Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 17

Глава 15

Събудих се с трясък. Данте се беше навел над леглото ми, а ръцете му бяха обхванали раменете ми.
– Добро утро, слънчице.
Опитах се да се изтърколя, но ръцете му ме притиснаха на място.
– Събота е – възразих уморено. Тренировките бяха прекрасни и добри, но заслужавах един почивен ден.
– Имам изненада за теб. Добра.
– Единствената изненада, която искам, е още два часа сън.- Прозорецът показваше, че небето все още е напълно тъмно, и се съмнявах, че е много по-късно от пет и трийсет.
Той отхвърли завивките и аз изпищях, като се хванах сляпо за тях.
– Имаш ли нещо против!
– Симпатична пижама.
Бях облечена с черна тениска, която бях взела от гардероба на Пач, и тя едва стигаше до средата на бедрото.
Едновременно дръпнах ризата надолу и чаршафите нагоре.
– Добре – отстъпих с изпъшкане.- Ще се срещнем отвън.
След като навлякох дрехите си за бягане и обух обувките си, излязох навън. Данте не беше на алеята, но го усещах наблизо, най-вероятно в гората от другата страна на улицата.
Със сигурност Данте беше довел приятел. Само че, ако се съди по вида на приятеля – две черни очи, разрязана устна, подута челюст и едно болезнено на вид гъше яйце на челото му – двамата бяха във всичко друго, но не и в добри отношения.
– Разпознаваш ли го?- Данте попита весело, като държеше ранения Нефилим за шията, за да го преценя.
Приближих се, без да съм сигурен каква игра играе Данте.
– Не. Твърде пребит е. Ти ли му направи това?
– Сигурна ли си, че този красавец не ти говори нищо?- Попита отново Данте, като разтърсваше челюстта на нефила настрани, явно наслаждавайки се на това.- Снощи той се изцепи за теб. Хвалеше се, че ти е нанесъл сериозен побой. Разбира се, точно тогава той привлече интереса ми. Казах му, че никога не е правил такова нещо. А ако го беше направил, ами да кажем, че не приемам с добро око нефилимските подчинени да не уважават лидерите си, особено командира на армията на Черната ръка.- От тона на Данте изчезна всякаква лекота и той погледна ранения нефилим с открито презрение.
– Това беше шега – каза мрачно нефилът.- Искахме да видим колко искрена е в желанието си да следва визията на Черната ръка. Тя дори не е родена като нефил. Помислихме, че ще и дадем да опита срещу какво се изправя…
– Каубойската шапка?- Изригнах на глас. Лицето му беше твърде обезобразено, за да има някаква прилика с Нефилима, който ме беше откарал в колибата, вързал ме беше за стълб и ме беше заплашвал, но гласът му звучеше вярно. Той определено беше Каубойската шапка. Шон Корбридж.
– Шега?- Данте се засмя с яд.- Ако това е, което представлява шега в съзнанието ти, може би ще намериш нещо смешно в това, което ще ти направим.- Той удари Каубойската шапка в главата толкова жестоко, че той се срина на колене.
– Мога ли да говоря с теб?- Попитах Данте.- Насаме?
– Разбира се.- Той посочи предупредително с пръст Каубойската шапка.- Помръднеш ли се, кървиш.
След като се уверих, че сме излезли от обсега на слуха на Каубойската шапка, попитах:
– Какво става?
– Снощи бях в Чантата на дявола и онзи тъп шут там се хвалеше, че те използвал като личен боксов чувал. Отначало си помислих, че чувам погрешно. Но колкото по-силно говореше, толкова повече осъзнавах, че по никакъв начин, под никаква вид или форма не си е измислил историята. Защо не ми каза, че някои от нашите войници са те нападнали?- Попита Данте. Тонът му не беше гневен. Може би беше наранен, но не и ядосан.
– Питаш, защото се притесняваш какво означава това за рейтинга ми, или се притесняваш за мен?
Данте поклати глава.
– Не казвай това. Знаеш, че не мисля за твоя рейтинг. Истината е, че почти веднага престанах да се интересувам от него. Става въпрос за теб. Онзи пънкар там е сложил ръка върху теб и това не ми харесва. Нито за миг. Да, той трябва да ти покаже уважение като командир на армията, към която твърди, че принадлежи, но става дума за нещо повече от това. Той трябва да те уважава, защото си добър човек и даваш най-доброто от себе си. Виждам го и искам и той да го види.
Беше ми неудобно от неговата откровеност и интимност. Особено след целувката, в която почти ме беше вкарал с мисълта си. Думите му сякаш излизаха извън рамките на професионалното, а именно такива бяха отношенията ни. И аз исках да остане такава.
Казах:
– Оценявам всичко, което току-що каза, но отмъщението няма да промени мнението му. Той ме мрази. Много от нефилимите го правят. Това може би е добра възможност да им покажа, че може би грешат за мен. Мисля, че трябва да го оставим да си отиде и да продължим с обучението.
Данте не изглеждаше разколебан. Ако не друго, на лицето му се четеше разочарование и може би дори нетърпение.
– Състраданието не е начинът, по който трябва да се действа. Не и този път. Онзи пънкар там само ще засили обвинението си, ако го оставиш да се измъкне лесно. Опитва се да убеди хората, че не си годна да ръководиш тази армия, и ако се отнесеш леко с него, това само ще докаже правотата му. Разтревожи го малко. Накарайте го да се замисли два пъти дали да си отвори устата отново или да те докосне.
– Пусни го – казах по-твърдо. Не вярвах, че насилието превъзхожда насилието. Нито сега, нито някога.
Данте отвори уста, леко почервенял в лицето, но аз го прекъснах.
– Няма да отстъпя по този въпрос. Той не ме е наранил. Заведе ме в хижата, защото е уплашен и не знаеше какво друго да направи. Всички се страхуват. Чешван е тук и бъдещето ни виси на косъм. Това, което направи, беше грешно, но не мога да имам нищо против него за това, че се опита да направи нещо, за да облекчи страховете си. Свали мечовете и го остави да си върви. Имам предвид това, Данте.
Данте издиша дълга, неодобрителна въздишка. Знаех, че не е щастлив, но също така вярвах, че вземам правилното решение. Не исках да подклаждам огъня на спора повече, отколкото вече бях направила. Ако нефилимите като цяло щяхме да се справяме с това, трябваше да бъдем единни. Трябваше да сме готови да проявяваме състрадание, уважение и учтивост, дори когато не сме на едно мнение.
– Значи това е всичко?- Попита Данте, явно недоволен.
Сложих ръце върху устата си, за да усиля гласа си.
– Свободен си да си вървиш – извиках към Каубойската шапка.- Извинявам се за причиненото неудобство.
Каубойската шапка ни гледаше, устата му беше разтворена невярващо, но не искаше да повярва на късмета си, той се изниза от гората, сякаш го преследваха мечки.
– И така – казах на Данте.- Какви жестоки машинации си планирал за мен днес? Да бягам на маратон? Да преместя планини? Да разцепя моретата?
Час по-късно мускулите на ръцете и краката ми трепереха от изтощение. Данте ме беше подкарал през изтощителни интервали на каланетика: лицеви опори, набирания, седеж и ритници. Бяхме на път да излезем от гората, когато внезапно вдигнах ръката си нагоре и хванах Данте през гърдите. Притиснах пръст към устните си, като му направих жест да не издава звук.
В далечината долавях само тихото скърцане на стъпките.
Данте сигурно също го е чул.
– Елен? – попита ме той.
Примижах в тъмнината. Гората все още не беше осветена, а гъстите дървета само увеличаваха намалената ми видимост.
– Не. Ритъмът не е правилен.
Данте ме потупа по рамото и посочи към небето. Отначало не разбрах. После смисълът му стана ясен. Искаше да се изкачим по дърветата, което щеше да ни даде възможност да наблюдаваме неприятностите от орлов поглед, ако наистина това се насочваше към нас.
Въпреки изтощението си, изкачих един бял кедър безшумно с няколко опитни скока и бързо поставяне на краката. Данте се качи на съседното дърво.
Не чакахме дълго. Минути след като се изкачихме на безопасно място, шестима паднали ангели се промъкнаха незабелязано на поляната долу. Трима мъже и три жени. Голите им торсове бяха белязани със странни йероглифи, които далечно приличаха на пръските боя върху китката на Пач, а лицата им бяха боядисани в наситен кървав цвят. Ефектът беше смразяващ и не можех да не си спомня за воините Пауни.
Приковах погледа си върху един от тях. Мършаво момче с очи с черни пръстени. Познатото му лице смрази кръвта ми. Спомних си за дивия му поход през Чантата на дявола и за начина, по който ръката му бе избликнала. Спомних си жертвата му. Спомних си как тя изглеждаше точно като мен.
Порочно ръмжене втвърди изражението му и той се втурна целенасочено през дърветата. На гърдите му се виждаше скорошна рана, малка и кръгла, сякаш с нож бе изрязано грубо парче плът. В очите му проблясваше нещо студено и безмилостно и аз потръпнах.
Данте и аз останахме на дърветата, докато групата не се придвижи. Когато се върнахме на твърда земя, попитах:
– Как ни намериха?
Очите му се обърнаха към моите, закрити с качулка и студени.
– Направиха голяма грешка, като те преследваха по този начин.
– Мислиш ли, че са ни шпионирали?
– Мисля, че някой ги е предупредил.
– Мършавият. Виждала съм го и преди, в Чантата на дявола. Нападна едно нефилимско момиче, което много приличаше на мен. Познаваш ли го?
– Не.- Но ми се стори, че той направи половинсекундна пауза, преди да отговори.
Пет часа по-късно бях изкъпана и облечена, бях изяла здравословна закуска от яйца с гъби и спанак и като бонус бях свършила цялата си домашна работа. Не е зле, като се има предвид, че не беше дори обяд.
В дъното на коридора вратата на спалнята на Марси се отвори и тя излезе. Косата ѝ стърчеше навсякъде, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове. Оттук почти усещах сутрешния ѝ дъх.
– Здравей – казах аз.
– Здравей.
– Майка ми иска да изгребем листата в двора, така че може би ще искаш да отложиш вземането на душ, докато приключим.
Веждите на Марси се свъсиха.
– Я пак?
– Съботната работа – обясних. Разбрах, че това вероятно е нов термин за Марси. И много ми харесваше да бъда тази, който да я научи на него.
– Аз не се занимавам с домакинска работа.
– Занимаваш се, когато живееш тук.
– Добре – каза Марси неохотно.- Нека приготвя закуска и да направя няколко обаждания.
В нормален ден не ми се струваше, че Марси би била толкова съгласна, но започнах да си мисля, че готовността ѝ може да е извинение за голямата ѝ грешка снощи. Хей, бих приел всичко, което мога да получа.
Докато Марси сипваше зърнени храни за закуска, аз отидох в гаража, за да намеря гребла. Бях на половината път да изгреба предния двор, когато по улицата се зададе кола. Скот паркира своята „Баракуда“ на алеята и излезе. Тениската му обгръщаше всяка мускулна изпъкналост и заради Ви ми се искаше да имам фотоапарат.
– Какво става, Грей?- Каза той. Измъкна кожени работни ръкавици от задния си джоб и ги нахлузи.- Тук съм, за да помогна. Накарай ме да работя. Аз съм твой роб за този ден. Няма значение, че твоето момче Данте трябва да е тук, а не аз.- Той продължаваше да ме дразни за Данте, но не можех да кажа дали вярва във връзката. Винаги долавях лека нотка на подигравка. Разбира се, откривах същата подигравка, която подчертаваше една от всеки десет думи, които той изричаше.
Облегнах се на греблото си.
– Не разбирам. Откъде знаеш, че чистя двора?
– Новата ти най-добра приятелка ми каза.
Нямах нова най-добра приятелка, но имах вечен заклет враг. Свих очи.
– Марси те вербува?- Предположих.
– Каза, че има нужда от помощ в домакинската работа. Има алергии и не може да работи на открито.
– Пълна лъжа!- А аз бях достатъчно наивна, за да си мисля, че тя наистина ще помогне.
Скот грабна допълнителното гребло, което бях подпряла на предната веранда, и дойде да ми помогне.
– Да направим една наистина голяма купчина и да те хвърлим в нея.
– Това е безсмислено.
Скот се усмихна и ме потупа по рамото.
– Но ще е забавно.
Марси отвори входната врата и излезе на верандата. Тя седна на стъпалата, като кръстоса крака и се облегна напред на тях.
– Здравей, Скот.
– Йо.
– Благодаря, че ми се притече на помощ. Ти си моят рицар в блестящи доспехи.
– О, гадост – казах аз, като извъртях мелодраматично очи.
– По всяко време – каза и Скот.- Не мога да пропусна повод да измъчвам Грей.- Той се приближи зад гърба ми и напъха шепа листа в ризата ми.
– Хей!- Изкрещях.- Вдигнах собствената си шепа листа и ги хвърлих в лицето му.
Скот наведе рамото си, запъти се към мен и ме събори, разпръсквайки навсякъде подредената ми купчина листа. Бях ядосана, че за един миг той заличи труда ми, но в същото време не можех да спра да се смея. Той беше върху мен, натъпквайки листата по ризата ми, в джобовете ми и в крачолите на панталона ми.
– Скот!- Захилих се.
– Вземете си стая – каза Марси с отегчен глас, но можех да кажа, че е раздразнена.
Когато Скот най-накрая се свлече от мен, казах на Марси:
– Жалко за тези алергии. Грабенето на листата може да е много забавно. Забравих ли да спомена това?
Тя ме изгледа с поглед, пълен с наглост, след което влезе вътре.

Назад към част 16                                              Напред към част 18

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *