Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 14

Глава 12

Малко след закуската се сблъсках с Марси на предната веранда. Тя излизаше през вратата и говореше по мобилния си телефон, а аз се връщах вътре, за да я потърся.
– Твоята Тойота блокира колата ми – казах аз.
Тя вдигна пръст, с което ми даде знак да изчакам. Грабнах мобилния ѝ телефон, прекратих разговора и повторих още по-раздразнено.
– Блокираш колата ми.
– Не се надувай. И не ме вбесявай. Ако още веднъж докоснеш мобилния ми телефон, ще се изпикая в яденето ти.
– Това е отвратително.
– Това на телефона беше Скот. Той няма репетиция днес и иска да помогне за преместването на кутиите.
Чудесно. Можех да очаквам с нетърпение да споря за това с Ви, която нямаше да ми повярва, когато кажех: „Опитах. “
– Колкото и да ми се иска да седя тук и да си побъбрим, имам час. Така че…- Направих драматичен жест към колата на Марси, който беше на една педя разстояние от Фолксвагена.
– Знаеш ли, ако имаш нужда от извинителна бележка за отсъствие, имам няколко допълнителни. Работя във фронт-офиса и от време на време те попадат в чантата ми.
– Защо си мислиш, че ще ми трябва извинителна бележка за отсъствие?
– От канцеларията за присъствие оставиха съобщение на телефона ти – заяви Марси, явно не впечатлена от привидната ми невинност.- Ти си пропуснала час, нали?- Всъщност това не беше въпрос.
– Добре, така че може би се нуждая от извинено отсъствие от медицинската сестра – признах аз.
Марси ме погледна покровителствено.
– Използва ли старото извинение „имам главоболие“? Или може би класическото: ПМС. И за какво си напуснала училище?
– Не е твоя работа. Мога ли да получа извинителна бележка или не?
Тя отвори чантата си, поразрови се и извади розово листче с логото на училището. Доколкото можех да преценя, то не беше репродукция.
– Вземи го – каза тя.
Поколебах се.
– Това едно от онези неща, които ще се върнат, за да ме преследват ли е?
– Боже, боже, не сме ли подозрителни.
– Ако изглежда прекалено хубаво, за да е истина…
– Вземи вече бележката – каза тя и я размаха пред лицето ми.
Имах лошото усещане, че това е услуга с обвързване.
– След десет дни ще ти трябва ли нещо в замяна?- Натиснах я.
– Може би не след десет дни…
Вдигнах ръка.
– Тогава забрави.
– Само се шегувам! Да. Не си никак забавна. Ето я истината. Опитвах се да бъда мила.
– Марси, ти не знаеш как да бъдеш мила.
– Считай, че това е искрен опит – каза тя и зашлеви розовия лист в дланта ми.- Вземи го, а аз ще преместя колата си.
Прибрах бележката в джоба си и казах:
– Докато все още си говорим, имам един въпрос. Баща ти е бил приятел с човек на име Блейкли и аз трябва да го намеря. Името му говори ли ти нещо?
Лицето ѝ беше като маска. Трудно беше да се каже дали е реагирала.
– Зависи. Ще ми кажеш ли защо трябва да го намериш?
– Имам няколко въпроса към него.
– Какви въпроси?
– Предпочитам да не споделям.
– Тогава и аз не бих искала.
Преглътнах няколко нелицеприятни коментара и опитах отново.
– Бих искал да ти кажа, Марси, наистина бих искал, но има някои неща, които е по-добре да не знаеш.
– Това винаги ми го е казвал и баща ми. Мисля, че тогава той лъжеше, а сега лъжеш ти. Ако искаш да ти помогна да откриеш Блейкли, искам пълно разкриване на информацията.
– Откъде да знам, че изобщо имаш нещо за Блейкли?- Протестирах. Марси умееше добре да играе игри и не бих предположила, че точно сега тя ще блъфира.
– Баща ми ме заведе веднъж в дома на Блейкли.
Скочих върху информацията.
– Знаеш ли адреса? Би ли могла да ме заведеш да намериш пътя до там?
– Блейкли вече не живее там. По онова време се развеждаше и баща ми временно го настани в един апартамент. Но видях някакви снимки на камината. Блейкли има малко братче. Познаваш го, защото ходи на училище с нас. Алекс Блейкли.
– Футболистът?
– Звездата в отбора.
Бях зашеметена. Това означаваше ли, че и Алекс е нефилим?
– Близки ли са Блейкли и брат му?
– Блейкли се хвалеше с Алекс през цялото време, докато бях там. Което беше глупаво, защото футболният ни отбор е гаден. Блейкли каза, че той никога не е пропускал мач.
Блейкли имаше брат. А брат му беше звездата на Колдуотър Хай.
– Кога е следващият футболен мач?- попитах Марси, като се опитвах да сдържа вълнението си.
– Петък, ясно. Мачовете винаги са в петък.
– У дома или навън?
– У дома.
Домашен мач! Предполага се, че Блейкли е работил денонощно, разработвайки прототипи – още по-голяма причина да иска да напусне лабораторията си за няколко часа и да прави нещо, което наистина му харесва. Имаше вероятност този петък вечер да излезе на повърхността за няколко часа, за да гледа как малкият му брат играе футбол. Тъй като Блейкли беше разведен, Алекс можеше да е единственото семейство, което му беше останало. Да успее да отиде на мача на Алекс щеше да е важно за него.
– Мислиш ли, че Блейкли ще дойде на мача – каза Марси.
– Би било много полезно, ако дойде.
– Това е частта, в която ще ми кажеш какво ще го попиташ.
Срещнах очите на Марси и я излъгах направо.
– Искам да знам дали той има представа кой е убил баща ни.
Марси почти се стресна, но се улови в последния момент. Очите ѝ се взираха напред, без да мигат, не издавайки нищо за мислите ѝ.
– Искам да бъда там, когато го попиташ.
– Разбира се – излъгах отново.- Няма проблем.
Гледах как Марси се връща по алеята. Веднага щом разчисти бордюра, пъхнах ключа в запалването на фолксвагена. Шест опита по-късно, той все още не беше запалил. Отхвърлих нетърпението си; нищо не можеше да развали настроението ми, дори Фолксвагенът. Току-що бях открила следата, от която толкова много се нуждаех.
След училище заминах за Пач. Постъпих разумно по отношение на безопасността и обиколих квартала няколко пъти, преди да паркирам на прясно асфалтирания паркинг с изключително широки паркоместа. Не ми харесваше усещането, че постоянно трябва да си пазя гърба, но още по-малко ми харесваха изненадващите посещения на недружелюбни нефилими и коварни архангели. И доколкото външният свят знаеше, аз и Пач бяхме скъсали. С помощта на ключа си влязох вътре.
– Здравей?- Извиках. Мястото се усещаше празно. Възглавниците на дивана не бяха вдлъбнати от скорошно сядане, а дистанционното на телевизора не беше мръднало от вчера. Не че можех да си представя Пач да седи и да гледа ESPN цял следобед. Ако трябваше да гадая, той сигурно щеше да тича насам натам, като прекарва деня в опити да открие истинския изнудвач на Пепър или да проследи Каубойската шапка.
Влязох по-навътре в градската къща. Половин баня вдясно, резервна спалня вляво, главна спалня отзад. Леговището на Пач.
Леглото му имаше тъмносиня завивка с подходящи тъмносини чаршафи и декоративни възглавници, които също не изглеждаха докоснати. Отворих щорите и попих спиращата дъха панорамна гледка към залива Каско и остров Пийкс под облачното небе. Ако Марси ми се стори прекалено дразнеща, винаги мога да се преместя при Пач. Майка ми щеше да се зарадва на това.
Изпратих съобщение на Пач.
Познай къде съм?
Не е нужно да гадая. Носиш устройството за проследяване – отговори той.
Погледнах надолу. Разбира се, днес бях облякла дънковото яке.
Дай ми 20 минути и ще бъда там – написа Пач. В коя стая конкретно си?
В спалнята ти.
Нека ги направим десет минути.
Усмихнах се и прибрах мобилния телефон в чантата си. След това се свлякох обратно на кралското легло. Матракът беше мек, но не прекалено мек. Представих си как Пач лежи тук, прострян на същото това легло, облечен кой знае в какво. Боксерки? Пижама? Изобщо нищо? Разполагах със средствата и метода да разбера, но да тръгна по този път не ми се струваше най-безопасният вариант. Не и когато правех всичко по силите си, за да запазя връзката си с Пач възможно най-неусложнена. Трябваше животът ни да се успокои, преди да разбера кога и дали искам да направя следващата голяма крачка…
Десет минути по-късно Пач влезе и ме намери да сърфирам по каналите на дивана. Изключих телевизора.
– Сменила си стаите – каза той.
– Така е по-безопасно.
– Толкова ли съм страшен?
– Не, но последствията може да са такива.- С кого се шегувах? Да, Пач беше толкова страшен. Над метър и осемдесет и два, той беше въплъщение на мъжкото физическо съвършенство. Аз имах стройна, добре пропорционална фигура и знаех, че съм привлекателна, но не бях супербогиня. Не страдах от ниско самочувствие, но бях податлива на сплашване, много ви благодаря.
– Чух за Чешван – казах аз.- Чух, че е било малко антиклиматично.
– Не вярвай на всичко, което чуваш. Нещата там все още са доста напрегнати.
– Имаш ли представа какво чакат падналите ангели?
– Кой иска да знае?
Преборих се с желанието да извъртя очи.
– Аз не шпионирам за Данте.
– Радвам се да го чуя.- Тонът на Пач беше внимателно неангажиращ.
Въздъхнах, мразех това напрежение между нас.
– В случай че се чудиш, аз направих своя избор. Аз съм твоя – казах тихо.- Всичко е твое.
Пач хвърли ключовете си в чинията.
– Но?
– Но тази сутрин в общи линии казах на Данте същото. Мислех за това, което ти каза – че трябва да намерим Блейкли и да изкореним дяволската магия. Реших, че Данте вероятно е най-добрият ми шанс да се доближа до Блейкли, така че някак си … – Беше трудно да го кажа на глас и да не се почувствам като пълна мръсница.
– Ти го манипулираш.
– Звучи ужасно, когато го казваш по този начин, но да. Предполагам, че точно това правя.- Излизането наяве не ме накара да се почувствам по-добре. С Данте невинаги се разбирахме за нещата, но и той не заслужаваше да бъде манипулиран.
– Той все още ли се преструва, че се среща с теб?- Тонът на Пач се поохлади донякъде.
– Ако трябва да гадая, от няколко дни насам той подхвърля семена за връзката ни. Така или иначе, това е измама и той знае това по-добре от всеки друг.
Пач седна до мен. За разлика от обикновено, той не преплете пръстите си през моите.
Опитах се това да не ме притеснява, но в гърлото ми заседна буца.
– Чешван?- Попитах отново.
– Знам толкова, колкото и ти. На падналите ангели ясно съм казал, че не искам да имам нищо общо с тази война. Те се възмущават от мен и притихват, когато съм наблизо. Скоро няма да бъда най-добрият източник на информация за дейността на падналите ангели.- Той наклони главата си назад, за да се възползва от облегалката за глава на дивана, и закри лицето с шапката си. Полуочаквах да започне да хърка, изглеждаше толкова уморен.
– Дълъг ден?- Попитах го.
Той измърмори в знак на съгласие.
– Проследих няколко следи на Пепър с надеждата да хвърля светлина върху самоличността на изнудвача му, но в крайна сметка се върнах в изходна позиция. Мога да се справя с много неща, но един непродуктивен ден не е едно от тях.
– Това го казва човекът, който постоянно се опитва да ме убеди да прекарам деня в леглото с него – подиграх се аз, надявайки се да разведря настроението.
– Ангелче, това би бил много продуктивен ден.- Думите му бяха закачливи, но тонът му звучеше по-скоро изморен.
– Има ли вероятност Дабрия да е изнудвачът?- Попитах.- Онази вечер в „Чантата на дявола“ я видях да спори с Пепър на алеята. Той не изглеждаше щастлив.
Пач стана неподвижен, обмисляйки тази новина.
– Мислиш ли, че е възможно?- Натиснах го.
– Дабрия не изнудва Пепър.
– Откъде знаеш?- Не ми хареса, че му бяха нужни само две секунди, за да вземе решение. Изнудването като че ли подхождаше на Дабрия до съвършенство.
– Просто знам. Как мина денят ти?- Попита той, явно без да се ангажира с подробности.
Разказах му за взетото решение на Марси да се преместя и за това, че майка ми се е съобразила с него. Колкото повече разказвах, толкова повече се изнервях.
– Тя има добър опит в това – казах на Пач.- Имам едно натрапчиво чувство, че Марси подозира, че знам кой е убил баща ѝ. И преместването в дома ми е уловка, за да ме шпионира.
Пач положи ръка на бедрото ми и аз усетих прилив на надежда. Мразех да се чувствам така, сякаш между нас има пропаст.
– Има само двама души на света, които знаят, че си убила Ханк, а това е тайна, която ще отнеса до ада и обратно, ако се наложи. Никой няма да разбере.
– Благодаря ти, Пач – казах му искрено.- Съжалявам, ако съм наранил чувствата ти по-рано. Съжалявам за Данте и за цялата тази бъркотия. Просто искам отново да се чувствам близо до теб.
Пач целуна дланта на ръката ми. След това я сложи на сърцето си и я задържа там.
„Аз също искам да си близо до теб, Ангелче – промълви той в ума ми.“
Притиснах се до него, като положих глава на рамото му. Самото му докосване накара възела в мен да се разхлаби. Цял ден бях чакала този момент. Можех да понасям напрежението между нас толкова добре, колкото можех да понасям да съм далеч от него. Някой ден ще бъдем само ти и Пач – казах си. Някой ден ще избягаме от Чешван, войната, падналите ангели и нефилимите. Някой ден… само двамата.
– Разбрах нещо интересно – казах аз и разказах на Пач за малкия брат на Блейкли, който е футболна звезда, и за перфектния рекорд на Блейкли по посещаемост на домакински мачове.
Пач вдигна шапката си и ме погледна в очите.
– Добра работа, Ангелче – каза той, явно впечатлен.
– Какво сега?- Попитах.
– В петък вечер се появяваме на мача.
– Мислиш ли, че ще изплашим Блейкли, ако ни забележи?
– Той няма да помисли, че е странно, ако ти си на мача, а аз ще съм маскиран. Ще го хвана и ще го закарам до един имот, който притежавам близо до езерото Себаго. По това време на годината там е пусто. Лошо за Блейкли, добре за нас. Ще го накарам да ми разкаже за прототипите, къде ги изработва, и ще намерим начин да ги деактивираме. След това ще го държа постоянно под наблюдение. Това ще бъде краят на дните му, в които ще работи с дяволски магии.
– Трябва да те предупредя, че Марси смята, че ще участва в разпита му.
Пач повдигна вежди.
– Това беше цената, която трябваше да платя за получаването на тази информация – обясних аз.
– Даде ли клетва, че ще я оставиш да се присъедини?- Попита Пач.
– Не.
– Имаш ли съвест?
– Не.- Прехапах устните си.- Може би.- Пауза.- Добре. Да! Да, имам съвест. Ако се откажем от Марси, ще прекарам цялата нощ с чувство за вина. Тази сутрин я излъгах в лицето и това ме преследва през целия ден. Сега живея с нея, Пач. Трябва да се изправя пред нея. Може би можем да използваме това в наша полза. Ако и покажем, че може да ни се довери, тя може би ще ни даде повече информация.
– Има и по-лесни начини за получаване на информация, бечбе.
– Предлагам да я оставим да ме придружи. Какво е най-лошото, което може да се случи?
– Може да разбере, че не сме скъсали наистина, и да каже на нефилимите.
Не се бях сетил за това.
– Или можем да я оставим да се прибере, а аз да изтрия паметта ѝ по-късно.- Той сви рамене.- Тук няма вина.
Обмислих това. Изглеждаше жизнеспособен план. Също така ме правеше лицемер.
По устните на Пач се прокрадна нотка на усмивка.
– Ще поемеш ли ръководството на тази операция, или ще се грижиш за Марси?
Поклатих глава.
– Ти вършиш мръсната работа, а аз ще се грижа за Марси.
Пач се наведе настрани и ме целуна.
– Колкото и да ми е приятно да разпитвам Блейкли, разочарован съм, че няма да мога да те гледам как се биеш с Марси.
– Няма да има битка. Ще й обясня спокойно, че може да дойде за пътуването, но ще трябва да изчака с мен в колата, докато ти се изправиш срещу Блейкли. Това е последното ни предложение. Тя може да го приеме или да го остави.- Докато го казвах, осъзнах колко глупаво звуча, че вярвам, че всъщност ще е толкова лесно. Марси мразеше да получава заповеди. Според нея единственото по-лошо нещо от това да получава заповеди беше да ги получава от мен. От друга страна, тя можеше да се окаже полезна в бъдеще. Все пак беше законната дъщеря на Ханк. Ако аз и Пач щяхме да изградим съюз, сега беше моментът.
– Ще бъда твърда – обещах на Пач, като приех безкомпромисно изражение.- Няма да отстъпвам.
Сега Пач вече се усмихваше с пълна сила. Той ме целуна отново и усетих как устата му смекчава решителността ми.
– Изглеждаш сладка, когато се опитваш да бъдеш твърда – каза той.
Опитвам? Можех да бъда твърда. Мога! И в петък вечер щях да го докажа.
Внимавай, Марси.
Бях на няколко мили от дома, когато се разминах с полицейска кола, скрита от погледа на една странична улица. Не бях изминала и петдесет метра отвъд кръстовището, когато полицаят включи сирената си и зави след мен.
– Чудесно – промълвих аз.- Просто страхотно!
Докато чаках полицаят да се приближи до прозореца, мислено сумирах парите си от гледане на деца, чудейки се дали ще имам достатъчно, за да платя глобата.
Той потропа с химикалката си по прозореца и ми направи знак да го спусна. Погледнах лицето му през стъклото – и се вгледах. Не просто полицай, а най-нелюбимият ми. Детектив Басо и аз имахме дългогодишна история на взаимни подозрения и силна неприязън.
Спуснах прозореца.
– Бях превишила само с три километра!- възразих, преди той да успее да каже и дума.
Той дъвчеше клечка за зъби.
– Не съм ви спрял за превишена скорост. Лявата задна светлина е счупена. Това е глоба от петдесет долара.
– Сигурно се шегувате.
Той надраска нещо в бележника си и подаде разписката ми през прозореца.
– Опасност за безопасността. Няма за какво да се шегувам.
– Следиш ли ме наоколо в търсене на начини да ме заловиш?- Попитах, наполовина саркастично, наполовина под носа си.
– Иска ти се.- С това той се отправи обратно към патрулната си кола. Гледах го как се насочва към пътя и минава покрай него. Помаха ми, докато го правеше, но аз не можах да се накарам да направя груб жест в отговор. Нещо не беше наред.
Гръбнакът ми изтръпна, а ръцете ми сякаш ги бях потопила в ледена вода. Бях усетила студената вибрация, която се носеше от детектив Басо, хладна като порив на зимен въздух, но трябваше да си го въобразявам. Започвах да ставам параноична. Защото…
Защото се чувствах така само около нехора.

Назад към част 13                                                          Напред към част 15

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *