Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-43

Аурокс

Аурокс напусна бързо кампуса на Дома на нощта, като се увери, че е изпреварил училищния автобус. По човешките стандарти беше много късно и пътищата бяха почти празни. Той се зарадва на указанията на гласа в автомобила си. Радваше се, че има време да шофира и да мисли, без да се притеснява, че ще бъде разкрит, следвайки твърде усърдния Дарий.
Неферет бе наредила да осуети предстоящия ритуал и смъртното заклинание, което Танатос възнамеряваше да направи, макар да бе уточнила, че при това не бива да убива никоя от жриците. Аурокс не се изненада, че той беше благодарен за тази малка уговорка. За миг, докато Неферет му казваше заповедите си, той беше повярвал, че тя ще му възложи да убие Зоуи. Мисълта го бе накарала да се почувства зле, макар че според жрицата той нямаше способността да чувства нищо. Той беше съд. Емоциите на другите подхранваха силата му, но веднъж използвани, чувствата трябваше да се разсеят.
Тогава защо от момента, в който остана насаме със Зоуи, когато тя плачеше за смъртта на майка си, все още изпитваше тъга, дълбоко, належащо отчаяние, вина, а напоследък и нещо друго, нещо ново? Аурокс чувстваше самота.
Почти чуваше подигравателния смях на жрицата.
– Да, чувствам!- Изкрещя той и гласът му отекна в ускоряващото се превозно средство, сякаш беше сам в пещера – винаги сам.- Чувствам, въпреки че жрицата казва, че не чувствам.- Той удари юмрук в таблото, без да обръща внимание, че кокалчетата му се разцепиха и кожата се вдлъбна.- Чувствам нейната тъга. Усещам страха ѝ. Чувствам самотата ѝ. Защо? Защо Зоуи Редбърд ме кара да чувствам?
„Всеки от нас решава какъв е чрез житейските избори, които прави.- Гласът на Танатос сякаш беше с него в колата.- Действията ни ни определят и ще продължават да ни определят дори и след смъртта.“
– Създаден съм, за да служа на Неферет.- Възможно ли е Танатос да е прав, дори за същество като него?
Още от думите на върховната жрица дойдоха при него, сякаш отговаряйки на въпроса му.
„Бъдещето не трябва да се диктува от миналото.“
Гласът в колата проговори и разсея мъдростта на Танатос. Той му каза да завие надясно и след половин миля щеше да стигне до местоназначението си.
Аурокс направи завоя, но след това насочи колата през канавката и не я спря, докато не се увери, че е паркирана далеч от преминаващите фарове и любопитни очи. Излезе от колата и движейки се безшумно и бързо, той паралелно пое по китната чакълена алея, която водеше към скромна къща.
Аурокс спря, преди да стигне до къщата, и то не само защото трябваше да използва прикритието на малката овощна градина в съседство с къщата и голямото лавандулово поле, което я обрамчваше. Той спря заради гледката на обгорения кръг в билките за зимен сън. Той познаваше това изгаряне. Не от огъня беше овъглена земята и унищожена лавандулата. Беше от студено изгаряне – студено унищожително.
Мракът е бил тук. каза си Аурокс. И тогава разбра. Неферет и белият бик са извършили това дело. Те са убили майката на Зоуи.
Тогава нещо в него се изплъзна, сякаш колелото, което беше заседнало, борейки се в тинята и калта, най-накрая се беше освободило. Краката на Аурокс отслабнаха и той седна тежко с гръб, облегнат на грубата кора на едно от дърветата, и чакаше… наблюдаваше… но не правеше нищо.

***

Дракон

Търсенето на домашния адрес на Зоуи беше бързо и лесно. Фермата на баба ѝ се намираше само на около час път. Той изчака, докато училищният автобус напусне кампуса, и го последва бавно, като се увери, че винаги бдителният Дарий не го е забелязал в огледалото за обратно виждане. Дракон нямаше нужда да стои близо до автобуса. Той знаеше къде отива. Знаеше какво трябва да направи.
Дългът беше всичко.
Задачата му беше да опази училището и учениците му.
Драконът защитаваше своите.
Това беше всичко, което му беше останало – драконът.
– Смъртта ти ме сломи Драконът е всичко, което ми остана да бъда.
Собствените му думи го дразнеха.
– Казвах ти истината!- Изкрещя той в празнотата.- Анастасия, ти си отиде. Не ми остана нищо друго освен дракона и дълга ми.
„Ако ти не си моята половинка, добра и вярна, как ще те намеря отново?“
Отговорът на Анастасия сякаш се носеше около него, носейки със себе си плодородния аромат на земята, граничеща с могъщата река Мисисипи, и топлата четка на влажния, летен бриз, където слънчогледите кимаха с тежките си глави сякаш в знак на одобрение.
– Не!- Изкрещя той, разсейвайки спомена.- Всичко това е изчезнало. Няма те. Нищо не ми е останало. Не аз направих този избор, направи го твоята богиня, когато позволи да ми те отнемат, защото през всичките тези години бях милостив.- Той поклати глава.- Няма да направя същата грешка отново. Пренебрегвайки празнотата в себе си, Дракон Ланкфорд потегли напред.

Назад към част 42                                                Напред към част 44

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!