че се надявам да не умреш.
– И аз се надявам да не умра.- Той направи пауза, след което добави:- Ако нещо се случи с мен, би ли се обадила на телефона, който си дала на баща ми, и да му кажеш?
– Да, разбира се. Но на теб няма да ти се случи нищо. Надявам се. И освен това не е нужно да се умъртвяваш – можеш да звъниш на този телефон, когато пожелаеш, знаеш, просто да поговориш с него.
Репхайм осъзна, че никога не се е сетил за нещо толкова просто, толкова делнично, толкова нормално – просто да се обади на баща си.
– Ще го направя. Скоро – каза той и го каза сериозно.- Ще се видим след залез слънце.
– Ще се видим – обади се тя.
Тогава Репхайм наистина трябваше да побърза през последната част на тунела и да се втурне по желязната стълба и през мазето, но нямаше нищо против. Последната му мисъл, преди гарванът и небето да надделеят над човешкия му ум, беше, че се радва, че Шоуни и Ерин са престанали да бъдат един човек, защото Шоуни, сама по себе си, беше хубаво момиче. И заедно с Деймиън и може би дори Зоуи, те може би бяха първите истински приятели, които някога бе имал…

Назад към част 36                                                             Напред към част 38

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *