Ш-ш-шт – Книга 4 – ФИНАЛ – Част 26

Глава 24

Преминах през движенията, за да се подготвя за деня, но те бяха механични. Не можех да отмия образа на Пач и Дабрия заедно. Тогава не ми беше хрумнало да попитам Данте за подробности, а сега въпросите ми без отговор сякаш изгаряха дупки в мозъка ми. Те бяха заедно. Имам снимки.
Какво означаваше това? Как бяха заедно? Наивна ли бях, че изобщо попитах? Не. Вярвах на Пач. Изкушавах се да му се обадя сега, но, разбира се, не го направих. Щях да изчакам, докато видя снимките. Дали бяха осъдителни или не… щях да разбера веднага.
Марси се разходи в кухнята и се настани на ръба на масата.
– Търся си приятел за пазаруване днес след училище.
Избутах купата с вече мократа си зърнени закуски. Толкова дълго бях потънала в мисли, че всякакви шансове да я спася бяха изтекли.
– Винаги пазарувам в петък следобед – каза Марси.- Това е нещо като ритуал.
– Искаш да кажеш традиция – поправих я аз.
– Трябва ми ново есенно палто. Нещо топло и вълнено, но все пак елегантно – каза тя и леко се намръщи в размисъл.
– Благодаря за предложението, но имам да наваксвам с някои тежки домашни по тригонометрия.
– О, хайде. Цяла седмица не си писала домашна работа, защо да започваш сега? А и наистина имам нужда от второ мнение. Това е важна покупка. И то точно когато започваш да се държиш нормално – измърмори тя.
Надигнах се от стола и занесох купата си до мивката.
– Ласкателството ме застига всеки път.
– Хайде, Нора, не искам да се караме – оплака се тя.- Просто искам да дойдеш да пазаруваш с мен.
– А аз искам да мина по тригонометрия. Освен това съм наказана.
– Не се притеснявай, вече говорих с майка ти. Тя е имала време да и мине и да се опомни. Вече не си наказана. Ще вися наоколо още трийсет минути след училище. Това би трябвало да ти даде достатъчно време, за да завършиш домашното.
Присвих очи към нея.
– Ти манипулираш ли майка ми?
– Знаеш ли какво си мисля? Ревнуваш, че тя и аз се разбираме.
Уф.
– Не става дума само за математика, Марси. Аз също трябва да мисля. За това, което се случи снощи, и как да предотвратя това да се случи отново. Няма да се закълна във вярност – казах решително.- И не искам и повече нефилими да го правят.
Марси издаде звук на възклицание.
– Ти си точно като баща ми. Поне веднъж престани да бъдеш такъв…
– Нефилим?- Допълних.- Хибрид, изрод, природна злополука? Мишена?
Марси стисна ръцете си толкова силно, че те почервеняха от кръвта. Най-накрая тя вдигна брадичката си нагоре. В очите ѝ проблеснаха предизвикателство и гордост.
– Да. Мутант, чудовище, феномен. Точно като мен.
Вдигнах вежди.
– Значи това е всичко? Най-накрая ще приемеш това, което си?
На лицето ѝ се появи почти срамежлива усмивка.
– Тази твоя версия ми харесва повече – казах аз.
– Тази версия на теб ми харесва повече.- Марси се изправи и взе чантата си от плота.- Имаме ли среща за пазаруване или какво?
Нямаше и два часа, след като последният звънец ни разпусна, а Марси беше изхарчила почти четиристотин долара за вълнено палто, дънки и няколко аксесоара. Не бях похарчила четиристотин за целия си гардероб за годината. Хрумна ми, че ако бях израснала в домакинството на Ханк, също нямаше да се замислям дали да не плъзгам кредитната си карта цял следобед. Всъщност щях да имам кредитна карта.
Марси шофираше, тъй като се заинати, че не иска да я виждат в колата ми, и макар да не я виня, това все пак доведе посланието докрай. Тя имаше пари, а аз не. Ханк ми беше оставил обречената си армия, а на Марси беше оставил наследството си. Несправедливостта не беше достатъчна.
– Можем ли да спрем набързо?- Попитах Марси.- Малко е встрани от пътя, но трябва да взема нещо от моя приятел Данте.- Почувствах се гадно при мисълта, че ще видя снимките на Пач и Дабрия, но исках да приключа с неизвестното. Нямах търпение да чакам Данте да ги достави. Тъй като нямаше как да знам дали вече не ги е предал, реших да проявя активност.
– Данте? Познавам ли го?
– Не. Той не ходи на училище. Вземи следващия десен ъгъл – той живее близо до залива Каско – казах и.
Иронията на този момент не ми се изплъзна. През лятото бях обвинила Пач, че се е забъркал с Марси. Сега, само няколко месеца по-късно, се возех на задната седалка в колата ѝ, на път да разследвам същата история – само че с друго момиче.
Притиснах пръстите на ръката си между очите. Може би трябваше да го оставя да си отиде. Може би това говореше много за моята несигурност и трябваше просто да се доверя безусловно на Пач. Работата беше там, че аз му се доверявах.
И тогава дойде Дабрия.
Освен това, ако Пач беше невинен, а аз се надявах с всичко, което имах, че е така, нямаше нищо лошо да разгледам снимките.
Марси последва инструкциите ми до къщата на Данте и веднага издаде звук на благодарност, докато разглеждаше архитектурата.
– Този твой приятел Данте има стил – каза тя, като обходи с очи квинтесенциалната къща на кралица Ана, обградена от голяма зелена морава.
– Приятели му я оставили в завещанието си – казах аз.- Не си прави труда да излизаш – просто ще изтичам до вратата и ще взема каквото ми трябва.
– Няма начин. Трябва да видя интериора – каза Марси и изскочи навън, преди да успея да я спра.- Данте има ли си приятелка?- Тя придърпа слънчевите си очила към върха на главата си, безцеремонно възхищавайки се на богатството на Данте.
Да, аз, помислих си. И явно се справях отлично с поддържането на шарадата. Дори полусестра ми, която спеше в дъното на коридора, не знаеше нищо за моето „гадже“.
Изкачихме се на верандата и позвънихме на звънеца. Изчаках, после звъннах отново. Обхванах очите си с ръце и надникнах през прозореца на трапезарията в сенчестия мрак. Просто имах късмет, че щях да се отбия, когато той не си беше вкъщи.
– Юхууу! Момичета, търсите младия мъж, който живееше тук ли?
Марси и аз се обърнахме, за да открием една възрастна жена, която стоеше на тротоара. На краката си имаше розови чехли, розови ролки в косата си и малко черно куче на края на каишка.
– Търсим Данте – казах аз.- Вие съседка ли сте?
– Преместих се с дъщеря ми и съпруга ѝ в началото на лятото. Точно надолу по улицата – каза тя и направи жест зад гърба си.- Съпругът ми, Джон, вече го няма, благослови душата му, и това беше или старчески дом, или жилището на зет ми. Той никога не слага седалката на тоалетната чиния, информира ни тя.
„Тая какво бъзика ли се?- Попита Марси в мислите ми.- И, здравей. Това куче има нужда от баня. Мога да го усетя оттук.“
Направих съседска усмивка и слязох по стъпалата на верандата.
– Аз съм Нора Грей. Приятелка съм на човека, който живее тук, Данте Матераци.
– Матераци? Знаех си го! Знаех, че е италианец. Подобно име крещи, че е италианец. Те нахлуват по нашите брегове – каза жената.- Следващото нещо, което знам, е, че ще деля една градинска стена със самия Мусолини.- Сякаш за да потвърди, кучето издаде съгласен лай.
Двете с Марси се спогледахме и Марси извъртя очи.
– Виждали ли Данте днес?- Обърнах се към жената.
– Днес? Защо да съм го виждала днес? Току-що ти казах, че се е изнесъл. Преди два дни. Направил го е посред нощ, точно както прави един италианец. Коварен и хитър като сицилиански мафиот. Замислил е нещо лошо, казвам ти това.
– Сигурно грешите. Данте все още живее тук – казах аз, като се опитах да запазя приятен тон.
– Ха! Това момче е издънка. Винаги се е затварял в себе си и е бил толкова недружелюбен, колкото се очаква. Така беше от деня, в който се нанесе. Не искаше и да поздрави. Такова невъзпитано момче в този хубав, уважаван квартал. Това просто не беше правилно. Издържа само месец и не мога да кажа, че ми е тъжно да го видя как си отива. Би трябвало да има закони срещу наемателите в този квартал, които свалят стойността на жилищата, както правят.
– Данте не е бил под наем. Той е собственик на тази къща. Неговите приятели му я оставиха в завещанието си.
– Това ли ви каза?- Тя поклати глава, гледайки ме с остри сини очи, сякаш бях най-големият глупак, който светът някога е виждал.- Зет ми е собственик на тази къща. Тя е в семейството му от години. Отдаваше я под наем през лятото, преди да се срине икономиката. Още когато можеше да се печели от туризъм. Сега се налага да я даваме на италиански мафиоти.
– Сигурно се бъркате… – започнах за втори път.
– Проверете в окръжните поземлени регистри! Те не лъжат. Не мога да кажа същото за съмнителните италианци.
Кучето обикаляше около краката на жената и я омотаваше с каишката си. От време на време спираше, за да предупреди Марси и мен с глухо ръмжене. След това веднага се връщаше към подсмърчането и гоненето в кръг. Жената се развърза и се заизкачва по тротоара.
Вгледах се в нея отзад. Данте не притежаваше тази къща. Той я беше взел под наем.
Ужасяващо усещане се появи в гърдите ми. Ако Данте го нямаше, как щях да се сдобия с още дяволско изкуство? Почти го бях свършила. Оставаха ми запаси за един ден, два, ако се огранича.
– Е, някой лъже – каза Марси.- Мисля, че е тя. Никога не вярвам на стари жени. Особено на капризните.
Почти не я чух. Опитах мобилния телефон на Данте, молейки се да вдигне, но не получих нищо. Дори гласовата му поща.
Помогнах на Марси да пренесе чантите с покупки вътре и майка ми слезе долу, за да ни посрещне.
– Един от приятелите ти остави това – каза тя, протягайки пощенски плик с надпис М. – Каза, че се казва Данте? Трябва ли да го познавам?- Подканяше тя.
Опитах се да не изглеждам прекалено нетърпелива, докато грабвах плика.
– Той е приятел на Скот – обясних аз.
Майка ми и Марси не откъсваха очи от плика, като ме гледаха с очакване.
– Вероятно е просто нещо, което иска да предам на Скот – излъгах, без да искам да привличам допълнително внимание към ситуацията.
– Изглеждаше по-възрастен от приятелите ти. Не ми е съвсем приятна идеята да се срещаш с по-възрастни момчета – каза мама със съмнение.
– Както казах, той е приятел на Скот – отвърнах уклончиво.
В спалнята си поех дълбоко въздух и счупих печата на плика. Изтръсках няколко снимки. Всички бяха черно-бели.
Първите няколко бяха направени през нощта. Пач се разхожда по безлюдна улица. Пач прави нещо, което изглежда е наблюдение от мотоциклета си. Пач говори по уличен телефон. Нищо ново, тъй като вече знаех, че той работи денонощно, за да намери изнудвача на Пепър.
Следващата снимка беше на Пач и Дабрия.
Бяха в новия черен пикап „Форд F-150“ на Пач. Малки иглички дъжд прорязваха уличното осветление над тях. Дабрия беше обгърнала с ръце врата на Пач, а на устните ѝ танцуваше срамежлива усмивка. Бяха се вкопчили в прегръдка, а Пач не изглеждаше да оказва съпротива.
Бързо прелистих последните три снимки. Стомахът ми се сви и знаех, че ще ми стане лошо. Целувки.
Дабрия целува Пач. Точно там, на снимките.

Назад към част 25                                                       Напред към част 27

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!