Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 15

Глава 13

В петък вечер смених училищната си униформа с, най-топлия си пуловер от мериносова вълна, палто, шапка и ръкавици. Футболният мач щеше да започне чак привечер, а дотогава температурата навън щеше да е паднала. Докато навличах пуловера върху главата си, зърнах в огледалото проблясък на мускули. Спрях и се вгледах по-внимателно. Разбира се, бицепсите и трицепсите ми бяха ясно очертани. Невероятно. Тренирах само една седмица, а вече се виждаше. Изглежда, че нефилимското ми тяло развиваше мускули с много по-бързи темпове, отколкото бих могла да се надявам като човек.
Спуснах се по стълбите, целунах майка си по бузата и побързах да изляза. Двигателят на фолксвагена протестираше срещу студа, но накрая се завъртя.
– Мислиш, че това е студено? Изчакай до февруари – казах му.
Карах към гимназията, паркирах на един страничен път, южно от футболния стадион, и се обадих на Пач.
– Тук съм – казах аз.- Все още ли продължаваме с план А?
– Да, освен ако не чуеш нещо дриуго от мен. Аз съм в тълпата. Все още няма следа от Блейкли. Чувала ли си се с Марси?
Погледнах часовника си – този, който бях синхронизирал с този на Пач по-рано тази вечер.
– Ще се срещнем в десет часа до щанда за напитки.
– Искаш ли да обсъдим плана за последен път?
– Ако видя Блейкли, веднага ти се обаждам. Не се приближавам към него, но и не го изпускам от поглед. Отначало бях малко недоволна, че Пач иска да остана на безопасно разстояние от действието, но истината беше, че не исках да хвещам Блейкли сама. Не знаех колко е силен, а и да си призная, дори не познавах собствената си сила. Изглеждаше, че да оставя Пач, който беше далеч по-опитен в този вид тактика, да се справи със залавянето, беше най-разумният ход.
– А Марси?
– Придържам се към нея цяла нощ. След като хванеш Блейкли, я закарвам в хижата ти край езерото Себаго. Имам упътването точно тук. Избирам дългия маршрут, за да ти дам време да разпиташ и обезвредиш Блейкли, преди да стигнем дотам. Това е всичко, нали?
– Още нещо – каза Пач.- Бъдете внимателни.
– Винаги – казах аз и излязох от колата.
Показах ученическата си карта на касата, купих си билет и се запътих към щанда за напитки, с очи нащрек за Блейкли. Пач ми беше дал подробно описание, но щом влязох в стадиона и се смесих с тълпата, половината от мъжете, които виждах, можеха да минат за Блейкли. Висок и забележителен, с посивяла коса, жилаво телосложение и интелигентен, но леко нервен вид на стереотипен професор по химия. Чудех се дали, подобно на Пач, няма да е маскиран, което само щеше да направи издирването му в тълпата още по-голямо предизвикателство. Дали щеше да е облечен в дрехи на дървар? Стандартно облекло на CHS Razorbills? Дали щеше да стигне дотам, че да си боядиса косата? Ако не друго, по отношение на ръста той щеше да е малцинство. Бих започнала с това.
Намерих Марси на щанда за напитки, трепереща в розови дънки, бяла блузка и подходяща розова пухена жилетка. Като я видях облечена по този начин, нещо в мозъка ми щракна.
– Къде е костюмът ти на мажоретка? Не трябва ли да си мажоретка тази вечер?- Попитах.
– Това е униформа, а не костюм. И аз се отказах.
– Ти се отказа от отбора?
– Напуснах отряда.
– Уау.
– Имам по-големи неща, за които да се притеснявам. Всичко останало бледнее в сравнение с това да разбереш, че си – тя се огледа неспокойно – нефилим.
Съвсем неочаквано усетих странно чувство на близост с Марси. Моментът бързо се разсея, когато изредих списъка с различните начини, по които Марси беше направила живота ми нещастен само през последната година. Може и двете да сме нефилими, но всяка прилика свършваше дотук. И щеше да е умно да го запомня.
– Мислиш ли, че ще разпознаеш Блейкли, ако го видиш?- Попитах я, като запазих гласа си тих.
Тя ме стрелна с поглед, изпълнен с раздразнение.
– Казах, че го познавам, нали? В момента аз съм най-добрият ти шанс да го намериш. Не ме разпитвай.
– Когато и ако го видиш, дръж се дискретно. Пач ще хване Блейкли и ние ще го последваме до хижата му, където всички заедно ще можем да разпитаме Блейкли.- Само че до този момент Блейкли щеше да е в безсъзнание и нямаше да е от полза за Марси. Дребен детайл.
– Мислех, че си скъсала с Пач.
– Разделих ме се – излъгах, опитвайки се да пренебрегна чувството за вина, което свиваше стомаха ми.- Но също така не вярвам на никой друг да ми помогне да се справя с Блейкли. Това, че с Пач не сме заедно, не означава, че не мога да се обърна към него за услуга.- Ако тя не повярва на обяснението ми, не се притеснявах твърде много. Пач скоро щеше да изтрие спомена ѝ за този разговор.
– Искам да разпитам Блейкли, преди да го направи Пач – каза Марси.
– Не можеш. Имаме план и трябва да се придържаме към него.
Марси сви рамо по един наистина надменен начин.
– Ще видим.
Мислено направих няколко дълбоки вдишвания. И потиснах желанието си да стисна зъби. Време беше да покажа на Марси, че тя не управлява шоуто.
– Ако объркаш това ще те накарам да….
– Наистина ли мислиш, че Блейкли има информация за това кой е убил баща ми?- Попита ме Марси, като ме гледаше пресметливо, почти проницателно.
Сърцето ми се препъна, но сдържах изражението си.
– Надявам се, че тази вечер ще разберем.
– А сега?- Каза Марси.
– Сега се разхождаме наоколо и се опитваме да не привличаме внимание.
– Говори за себе си – каза Марси с подсмърчане.
Добре, може би беше права. Марси наистина изглеждаше фантастично. Беше сладка и досадно уверена. Имаше пари и това си личеше по всичко – от блясъка на солариума, през толкова естествения, че минаваше за истински, до сутиена с пуш-ъп ефект. Мираж на съвършенството. Докато вървяхме нагоре по трибуните, очите се стрелнаха в нашата посока, но не гледаха мен.
Мисли за Блейкли – насочих се аз. Трябва да се притесняваш за по-важни неща, отколкото за изсмукващата енергия завист.
Тръгнахме покрай трибуните, минахме покрай тоалетните и прекосихме пистата, обикаляща футболното игрище, насочвайки се към сектора за посетители. За мое огорчение видях детектив Басо в униформа, който стоеше на най-горния ред на трибуните и гледаше надолу към шумната тълпа на гостите с твърди, скептични очи. Погледът му се премести върху мен и съмнението в изражението му се задълбочи. Спомняйки си за странното чувство, което ми беше вдъхнал преди две вечери, хванах Марси за лакътя и я принудих да тръгне с мен. Не можех да обвиня Басо, че ме следи – той явно беше на работа, но това не означаваше, че искам да остана повече обект на неговото наблюдение.
Двете с Марси вървяхме напред-назад по пистата. Трибуните бяха претъпкани, нощта се беше настанила, играта беше започнала и освен тълпите от почитатели мъже на Марси, не мисля, че привличахме някакво нежелано внимание, въпреки факта, че не бяхме спирали на място повече от тридесет минути.- Това вече омръзва – оплака се Марси.- Омръзна ми да се разхождам. В случай че не си забелязала, нося ботуши с токове.
Не е мой проблем! Искаше ми се да изкрещя. Вместо това казах:
– Искаш ли да намериш Блейкли, или не?
Тя изпъшка и звукът издраска нервите ми.
– Още една разходка и съм готова.
Прав ти път! Мислех.
На връщане към студентската секция усетих как по кожата ми се плъзга странна тръпка. Автоматично се обърнах, следвайки усещането до неговия произход. Няколко мъже се спотайваха в тъмнината пред високата ограда около стадиона и закачаха пръстите си на веригите. Мъже, които не бяха купили билети, но все пак искаха да гледат мача. Мъже, които предпочитаха да се придържат към сенките, вместо да показват лицата си под светлините на стадиона. Особено един мъж, строен и висок, въпреки че беше свил рамене, привлече вниманието ми. От него лъхаше нечовешка енергия, която раздвижи шестото ми чувство.
Продължих да вървя, но казах на Марси:
– Погледни до оградата. Някой от мъжете там прилича ли на Блейкли?
За нейна чест Марси ограничи погледа си до едно скрито движение на очите.
– Мисля, че е там. В средата. Човекът, който е прегърбил раменете си. Това може да е той.
Това беше цялото потвърждение, от което се нуждаех. Продължавайки да вървя по извивката на пистата, извадих телефона си и се обадих.
– Намерихме го – казах на Пач.- Той е от северната страна на стадиона, извън оградата. Облечен е с дънки и сив потник на „Разорбил“. Има още няколко мъже, които се мотаят наоколо, но не мисля, че са с него. Усещам само един нефил и това е самият Блейкли.
– На път съм – каза Пач.
– Ще се срещнем в хижата.
– Карай бавно. Имам много въпроси към Блейкли – каза той.
Бях спряла да слушам. Марси вече не беше до мен.
– О, не – прошепнах, като изведнъж се почувствах по-бледа.- Марси! Тя тича при Блейкли! Аз трябва да отида.- Тръгнах след Марси.
Марси беше почти до оградата и чух как високият ѝ глас изпищя:
– Знаеш ли кой уби баща ми? Кажи ми какво знаеш!
След въпроса ѝ последваха множество ругатни, а Блейкли моментално се обърна и избяга.
С впечатляваща демонстрация на чиста решителност Марси се изкатери по оградата, подхлъзна се и се затрудни, преди да преметне крака и да се втурне след Блейкли в неосветения тунел между стадиона и гимназията.
Миг по-късно стигнах до оградата, забих обувката си във верижната връзка и без да прекъсвам скоростта, прескочих. Едва регистрирах шокираните изражения на мъжете, които се разхождаха наоколо. Щях да се опитам да изтрия спомените им, но нямах време. Тръгнах след Блейкли и Марси, оглеждайки тъмнината, докато спринтирах напред, и се радвах, че нощното ми зрение е много по-остро, отколкото когато бях човек.
Усетих Блейкли отпред. Марси също, макар че нейната сила беше значително по-слаба. Тъй като и двамата ѝ родители бяха чистокръвни нефилими, тя имаше късмет, че е била зачената, камо ли родена жива. Може и да беше нефилим по дефиниция, но като човек притежавах повече сила от нея.
„Марси! изсъсках на мисловен език. Върни се тук веднага!“
Изведнъж Блейкли изчезна от радара ми. Не можех да го открия изобщо. Спрях на място и мислено си проправих път през тъмния бриз, опитвайки се да уловя следите му. Дали беше избягал толкова далеч и толкова бързо, че да изчезне напълно от мрежата ми?
„Марси! изсъсках отново.“
И тогава я видях. Стоеше в далечния край на коридора, а лунната светлина осветяваше силуета ѝ. Тръгнах към нея, опитвайки се да държа гнева си под контрол. Тя беше съсипала всичко. Бяхме изгубили Блейкли и още по-лошо, сега той знаеше, че сме го следили. Не можех да си представя, че след тази вечер той ще се появи на друг футболен мач. Вероятно щеше да се оттегли в сегашното си тайно убежище. Единственият ни шанс… беше провален.
– Какво беше това?- Поисках да се приближа до Марси.- Трябваше да оставиш Пач да тръгне след Блейкли. . . . – Последните ми думи прозвучаха бавно и дрезгаво. Преглътнах. Гледах Марси, но нещо в нея беше ужасно, ужасно погрешно.
– Пач е тук?- Марси попита, само че това не беше нейният глас. Беше нисък, мъжки и кисело развеселен. -Не съм била толкова внимателна, колкото си мислех.
– Блейкли?- Попитах, а устата ми пресъхна.- Къде е Марси?
– О, тя е тук. Точно тук. Владея тялото ѝ.
– Как?- Но аз вече знаех. Дяволско майсторство. Това беше единственото обяснение. Освен това беше Чешван. Единственият месец, в който беше възможно да се обладае друго тяло.
Зад нас се чуха стъпки и дори в тъмнината видях как очите на Блейкли се втвърдиха. Той се хвърли към мен без предупреждение. Движеше се толкова бързо, че нямах време да реагирам. Той ме завъртя срещу себе си, притискайки ме към гърдите си. Пач се появи отпред, но забави ход, когато ме видя да стоя с гръб към Марси.
– Какво става, Ангелче?- Попита той, ниско и несигурно.
– Не казвай и дума – изсъска Блейкли в ухото ми.
В очите ми заблестяха сълзи. Блейкли използваше едната си ръка, за да ме притисне, но в другата държеше острие и аз усетих как то се впива в кожата ми, на няколко сантиметра над бедрото ми.
– Нито дума – повтори Блейкли, а дъхът му разроши косата ми.
Пач спря и видях, че по лицето му е изписано объркване. Той знаеше, че нещо не е наред, но не можеше да разбере какво. Знаеше, че съм по-силна от Марси и мога да се освободя, ако искам.
– Пусни Нора – каза Пач на Марси, а гласът му беше тих и предпазлив.
– Не пристъпвай повече – заповяда Блейкли на Пач, само че този път направи така, че гласът му да звучи като този на Марси. Висок и треперещ.- Имам нож и ще го използвам, ако се наложи.- Блейкли размаха ножа, за да изрази мнението си.
„Дяволски – Пач говореше в ума ми.- Усещам го навсякъде.“
„Бъди внимателен! Блейкли владее тялото на Марси – опитах се да му кажа, но мислите ми бяха блокирани. По някакъв начин Блейкли ги предпазваше. Усещах как се отразяват обратно, сякаш крещях срещу стена. Изглежда, че той имаше пълен и абсолютен контрол над дяволската магия, използвайки я като неудържимо и силно адаптивно оръжие.
С ъгълчето на окото си видях как Блейкли държи ножа. Острието светеше в ефирен нюанс на синьото. Преди да успея да мигна, той заби ножа в страната ми и сякаш ме блъсна в бушуваща пещ.
Припаднах, опитвайки се да вия и крещя от болка, но бях твърде шокирана, за да успея да издам и един звук. Свих се на земята, исках да издърпам ножа, но всеки мускул в тялото ми беше в шок, парализиран в неописуема агония.
Следващото нещо, което разбрах, беше, че Пач е до мен и изрича множество от проклятия, а страхът изостря гласа му. Той издърпа ножа. Сега изкрещях, звукът се разнесе дълбоко в мен. Чух как Пач изкрещя заповеди, но думите се пречупиха на две, незначителни за болката, която измъчваше всяко кътче от тялото ми. Бях в пламъци, които ме облизваха отвътре навън. Топлината беше толкова силна, че силни конвулсивни потрепвания ме караха да се гърча и да се мятам в паяжината против волята си.
Пач ме взе в ръцете си. Смътно забелязах, че той бяга от бриза. Звукът от стъпките му, който отекваше от стените, беше последното нещо, което чух.

Назад към част 14                                                    Напред към част 16

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!