Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-38

Калона

Имаше нещо в нощта, което не му даваше покой. Синовете му бяха заспали, на топло и в безопасност, и се бяха сгушили в колибите на тримата ловци. Той също трябваше да спи. Вместо това се озова на хребета, седнал на един огромен плосък камък, и се замисли.
iPhone-ът беше в ръката му. Размишляваше за съвременния свят и за странните магии, които беше развил. Не можеше да реши дали го харесва повече от древния свят. Със сигурност беше по-удобен. Със сигурност беше по-сложен. Но по-добре? Калона беше склонен да вярва, че не е така.
Той погледна телефона. Новачката му го беше дала, за да може да се свърже с Репхайм, но момчето не беше включено в контактите. Глупаво, безполезно нещо, помисли си той. А после, като се замисли, осъзна, че Стиви Рей е в списъка с контакти. Свържеше ли се с Червената щеше да се свърже и със сина му.
Той не искаше да говори с Червената. Тя беше в основата на проблемите му. Ако тя не се беше намесила, Репхайм щеше да е тук, до него, както си е редът на нещата.
Или пък Репхайм щеше да е мъртъв, след като бе изгубил кръвта си, сломен и сам в онази ужасна нощ. И дали това нямаше да е по-добър, по-подходящ край за сина ми, отколкото да бъде окован в оковите на млада вампирка и нейната безпощадна богиня?
Мислите едва се бяха оформили в главата му, когато Калона съжали за тях.
Не, нямаше да е по-добре, ако Репхайм беше умрял.
А Никс не беше безпощадна. Тя беше простила на сина му. Само на него отказваше да прости.
Калона заговори към небесата:
– Иронично е, че като направи добрина на сина ми, ти ми стори зло. Отне ми последното същество на този свят, което ме обичаше истински.- Гласът му бързо се изгуби в нощта и той остана напълно сам. Богиньо, беше му омръзнало да бъде сам!
Липсваше му компанията на Репхайм.
Раменете на Калона се свиха.
Тогава той усети присъствието на Мрака. То беше едва доловимо и добре прикрито, но Калона познаваше Мрака твърде дълго, както в битките срещу него, така и в тези до него, за да се заблуди.
Калона остави телефона настрани от себе си и изработи безстрастна, неутрална маска. Той нямаше представа защо белият бик се криеше в ноща, но знаеше, че присъствието му предвещава големи неприятности и изпитания за този свят, а може би и за него.
Той разбираше нещо, което Неферет беше твърде опиянена от властта, за да осъзнае: въплъщението на Мрака никога не можеше да бъде истински съюзник. Белият бик имаше само една цел: да унищожи и погълне черния бик. Той би използвал всичко или всеки, за да постигне целта си, както би унищожил всичко или всеки, който се изпречи на пътя му.
Ако Неферет е вярвала, че е негова съмишленичка, е била напълно, напълно заблудена. Белият бик на Мрака нямаше Консулти – той имаше завоевания.
Присъствието се разсея и Калона въздъхна с облекчение. После се изправи и се замисли. Неферет? Усетих ли и нейното присъствие?
Той погледна надолу към айфона. Колко време го бяха наблюдавали? Какво бяха чули? Какво са знаели?
Беше ли Репхайм в опасност?
Калона се изправи на крака и се изстреля в небето. Мощните му криле се блъскаха в нощта, докато той бързо и безшумно се носеше по въздушните течения, насочвайки се на изток в мрака преди зазоряване.
Стигна до депото миг преди изгрев слънце и се приземи на мочурливата земя край железопътните релси, далеч от високия параден вход, за който Шоуни вече му беше обяснил, че не се използва. Калона се разхождаше, взираше се в старата метална решетка и мълчаливо проклинаше факта, че е оставил проклетия телефон на скалата, когато ръждясалата решетка беше избутана настрани и синът му излезе от сградата.
Калона започна да се приближава към него, безкрайно облекчен, че момчето е цяло и здраво, когато устата на сина му се отвори и той изкрещя – ужасен звук, който се чуваше. След това видя как тялото на Репхайм се размърда, изпищя, морфира и от кожата на момчето изскочи гарван!
Движейки се само по инстинкт, Калона се издигна в небето, следвайки гарвана. Безсмъртният се задържаше високо над любопитните очи на града, макар че всъщност гарванът прекарваше много малко време в града. Вместо това той летеше на запад и малко на юг, следвайки по страховит начин същия път, по който бе поел Калона. Не след дълго гарванът се озова на хребета, кацнал на един стар дъб, чиито клони се разстилаха като защитен гигант около ловните места. Там гарванът Репхайм остана, хранеше се само от време на време, понякога се изкачваше в небето, но винаги, винаги кръжеше обратно към хребета.
С наближаването на залеза птицата отлетя. Този път не кръжеше, а вместо това се обърна на изток и полетя директно към Тулса. Калона го последва и когато слънцето се спусна под хоризонта, гарванът кацна точно пред входа на мазето на депото. Птицата нададе вик, който се превърна във вик на агония, и тогава Репхайм беше гол, дишаше тежко и беше на колене.
Калона се отдръпна в сянката и наблюдаваше как синът му се облича, а после звукът от преместване на метална решетка накара и двамата да погледнат.
– Ти се върна! Да!- Червената се хвърли в прегръдките на сина ми. Той я хвана и я придърпа към себе си, като се смееше и я целуваше. Ръка за ръка двамата изчезнаха в мазето на сградата.
Калона, внезапно отслабнал в коленете и чувстващ се невъобразимо стар, седна на ръждясалите железопътни релси и заговори на глас на нощта и на богинята, която беше нейно олицетворение.
– Ти му прости, но все още го караш да страда като звяр. Защо? Защо той плаща за моите прегрешения? Проклета да си, Никс. Проклета да си.

Назад към част 37                                                              Напред към част 39

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *